6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 289
София, 31.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Ел.Чаначева търговско дело № 3100/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „Армеец” АД, [населено място] и касационна жалба на А. Г. Й. от [населено място] против решение № 2120 от 07.08.2018 г. по т. дело № 1075/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
По касационната жалба на Застрахователно акционерно дружество „ Армеец” АД, [населено място] :
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Касаторът обжалва решението в частта, с която е бил уважен предявения срещу него от А. Г. Й. иск с правно основание чл.226 КЗ / отм./за сумата 40000лв. – обезщетение –за неимуществени вреди от смъртта на Г. А. С. при ПТП на 03.07.2015г.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си- юрк. Л. М. – Л. е поддържал основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3, както и ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поставил е въпроса – „Има ли задължение съдът да обсъди в съвкупност всички относими и допустими доказателства по делото, доводи и възражения.” Поставеният въпрос е обоснован с оплакване за това, че въпреки всички събрани доказателства не била доказана връзката между ищеца и починалия при ПТП. Така е посочено, че съдът не бил обсъдил в цялост доказателствения материал, тъй като не достигнал до изводите, до които е достигнал касаторът. Поставен е въпросът – „ Има ли задължение въззивният съд да изложи собствени мотиви, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и доводите и възраженията на страните.” Направено е общо оплакване, че съдът не бил изложил мотиви, които да са ясни, убедителни и безпротиворечиви .Това оплакване е защитено с разбирането за недоказаност на връзката между ищеца и починалия, като е цитирано ТР ОСГТНК № 1 /18г., с общи твърдения за недоказаност на тази връзка. Поставен е въпросът- „ Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон.” Посочено е противоречие с постановките на ПП ВС №4/68г. относно критериите за определяна на справедлив размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, както и доводи за неправилност на приетото в тази връзка от въззивния съд. След пространно оплакване за неправилност на акта са поставени и въпросите – „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя” и 2/ „ Включват ли се критериите за справедливост, прилагани от съдилищата обществено – икономическите условия в страната и не следва ли размери на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия.” Страната противоречиво е сочила взаимно изключващи се основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и това по чл.280, ал.1 т. 3 ГПК, като е подчертала в тази връзка наличие както на задължителна, така и на каузална практика. Други доводи не са развити.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл.280, ал.1 ГПК, следва да бъде свързан с решаващия извод на въззивния съд, обусловил обжалвания резултат- арг. т.1 ТРОСГТК №1/09г. В случая трите поставени процесуалноправни въпроси / така определени от страната/ не са релевантни, тъй като се основават на оплакване на касатора за неправилност на акта, така и разглеждани от него, а не на решаващите изводи на състава. Освен това, оплакването за това, че съдът не е изложил свои мотиви относно анализа на относимите към правния спор доказателства, както и при определяне на обезщетението в рамките на нормата на чл.52 ЗЗД е фактически невярно, тъй като видно от обжалвания съдебен акт, подробно е мотивирано както разбирането на състава за това, че между ищеца и пострадалия е съществувала връзка подобна на връзката между баща и син, така и е мотивирано приложението на чл.52 ЗЗД, както и размера на обезщетението, който съдът е обосновал изрично. Несъгласието с тези изводи, мотивиращо касатора да постави посочените общи въпроси е ирелевантно за обосноваване основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въпросите поставени като материалноправни т.е. последните два въпроса са релевантни по отношение на всеки спор, третиращ непозволено увреждане. В тази връзка, обаче, общите оплаквания за неправилност на изводите на съда нито обосновават конкретно противоречие с ПП ВС № 4/68г., нито с оглед наличието на задължителна практика обосновават твърдението за установеност на предпоставките по т.3 на текста. Т.е. с това изложение страната не обосновава извод за наличие предпоставки за допускане на касационно обжалване в атакуваната от нея част.
Касаторът е посочил и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК.за което лаконично е посочил, че не следва да излага „ касационни основания”, като било достатъчно това, че в касационната си жалба е определил акта като очевидно неправилен. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. По това основание и с оглед горното касаторът не е развил каквито и да било съображения.
При така депозираното изложение на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, се налага извод, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По касационната жалба на А. Г. Й. от [населено място]:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът в хипотеза на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е поставил въпросите: ”Следва ли съдът при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да съобрази икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.„ Страната по този въпрос е изложила общо оплакване за неправилност на акта, като е посочила, че съдът не бил обсъдил всички необходими критерии при определяне на обезщетението, в противоречие с решение №242/17г. на ВКС. Поставен е въпросът „ За критериите по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си за да определи справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди”. Посочено е противоречие с практика на ВКС, която е приложена. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Както бе отбелязано ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правният въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. В тази връзка, касаторът е формулирал два въпроса, които имат свързано съдържание, като първият се съдържа във вторият. Така обобщени въпросите са общи, като своят отговор те са получили чрез задължителна практика, цитирана и от касатора – ППВС №4/68г., с която въззивният съд се е съобразил. Освен това той е изложил подробни и ясни мотиви за определяне на този размер обезщетение. Така с оглед събраните доказателства по делото / подробно обсъдени, предвид установяване връзката между ищеца и пострадалия/, съдът изрично е подчертал, че е установен по-голям неин интензитет към едни минал период от време, тъй като впоследствие ищецът не е живял в същото населено място.Отчетена е също както възрастта на ищеца, така и това, че пострадалия е полагал грижи и за други деца на свои роднини. В тази връзка, съдът е съобразил всички критерии, с оглед установените от страните по спора факти, като се е позовавал при определяне на размера на обезщетението, както на задължителна, така и на казуална практика на ВКС. Или в случая, съдът е изложил съображенията си за определяне конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е изброил именно критериите залегнали в цитираното от касатора ПП ВС №4/68г. и съответно ги е разгледал. Несъгласието с правните му изводи не обосновава довода на касатора за допуснато от състава отклонение от задължителна практика. По отношение на други критерии залегнали в първия въпрос, които предполагат непроизнасяне на съда по определен от касатора допълнителен критерий за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, следва да се има предвид същото, тъй като съдът е взел предвид всичко, което конкретно е било установено от ищеца по спора. Съобразяването на лимитите на застрахователните обезщетения и на икономическата конюнктура са фактори, които следва да бъдат обосновани от касатора като имащи съществено значение за решаващия извод на състава, относно размера на обезщетението, в какъвто смисъл ищецът не е развил доводите си. Следва да се отбележи, че съставът ги е отчел при приложението на чл.52 ЗЗД, с оглед съобразяването, че пострадалия е отглеждал и други деца на роднини. Следователно, така поставени въпросите съдържат оплакване на касатора, несъобразено с мотивите на въззивният съд, а съставляващо такова за неправилност на изводите, което не е предмет на разглеждане в тази фаза на касационното производство. Извън това възпроизвеждането на части от съдебни актове на ВКС, без да е обосновано конкретно противоречие на изводите на въззивния съд, разглеждат въпроси, които дори и да се счетат за сходни с разглеждания случай,не установяват идентитет в разрешаването им. Или касаторът не е развил релевантни доводи по поддържаното основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е цитирал практика на ВКС, указваща по задължителен за съдилищата начин предпоставките, които следва да разгледа съдът при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД/ така разгледани и от страната/ и които, в случая, въззивният съд е обсъдил. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата определят различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата / вкл. и цитираната практика на ВКС/а в случая и въззивният съд се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Или твърдението за отклоняване от практика на ВКС, въпреки излагането от страна на съда на всички установени по спора факти в контекста на основателността на претенцията не може да обоснове довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поради това и така поддържаното от касатора общо противоречие не обосновава извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2120 от 07.08.2018 г. по т. дело № 1075/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: