7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
София, 29.05.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4501 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№13317/25.09.2017г., подадена от Р. Н. Ф. и Г. Г. Ф., двамата от [населено място], срещу решение №III-79 от 21.07.2017г., постановено от Бургаския окръжен съд по в.гр.д.№944/2017г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е прието за установено по отношение на Е. Н. В., че Г. Г. Ф. и Р. Н. Ф. не са собственици на поземлен имот в [населено място], Бургаска област, местонста „В. път“, с площ от 891кв.м., представляващ поземлен имот с идентификатор 48619.506.366 по действащата кадастрална карта на [населено място].
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване с цел проверка на неговата допустимост, като според касаторите в хипотеза, при която предявилото иска лице не упражнява фактическата власт върху имота, следва да предяви ревандикационен иск по реда на чл.108 ЗС и няма интерес от предявяването на установителен иск.
Касаторите поддържат също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакцията на ГПК, действаща към момента на подаване на касационната жалба/ по въпросите:
1.Подлежал ли е имотът на реституция и следвало ли е да бъде заявен за възстановяване по реда на чл.10 и сл. ЗСПЗЗ и бил ли е имотът земеделска земя, както и станала ли е след масовизацията и обобществяването общодържавна собственост цялата земеделска земя и изключва ли това възможността за придобиване на такъв имот по давност в периода 1951г.-1990г., по които въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №249/04.07.2011г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№621/2010г. и решение №197/10.05.2011г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№430/2010г.
2.Дали този, който в съдебния процес оспорва възможността за придобиване на такъв имот по давност следва да установи правоизключващото си възражение, по който въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №197/10.05.2011г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№430/2010г. и решение №21/04.02.2011г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№1327/2009г.
3.Представлява ли инициирането и реалното провеждане на процедура по изменение на ПУП/ПРЗ явно проявление по отношение на трети лица, вкл. и спрямо реституираните собственици, явно намерение за своене от страната, позоваваща се на придобивна давност, който въпрос според касаторите въззивният съд е разрешил в противоречие с решение №17/02.02.2016г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№4335/2015г. и решение №6/22.01.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№2760/2008г.
4.Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, като поддържат, че въззивното решение се основава само на част от събрания по делото доказателствен материал и изцяло е игнорирал всички застъпени от тях в про;еса доводи и възражения.
5.Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема и кои не, като поддържат, че въззиввият съд не е обсъдил значението на декларирането на имота и заплащането на данъци, добиването на плодовете от имота, провеждането на процедура по частично изменение на ПУП/ПРЗ, че не са били отстранявани трайно от владението, както и че липсват твърдения Е. В. да е упражнявал фактическа власт върху имота и не са събрани доказателства в тази насока.
6.Налице ли е някоя от предпоставките по чл.154, ал.2 и чл.155 ГПК, по силата на които съдът да приеме за ненуждаещ се от доказване факта, че след масовизацията на земята през 1958г. цялата земеделска земя е станала общодържавна собственост, след като това не е предвидено в законова норма, нито е установено в законова презумпция, както и с оглед разпоредбите на чл.12 и чл.14 от Закона за трудовата поземлена собственост, по който въпрос поддържат, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение №12/13.07.2011г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№3594/2008г. и решение №88/10.04.2014г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№6773/2013г.
Излагат съображения, че ако не бъде споделена тезата им за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакцията на ГПК към момента на подаване на касационната жалба/, то по въпроса дали инициирането и реалното провеждане на процедура по изменение на ПУП/ПРЗ представлява явно проявление по отношение на трети лица, вкл. и спрямо реституирани собственици, че е налице намерение за своене от страната, позоваваща се на придобивна давност касационното обжалване следва да се допусне по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Е. Н. В. изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
Е. Н. В. е предявил срещу Р. Н. Ф. и Г. Г. Ф. иск за признаване за установено, че ответниците не са собственици на недвижим имот, представляващ имот с идентификатор 48619.506.366 по действащата кадастрална карта на [населено място]..
С обжалваното решение, постановено след отменително решение на тричленен състав на ВКС по чл.293, ал.2 ГПК, е прието, че така предявеният иск е основателен.
Въз основа на представения по делото н.а.№1, том II, рег.№1238, дело №175/2006г. от 19.05.2006г. е прието, че Е. В. е закупил от Е. Д., Р. Д. и М. Я. ПИ с идентификатор 486190802438 по ПНИ на [населено място], м.“В. път“ с площ от 718кв.м., като продавачите са обосновали правата си на собственост с проведена процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на бивша земеделска земя, като с решение №59/1.3 от 03.06.1993г. на ПК-гр.Ц. на наследниците на Я. Д. Д. е възстановена собствеността върху имот, който Я. Д. е притежавал въз основа на н.а.№149, том I, дело №193/1956г. от 12.03.1956г., издаден въз основа на Указа за уреждане на задълженията по отменения Закон за селскостопанското настаняване на бежанците.
Взето е предвид обстоятелството, че с н.а.№180, том Х, н.д.№3444/1991г. и н.а.№85, том X., н.д.№5786/1994г. Г. Ф. и Р. Ф. са придобили селскостопански имот – лозе, състоящ се от 1000кв.м., представляващ имот №2087 по кадастралния план на зоната за земеделско ползване в Стария квартал на [населено място], нанесен в плана от 1986г. с този номер според заключението на СТЕ, като през 1994-1995г. е извършено попълване на кадастралния план по ЗСПЗЗ, при което имот 2087 е разделен на имот пл.№2438 и имот с нов пл.№2087, като с одобряване на ПНИ по §4 ПЗР ЗСПЗЗ имот пл.№2438 е записан на Я. Д., наследодател на праводателите на Е. В., идентичен с имот с идентификатор 48619.506.366 по действащата кадастрална карта на [населено място], записан в кадастралните регистри към нея на името на Г. Ф..
Посочено е, че между страните е спорно дали процесният имот е имал характер на земеделски и подлежи ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, като е прието, че категоричен отговор на този въпрос е даден с извършената по в.гр.д.№1067/2015г. на БОС /при предходното разглеждане на делото от въззивната инстанция/ СТЕ на в.л.Г., според която бившият имот пл.№83 по плана от 1929г. е бил и понастоящем е земя за земеделско ползване и попада в зона по §4 ПЗР ЗСПЗЗ извън строителните граници на [населено място].
Изложени са съображения, че макар и не всички земи, предназначени за земеделско ползване и извън границите на урбанизираните територии да подлежат на земеделска реституция, а само онези, върху които физическите лица не са запазили реално собствеността си, в настоящия случай подобна хипотеза не е налице, като данните сочат, че върху имота е установено владение, а не че се касае за имот, върху който бившият собственик е запазил реално собствеността. Прието е, че за процесния имот е установено безспорно и по достатъчно убедителен начин, че е бил и е земеделска земя, която е извън регулацията на [населено място], настоящ Ц., като е ноторно известно, че след масовизацията и обобществяването на земята цялата земеделска земя е станала общодържавна собственост, което изключва възможността за придобиване по давност по аргумент от чл.86 ЗС в редакцията, действала в периода 1951-1990г. Поради това е прието, че представените по делото н.а.№154, том VI, дело №2758/1972г. и н.а.№63, том VII, дело №3749/1993г., с които П. Т. П., праводател на Г. Ф. и Р. Ф. е признат за собственик на лозе от 1 дка, находящо се в [населено място]-стария квартал, в землището, засадено с лозя и на имот пл.№2087, не обосновават наличие на основание за придобиване правото на собственост чрез давностно владение. От това пък е направен извод, че и неговите правоприемници, станали праводатели на Г. Ф., не биха могли да прехвърлят повече права отколкото имат и чрез извършените с н.а.№180, том Х, н.д.№3444/1991г. и н.а.№85, том X., н.д.№5786/1994г. не биха могли да прехвърлят в полза на Г. Ф. и Р. Ф. правото на собственост върху процесния имот.
За неоснователно е прието и твърдението на Г. Ф. и Р. Ф., че са придобили по давност правото на собственост върху процесния имот.
Прието е, че началният момент, от който може да започне да тече придобивната давност, е приключването на административната процедура по възстановяването на имота, а именно влизане в сила на ПНИ и заповед по §4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, издадена на 26.04.2005г., въз основа на която е извършен въвод във владение на наследниците на Я. Д. Д. на 08.09.2005г.
Изложени са съображения, че преди този момент давност не би могла да тече с оглед разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ.
Посочено е, че по отношение на упражняването на фактическата власт съдът подробно се е запознал със събраните гласни доказателства, като от разпита на св.И. е установено, че към 2012г. е нает от В. да почисти имота от храсти и саморасли дървета и при посещението си установил, че имотът е трасиран, поставени са червени трасировъчни колчета, почиствал е имота през 2012г., 2013г. и 2014г., а през последната година е поставил по поръчение на В. бунгало, за което наскоро след това познат го уведомил, че е съборено и той се обадил на В..
Въз основа на показанията на св.З. е прието за установено, че имотът явно не се посещава от Г. и Р. Ф., а показанията на св.И. сочат, че имотът е запустял и по никакъв начин не е демонстрирано, че има собственик, различен от лицата, на които е възстановена собствеността. Изложени са съображения, че в подкрепа на този извод е фактът, че поставените през 2005г. трасировъчни колчета, очертаващи възстановения имот, не са премахнати от Ф., което според въззивния съд обосновава извод, че Ф. не са демонстрирали собственическите си намерения спрямо лицата, на които имотът е възстановен.
Взети са предвид и показанията на св.Х., който неколкократно е посещавал имота в качеството си на брокер на недвижими имоти и е забелязвал при посещенията си, че имотът е трасиран, а от показанията на св.П. е прието за ясно, че приблизително около 2004-2005г. Г. Ф. е уведомен, че за местото има други собственици, както и че Ф. не е посещавал мястото и то е запустяло.
Изложени са съображения, че установеното от показанията на св.З., И. и Х. ограждане на имота с бодлива тел и мрежа и факта на поставянето на оградата от Ф. е в период, предхождащ 2005г. /тази на приключване на реституционната процедура, поради което според въззивния съд не следва да се зачита като действие, манифестиращо намерение за своене. Прието е, че след като през 2004-2005г. Ф. е уведомен, че за имота му има друг собственик, той по никакъв начин не е предприел действия, които да покажат, че го счита за свой с изключение на единичното действие по събаряне на поставеното от В. бунгало. Изложени са съображения, че Ф. е следвало да предприемат действия, от които да стане ясно, че упражняват фактическа власт и демонстрират собственически правомощия, като искането за изменение на КК чрез нанасянето на имота като техен, искането и получаването на виза за проектиране са по-скоро административни и документални, но не съставляват явно проявление по отношение на третите лица, вкл. и реституираните собственици и техните правоприемници, че е налице намерение за своене на имота.
Настоящият състав приема, че съображенията на въззивния съд, касаещи въпроса за наличието на предпоставки за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Я. Д. Д., не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Наведените в тази насока доводи следва да се приемат за преклудирани, тъй като в постановеното на 20.06.2017г. от тричленен състав на Второ ГО на ВКС решение по гр.д.№2707/2016г. е прието, че основният неразрешен спор между страните касае основателността на възражението на Г. и Р. Ф. за придобиване по давност на правото на собственост върху процесния имот в периода, следващ възстановяването на правото на собственост на наследниците на Я. Д. Д. със заповед № РД-01-391/26.04.2005г. Делото е върнато на въззивния съд за извършване на преценка на действията, които Ф. са извършвали по упражняване на фактическата власт върху имота с указания да се извърши анализ и преценка на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, както и на доводите и възраженията на страните, свързани с установяване на осъществяваното от Ф. владение и своене на имота в предвидения в закона петгодишен давностен срок съгласно чл.79, ал.2 ЗС, доколкото в решението е прието, че същите са имали качеството „добросъвестни владелци“ – закупили са имота в предвидената от закона нотариална форма от лице, за което не са знаели, че не е собственик на имота.
По същите съображения следва да се приеме, че не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване и въпросът за допустимостта на предявения иск.
С оглед предмета на спора, очертан от дадените в решение №43/20.06.2017г. на тричленен състав на Второ ГО по гр.д.№2707/2016г. указания, следва да се приеме, че съществените за спора съображения на въззивния съд касаят извършената от него преценка на действията, които Г. и Р. Ф. са извършвали по упражняване на фактическата власт върху имота и демонстриране на намерението да считат имота за свой. Съображенията, касаещи значението на искането за изменение на кадастралната карта чрез нанасянето на имота като техен, искането и получаването на виза за проектиране, както и необсъждането на значението на факта на деклариране на имота и заплащането на данъци, ограждането на имота и добиването на плодове, обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, уточнен от настоящия състав с оглед тълкуването на правомощията на ВКС, дадено в т.1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,представлява ли и кога инициирането и реалното провеждане на процедура по изменение на ПУП/ПРЗ явно проявление по отношение на трети лица, вкл. и спрямо реституираните собственици, на намерение за своене от страната, позоваваща се на придобивна давност и следва ли съдът да обсъди и вземе предвид и действията по деклариране на имота, заплащане на данъци, ограждане на имота и добиване на плодовете. Касационното обжалване следва да се допусне по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в редакцията на тази разпоредба към момента на подаване на касационната жалба/ с цел извършване на преценка дали по конкретното дело следва да намери приложение разрешението на поставения въпрос, дадено в решение №17/02.02.2016г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№4335/2015г., и решение №6/22.01.2010г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№2760/2008г.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване решение №III-79 от 21.07.2017г. по в.гр.д.№944/2017г. по описа на Бургаския окръжен съд.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса за разглеждането на касационната жалба в размер на 105.25лв. /сто и пет лева и 25ст./ и да представят доказателства, че дължимата държавна такса е внесена.
След представяне на доказателства за внасянето на дължимата държавна такса делото да се докладва на председателя на Първо ГО на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Председател:
Членове: