Р Е Ш Е Н И Е
№ 289
гр. София, 15.03.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември през 2016г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора Ант. Лаков разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1063 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите П. Н. К., М. А. Б. и И. И. М. срещу решение № 191 от 18.07.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 26/2016г., с което е изменена присъда от 28.07.2015г. на състав на Пазарджишкия окръжен съд.
С посочената присъда подсъдимите К., М. и Б. са признати за виновни в това, че на 22.04.2014г. в [населено място], в съучастие като съизвършители направили опит умишлено да умъртвят М. М. Г., като деянието е останало недовършено по независещи от тях причини, поради което и на осн. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК всеки от подсъдимите И. М. и П. К. е осъден на по 12 години лишаване от свобода, а подс. М. Б. – на десет години лишаване от свобода. Постановено е изтърпяване на наказанията в затвор при първоначален строг режим. С тази присъда тримата подсъдими са осъдени солидарно да заплатят в полза на гражданския ищец М. Г. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението в размер на 100 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането. Възложени са разноски и заплащане на държавна такса върху уважения граждански иск.
С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като наложеното на всеки от подсъдимите К. и М. наказание е намалено на по десет години лишаване от свобода,а наказанието на подс. Б. – на осем години лишаване от свобода. Приложена е и разпоредбата на чл. 59, ал. 1 НК. С решението е намален и размера на присъденото в полза на гражданския ищец обезщетение от 100 000 лв. на 70 000лв. Извършена е корекция в размера на дължимата държавна такса върху новоопределения размер на гражданския иск. Възложени в тежест на подсъдимите са разноските, направени по воденето на делото във въззивното производство.
В жалбата на адв. Х., като защитник на тримата подсъдими, се оспорва наличието на доказателства, способни да подкрепят категоричен извод за участие на подс. К. в извършването на престъплението, като е направено искане за пълното оневиняване на този подсъдим. Претендира се наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. В тази връзка е предложен и втори, алтернативен изход – намаляване на наказанията на тримата подсъдими с прилагане на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК.
Жалбата на адв. К. И. /като защитник на подсъдимите Б. и М./ е основана на претенция за наличие на трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Направено е искане за признаване на подсъдимите за невиновни, а като алтернатива е поискано намаляване на наложените им наказания или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
В жалбата на защитника на подс. П. К. – адв. П. се изтъква като недостатък в дейността на въззивната инстанция извършването на неправилна преценка на доказателствата. Твърди се наличие на съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, както и несправедливост на наложеното наказание. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на К., съответно за отхвърляне на предявения срещу него граждански иск. Алтернативно е предложено връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или намаляване на наложеното наказание, както и на размера на присъденото обезщетение.
В съдебното заседание пред настоящата инстанция всеки от защитниците поддържа подадената касационна жалба, изложените в нея доводи и направените искания.
Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител пледира за оставяне в сила на оспореното въззивно съдебно решение.
Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационните жалби.
Всеки от тримата подсъдими поддържа казаното от своя защитник. В последната си дума М. и Б. заявяват, че П. К. не е участвал в побоя над Г.. Подс. Б. настоява, че целта на нападението не е била лишаване на Г. от живот. Подс. К. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане, съобразно с аргументите, изложени в подадените касационни жалби.
Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на очертаните от чл. 347 НПК предели на компетентността си, установи следното:
Централно място и в трите касационни жалби заема искането за пълното оневиняване на всеки от подсъдимите. Това искане не е съобразено с особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт и изключва възможността на касационната инстанция да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на доказателствени празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Изключение в това отношение прави хипотезата по чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК, която в случая не е налице. Основните въпроси по делото, свързани с това има ли извършено престъпление, извършено ли е то от подсъдимия и каква е правилната правна квалификация, е възможно да се пререшат от касационния съд единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология, поради това той би могъл да оправдае подсъдим само, ако фактите, установени от предходните инстанции не очертават признаците на престъпление. В случая това условие отсъства, доколкото приетите от първоинстанционния и от въззивния съд факти описват извършено от всеки от тримата подсъдими вмененото му престъпление.
Предвид ограничителните норми на чл. 347 – чл. 348 НПК, всички възражения, свързани със съдебната озенка на доказателствата и правилността на фактическите изводи на въззивния съд, заемащи съществен дял от касационните жалби и пледоариите на защитниците, за да получат отговор по касационен ред, настоящият състав обсъди единствено от гледище на законосъобразността на цялостния процес по формиране на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти. Извършената в тази насока касационна проверка не потвърждава претендираните недостатъци в дейността на въззивния съд.
По достатъчно ясен, достъпен и убедителен начин съставът на апелативния съд е дал отговор на изложените пред него съществени възражения срещу фактическата правилност на първоинстанционната присъда, като е съумял, покривайки базисните стандарти в това отношение, да защити обосноваността на заложените в присъдата и приети и от самия него за установени фактически положения от доказателствата по делото.
Неоснователно е възражението на адв. П., че съществен недостатък на въззивното решение представлява липсата на посочване в него на причините, поради които при противоречие в доказателствата едни от тях биват кредитирани с доверие, а други – не. Макар дейността на въззивната инстанция да съчетава правомощията на първостепенния съд при решаването на делата с контролните функции на проверяваща инстанция, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата и изрично да посочва онези от тях, които ползва като аргумент за обосноваване на всяко едно фактическо установяване, когато пред него не са направени такива възражения и не приема нови фактически положения, различни от приетите от първостепенния съд. Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че контролираният съд е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение, както е в настоящия случай. Прочитът на въззивното решение ясно показва не само съгласието на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ, вкл. и по отношение на противоречията между свидетелските показания относно участието на П. К. в процесните събития, относно носеното от подс. Б. оръжие и персоналното участието на този подсъдим в побоя над М. Г.. Въззивният съд, както и първостепенния, е направил оценка за достоверност при съобразяване на съществените страни на всеки от ползваните доказателствени източници. Съдебните изводи за достоверност на правдивост на показанията на свид. Л. Г. и на приобщените по реда на чл. 281 НПК показания на Е. Ч., Р. К. и А. К. не са произволни. Съдилищата са изложили аргументи, относими към смисловия и информационния техен капацитет, показващи извършена преценка за вътрешна и външна тяхна съгласуваност и стриктно следване на правилата на формалната и аргументативната логика. Съобразен е и факта, че тези показания представят съвпадащите гледни точки за инкриминираното събитие на няколко лица, заявили ги независимо един от друг веднага след събитието на престъплението, т.е. по време и в условия, изключвали възможността за взаимно уговаряне и нагаждане на показанията. Съдилищата не са допуснали процесуално нарушение, като не са възприели предложения с жалбата на адв. И. подход за оценка на съобщеното от Г., основан не на качеството на показанията на тази свидетелка, а на аргументи и предположения от общожитейски характер и съждения в абстрактно-теоретичен план, недопустими в доказателствения процес.
Не е произволен съдебният извод, че показанията на Р. К., Д. К., Д. К., Н. Ч., М. Ч., А. К. и Л. Ц. не представят реконструкция на действителни събития. Този извод е основан на смислен критичен анализ, на който съдилищата са подложили казаното от тези лица. Съобразени са едностранчивия и услужлив характер на изложението, неговата схематичност, заместването на описателното представяне на събитията, за които свидетелстват с декларативно заявеното, че по времето на нападението над Г. П. К. е бил в дома си. Констатирани и съобразени са логически несъответствия вътрешни противоречия и противоречия с обективните находки при извършения оглед, както и с други от доказателствените източници.
Лишено от основания е възражението, че убеждението на съда по фактите е формирано въз основа единствено на показания, приобщени по реда на чл. 281 НПК. Действително при формирането на осъдителните изводи на съдилищата са ползвани приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК показания на Е. Ч., Р. К. и А. К., получени в досъдебното производство в процедура по разпит, при която подсъдимите не са присъствали. Макар да са имали съществено значение при доказването на релевантните факти, тези показания не са единствените, на които е базирано осъждането на К., М. и Б.. По същество те са допълнили показанията на Л. Г., резултатите от извършения оглед на местопроизшествието и изводите на съдебно-медицинската експертиза за пострадалия, като към съдържанието им съдилищата са подходили внимателно, подлагайки ги на нужната задълбочена проверка и преценявайки внимателно качествените техни характеристики. Поради това няма нарушение на забраната по чл. 281, ал. 8 НПК.
Съдилищата са обсъдили и проблема за мястото на престъплението, както и за използваните от подсъдимите, в т.ч. и от подс. Б. средства за извършването на това престъпление, като не са направили изводите си въз основа на предположения, както се твърди от адв. П.. Предположението и вероятностният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формирането на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение. В случая съдилищата от предходните инстанции са приели, че изводите им по тези фактически въпроси имат своето легитимно основание в наличните доказателства и в резултатите от използваните средства за тяхната проверка, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора, като са аргументирали позицията си именно с оглед на съществуващите обективни данни, свидетелски показания и приетите експертни заключения. Не снимковият материал към приложения по делото огледен протокол е ползван от тях като аргумент за обосноваване изводите им относно мястото на престъплението, както практически се настоява в жалбата на адв. И., а изобилните свидетелски показания, еднопосочно отговарящи на въпроса за точното място на престъплението. Резултатите от огледа на местопроизшествието са ползвани като допълнителен, подкрепящ съобщеното от свидетелите аргумент. От друга страна, следи от кръв не са установени на друго място или места в имота на пострадалия, освен на мястото, на което според свидетелките показания Г. е паднал след нанесения му от К. удар с брадва и на което място му е бил нанесен по-нататъшния побой. Ето защо няма основания да се счита, че с неизследването по експертен път на възможността кръвта пред къщата на Г. да произхожда именно от пострадалия е останал неизяснен съществен факт от гледище на осъждането на подсъдимите и на техните възможности за реализиране на правото им на защита.
Съдилищата са дали отговор и на поставения на вниманието им довод за неяснота относно участието на подс. Б. в побоя и средството, което той е ползвал с тази цел. Всъщност пред настоящата инстанция не се твърди, че такъв отговор в съдебните актове липсва, а единствено е подчертано наличието на противоречие в свидетелските показания по този въпрос. Противоречието обаче е изяснено от съдилищата, като те са развили становищата си по този въпрос ясно, конкретно и по начин, гарантиращ възможностите на подс. Б. да узнае причините за направеното фактическо установяване, аргументирайки се с информацията от доказателствата и наличните експертни изводи, третирали проблема относно получените от М. Г. телесни травми.
Неоснователно е и оплакването за липса на отговор в проверяваното въззивно съдебно решение на въпроса за мотива, с който подсъдимите са извършили вмененото им престъпление. Както първоинстанционния, така и въззивния съд са преценили, че доказана по делото причина за нападението над Г. е развило се у подсъдимите озлобление, агресивна несдържаност в условията на дългогодишна вражда между родовете, от които произхождат те и пострадалия, а като подтикващ и основен фактор, предизвикал пряко нападението и повлиял криминалните нужди и поведението на тримата са приели осъщественото от самия Г. в предходния ден нападение над С. Ч.. Изводите си в това отношение са мотивирали, изхождайки от доказателствата, като в този именно контекст са приели, че е била формирана престъпната мотивация у всеки от тримата подсъдими.
Възражението, основано на факта на неприобщаването към доказателствения материал на изготвеното в досъдебното производство заключение на съдебно-медицинска експертиза на веществени доказателства № 63/2014г. би могло да съставлява аргумент за допуснато съществено процесуално нарушение, ако е довело до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси. Именно в този контекст настоящият състав разгледа това възражение, тъй като в принципен план съдилищата разполагат със самостоятелност и процесуална автономия, преценявайки колко и какви доказателства и експертизи да допуснат и да приобщят по пътя към постигане на обективната истина. Това, че едно експертно изследване е било назначено в досъдебното производство не задължава съда на всяка цена да приеме заключението по него, ако страните не са го посочили като аргумент за поддържаната от тях теза и ако сам съда не прецени, че то е нужно за правилното решаване на делото. В случая СМЕ на веществени доказателства № 63/14г. не е посочена в обвинителния акт сред информационните източници, на които се е позовал прокурора. В хода на проведеното съдебно следствие страните не са правили искане за приобщаването й към материалите по делото, подлежащи на ползване при неговото решаване. Такова искане не е било направено и с въззивните жалби. От тук нататък съдилищата, в т.ч. и въззивният съд, са били свободни да преценяват нивото на полезност на това заключение. От друга страна, значимостта на експертизата не съществува сама за себе си, а от гледище на способността й да обоснове или поне да подпомогне процесът на формиране на извод в една или в друга насока, да разкрие логически връзки между обстоятелствата, които без нея не биха били формирани, но произтичат от тази експертиза и които са релевантни по делото. В случая възражението за неприемане на СМЕ на веществени доказателства не е подкрепено с излагане на аргументи, способни да обосновават, че приобщаването на тази експертиза би дало нов аспект, би променило перспективата към фактите, напр. аргументи за установени по делото условия на престъплението, обуславяли образуването на следи от кръв върху дрехите на подсъдимите, като засягане на магистрален кръвоносен съд, съпътствано с обилен излив на кръв, нанасяне на многократни удари с използваните средства върху кървящи повърхности, довело до разнасяне на пръски от кръв и възможното или неизбежно попадане на такива върху дрехите на участвалите в нападението и пр. Няма поради това причини да се счита, че с неприемането на експертиза № 63/14г. се е стигнало до нарушаване на принципите за изграждане на съдебното убеждение по фактите.
Неоснователно е и възражението срещу направената от контролирания съд наказателно-правна оценка на установените факти. Извършената от този съд съпоставка между наличния фактически материал и нормата на чл. 115 НК е качествена и професионална. Критерият, по който се определя умисъла е обективен. Той е свързан с начина на осъществяване на престъплението, характера на действията на извършителя/извършителите, използваните средства, силата, интензивността на нанесените удари, техния брой, насочеността им, локализацията и тежестта на причинените увреждания. В този именно смисъл са указанията, дадени с ППВС № 2/1957г. и съобразени от съдилищата. В принципен план разсъжденията в жалбата на адв. Х. и в писменото становище към нея за несъвместимост на опита към престъпление с евентуален умисъл за извършването му са верни. Но разяснявано е и в правната теория, и в практиката на В(К)С, че евентуалният умисъл е налице, когато общественоопасните последици са възможен, но не и неизбежен резултат, който деецът предвижда, но към който проявява безразличие, преследвайки друга цел. Когато деецът обективно е направил всичко, необходимо за настъпването на този резултат, който е предвиждал и е съзнавал и още повече, който се е явявал неизбежен без своевременна външна намеса за предотвратяването му, както е в настоящия случай, той следва да отговаря за този именно резултат, съответно за опит към постигането му. Видът на средствата, с които подсъдимите са били въоръжени и с които са нанесли побоя над постр. Г., фактът на предварителното набавяне на тези средства, силата и тежестта на нанесените с тях удари и тяхната насоченост, интензивността на упражненото насилие, което не се е ограничило до първоначалния, нанесен от К. удар с острата част на брадвата в главата на Г., а е продължило и след повалянето на последния на земята, както и фактът, че това насилие е било прекратено едва, когато подсъдимите са преценили, че пострадалият е мъртъв, правилно са преценени от съдилищата като обосноваващи заключение, че подсъдимите са действали не само с желание да накажат Г. за стореното от него в предходния ден по отношение на С. Ч. и неговия имот, а и с желание и цел за лишаването му от живот.
Фактът, че Б. е нанесъл поражение само по едната ръка на пострадалия по времето на побоя не налага друга правна оценка на поведението му. Съобразена е в тази връзка констатацията на съдебно-медицинската експертиза, че фрактурата на лявата предмишница на Г. е с характеристиките на защитно нараняване, получено при опит на пострадалия да предпази с ръка главата си. Правилно е констатирано от съдилищата, че при съучастническата дейност, каквато в случая е налице, не е нужно степента на оказано от всеки от съучастниците въздействие върху обекта на посегателство да бъде еднакво, за да бъде отговорен всеки от тях за настъпването на вредоносния резултат /арг. от ППВС № 2/57г./ Достатъчно е този резултат да е постигнат с общите техни усилия. А в случая е именно така. От друга страна, събитията са се случили в условията на дневна светлина и не при „масов бой“, както се настоява в жалбата на адв. И., а при нападение над едно лице, което не е могло да се отбранява, като в тези условия подс. Б. е имал достатъчна възможност да възприеме действията на другите двама подсъдими и съгласявайки се с тях, е продължил насилието, началото на което е било поставено с действията на подс. К..
Отчетен от съдилищата е факта на наличната съорганизираност на подсъдимите, никой от които не се е нуждаел да бъде провокиран или да бъде подканен, за да нападне пострадалия, като правилно на тази база е прието, че се касае за задружен способ на извършване на престъплението, за обективно и субективно единство на техните действия. При наличната житейска зрялост на подсъдимите и психическа тяхна пълноценност съдилищата не са имали основания да приемат, че те са били лишени от способност адекватно да възприемат и да осмислят фактите, както и реалността на риска за живота на Г., който съчетаните им действия са създавали.
Това, че К., М. и Б. не са продължили побоя до окончателното умъртвяване на жертвата не означава, че те не са желаели този именно резултат, а са целели единствено увреждане на здравето й, както се настоява от страна на адв. Х.. Те са преустановили побоя не защото са постигнали физическо нараняване на Г., а защото са преценили, че той е вече мъртъв. От друга страна, сам по себе си фактът, че насилието не е било продължено, макар тримата да са имали възможност за това, не може да промени правната квалификация на извършеното от тях. Стореното от тримата е било напълно достатъчно, за да доведе до летален изход и само своевременната и висококвалифицирана лекарска намеса е предотвратила този резултат. Изяснявано е вече в практиката на В(К)С, че въпросът за допълнителната деятелност може с основание да бъде поставен единствено когато първоначално извършеното причинителско действие само по себе си не е достатъчно за настъпването на резултата (Р № 168 от 23.07.1996г. по н.д. № 175/96 г., ВК на ВС). А настоящия случай не е такъв.
Не се констатира наличие и на третото касационно основание, претендирано от всички защитници. Определените след намесата на въззивната инстанция наказания не са явно несправедливи. Те отговарят не толкова на действителната степен на обществената опасност на извършеното престъпление, колкото на формулираната в обвинителния акт теза на прокурора за недовършеност на изпълнителното деяние, която макар и неадекватна на фактите, сочещи на довършеност на изпълнителното деяние, благоприятства положението на подсъдимите. Наказанията са съответни на личната обществена опасност на подсъдимите. Съобразени са всички обстоятелства с отношение към индивидуализацията на наказанието на всеки от тримата – факта на съучастническата дейност, който всякога завишава степента на укоримост на извършеното, както и липсата на предходни осъждания по отношение на К. и Б., степента на персонално участие на всеки от тримата в извършването на престъплението. Възрастта на Б., сочена в жалбата на адв. И. като основание за смекчаване на наказанието на този подсъдим, също е била отчетена от въззивния съд при извършената от него корекция в санкцията, като няма причини да й се отдава по-голяма значение, още повече, че се касае за възраст, в която човекът е с изградена вече самооценка, с ценностна ориентация и формирана способност да преценява социалната полезност и допустимостта на определени прояви. А и самите характеристики на престъплението, съчетани с доказателствата за предварителна подготовка за извършването му показват, че инкриминираната изява на Б. не е плод на младежки импулс.
Искането на адв. Х. за намаляване на наказанията на К. и М. чрез прилагане на нормата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК не е подкрепено с каквито и да е аргументи, поради което не е възможно да получи конкретен отговор, а при наличните по делото данни не е способно само по себе си да породи необходимост от ревизиране на преценката на въззивния съд. Справедливо е по същество решението на въззивната инстанция, че наказание в абсолютния минимум би се явило съответно на извършеното и достатъчно за поправянето и превъзпитанието на К. и М.. Не налага друг извод факта, че към датата на престъплението К. е имал трудова ангажираност и семейство. В тази връзка видно от попълнената декларация за семейно и материално положение и имотно състояние /единствен източник на информация за семейството на този подсъдим/ семейството на К. не включва лица, намиращи се във възраст, която не им позволява да се издържат и да се грижат за себе си сами. Аналогично е положението при подс. М.. Ето защо всяка намеса с допълнително намаляване на наказанията би била изява на недостатъчно адекватна социална оценка на извършеното от подсъдимите.
С касационните жалби е направено и искане за намаляване на размера на присъденото обезщетение. В тази насока не са изложени аргументи, които да дадат възможност на касационната инстанция да вземе обосновано становище. Мотивите към въззивното решение съдържат ясно указание за причините, поради които контролираната инстанция е преценила, че следва да извърши корекция в размера на присъденото обезщетение, както и за причините, поради които е преценила като справедливо възмездяваща понесените от пострадалия неимуществени вреди от престъплението именно сумата от 70 000лв. Не се констатират основания за корекция на този размер чрез допълнителното му намаляване, като се имат предвид тежестта на получените увреждания, интензивността на преживените страдания, продължителността на проведеното лечение.
Поради изложеното не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от това и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният късъционен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 191 от 18.07.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 26/2016г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.