О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№291
гр. София, 04.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4545 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 4805 от 21.07.2017 г., подадена по пощата на 19.07.2017 г. от [община], представлявана от Кмета Н. А. чрез Г. Н. – служител с юридическо образование, против въззивно решение № 169 от 21.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 76/2017 г. по описа на ОС – Добрич, ГО.
Ответниците по касация И. Л. М. и А. Л. М. са депозирали отговор чрез адвокат П. Г. от АК – В., като възразяват срещу допускане на обжалването и срещу основателността на касационната жалба. Претендират разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 148 от 15.12.2016 г. по гр.д.№ 133/2016 г. на Районен съд – Балчик, като вместо това е признато за установено по отношение на И. Л. М. и А. Л. М., че [община] не е собственик на 487 кв.м в идеални части от поземлен имот с идентификатор 02508.8.50 по кадастралната карта на в.з. „Сборно място” – [населено място], целият с площ от 1 107 кв.м., т.е. не е собственик на 487/1 107 ид.ч. от имота.
За да постанови този резултат, на първо място въззивният съд е приел, че ищците разполагат с правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, като се е позовал на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. От фактическа страна е установено, че спорният имот 02508.8.50, заснет в КККР на [населено място] с площ от 1 107 кв.м., включва изцяло територията на парцел ХХІ (с площ 620 кв.м.) от кв. 30 по плана на [населено място], в.з. „Сборно място”, част от предвидената с плана [улица] кв.м., както и 302 кв.м., попадащи в съседни парцели ІІ, ХІХ, ХХІІІ, ХХІІ от кв. 30 (252 кв.м.) и два парцела от съседен квартал (50 кв.м.). В отговора на исковата молба, а и в проведеното пред въззивния съд о.с.з. 03.05.2017 г. ответникът по иска [община] е оспорил претенцията досежно частта от 185 кв.м. от имот 02508.8.50, попадаща върху улицата с довод, че тази част представлява публична общинска собственост на основание § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА. С мотив, че това придобивно основание е доказано и съобразявайки разпоредбата на § 1 ЗИД ЗС (ДВ, бр. 107/2014 г.), районният съд е отхвърлил отрицателния установителен иск относно частта от 185 кв.м. Съдържанието на въззивната жалба сочи на извод, че произнасянето на районния съд в тази му част не е атакувано, което от своя страна поставя под въпрос допустимостта на въззивното решение като постановено при частична липса на сезиране. По отношение на частите от имот 02508.8.50, попадащи в очертанията на съседните парцели ІІ, ХІХ, ХХІІІ, ХХІІ от кв. 30 и двата парцела от съседен квартал Общината не е поддържала да притежава право на собственост; няма и данни Общината да е претендирала за право на собственост върху тези части извънсъдебно. Процесуалното и извънпроцесуалното поведение на ответника поставя под съмнение съществуването на правен спор относно остатъка от 302 км.м. от имот 02508.8.50 като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на процеса по предявения отрицателен установителен иск. С оглед изложеното, Върховният касационен съд намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, за да се провери неговата допустимост при условията на чл. 281, т. 2 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, без да е необходимо да се пристъпва към обсъждане дали поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси обосновават допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
При допускане на касационното обжалване страната – касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 76,61 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 169 от 21.06.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 76/2017 г. по описа на ОС – Добрич, ГО.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
………………………………. 2018 година от …….. часа, за която дата страните да се призоват по реда на чл.289 ГПК.
На касатора [община] да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по депозитната сметка на ВКС държавна такса в размер на 76,61 (седемдесет и шест лева и шестдесет и една стотинки) лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: