– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 294
гр. София 27.03.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 08.11.2017 (осми ноември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2434 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 26 473/28.02.2017 година, подадена от [фирма] в несъстоятелност [населено място] срещу решение № 304/17.01.2017 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ „в“ състав, постановено по гр. д. № 7512/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № ІІ-75-171/17.03.2016 година на Софийски районен съд, второ гражданско отделение, 75-ти състав, постановено по гр. д. № 12 447/2014 година, с което [фирма] в несъстоятелност [населено място] е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на Б. А. Б. сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на професионално заболяване, заедно със законната лихва върху сумата, считано от25.05.2011 година до окончателното плащане.
В подадената от [фирма] в несъстоятелност [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Б. А. Б. срещу [фирма] в несъстоятелност [населено място] иск, с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Б. А. Б. е подал отговор на същата с вх. № 74 821/05.06.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 304/17.01.2017 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ „в“ състав, постановено по гр. д. № 7512/2015 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
[фирма] в несъстоятелност [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 30.01.2017 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 26 473/28.02.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е изложил мотиви за това, че за да бъдело признато едно заболяване за професионално, то трябвало да бъде установено по предвидения в закона ред, който бил регламентиран в чл. 61-чл. 63 от КСО, Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести, в сила от 22.07.2008 година, и Наредбата за медицинската експертиза (в случая била приложима тази от 05.05.2010 година, в сила от 14.01.2011 година). Признаването на професионалния характер на заболяването, съгласно чл. 62, ал. 3 от КСО било от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността. Признаването на професионалната болест, към което се отнасяло и нейното усложнение и късните й последици, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд, ставало с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което било задължително за всички лица, органи и организации в страната. Тези експертни решения имали двойствен характер-от една страна същите имали характер на индивидуален административен акт относно наличието на трайно загубена работоспособност и нейния процент, а от друга били официален удостоверителен документ за установените в тях факти, в това число и за наличието на причинна връзка като положителен юридически факт, който бил елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. Констатациите на компетентния орган не можели да бъдат опровергавани в производството по иск с правно основание чл. 200 от КТ.
По делото не било спорно, че в периода от 06.07.1979 година до 05.07.2010 година [фирма] в несъстоятелност [населено място] и Б. А. Б. са били в трудово правоотношение. С ЕР № 1278/090.08.2011 година на ТЕЛК при У. б.-М. [фирма] [населено място] на Б. е била определена, считано от 25.05.2011 година, 30 % трайно намалена работоспособност в резултат професионално заболяване ХОББ смесен тип ВН. ДН І ст., дължащо се на комбинирано синергично действие на пулмотоксични химични фактори и прах при работата му в периода от 1979 година до 2010 година в коксохимическо производство, като електрошлосер, енергетик и работник по събиране на метални отпадъци. Във връзка с други общи заболявания на Б. е била определена 58 % трайно намалена работоспособност. С последващо ЕР № 1610/11.10.2013 година на ТЕЛК при У. б.-М. [фирма] [населено място] професионалното заболяване ХОББ. Смесен тип ВН. ХДН І ст. е било препотвърдено с увеличаване процента трайно намалена работоспособност на 50 %, поради обективизирани чести тласъци на заболяването. Установените други общи заболявания са били с намален процент-56 %. Тези факти не са били спорни между страните в производството, като спорен бил само въпросът за размера на дължимото на ищеца обезщетение.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебномедицинската експертиза, с вещо лице д-р Д. Б. А. се установявало, че страданието на Б., предизвикано от професионалното му заболяване ХОББ със смесен тип вентилаторна недостатъчност (ВН) и напреднала хронична дихателна недостатъчност ІІ степен (ХДН) включва следните симптоми: задух със затруднено дишане при леки и обичайни физически усилия, понякога с пристъпен характер и ставащ почти постоянен, тежест и бодежи в гръдния кош, „свирене” и „хриптене” на гърдите, хронична кашлица с трудно отделящи се гнойни храчки, лесна умора и отпадналост. Посочените симптоми нарушавали съня, ежедневната дейност и качеството на живот на Б., засилвали се при студено време и налагали постоянно домашно инхалаторно и често болнично лечение. Заболяването прогресирало през последващите години след 2011 година, когато е било установено, проявявало се с чести тласъци и обостряния, налагащи многократно хоспитализация с активно клинично лечение, което било удостоверено от представените по делото множество епикризи от специализирано болнично заведение. В домашни условия оплакванията налагали ежедневно лечение с поддържащи инхалатори и при нужда-на бързо действащ инхалаторен бронходилататор. Заболяването на Б. А. Б. било с прогресиращ характер и с лоша прогноза поради напредването му. От медицинската документация от 2015 година се установявало усложнение на наличния ХОББ, изразено в прогресиране на двустранната пневмофиброза и увеличаване степента на ХДН от І на ІІ степен. Това водело до задълбочаване на задуха и затрудненото дишане с необходимост от постоянно инхалаторно лечение, чести хоспитализации с провеждане на лечение с венозни антибиотици, кортикопрепарати, секретолитици и бронходилататори, почти постоянен недостиг на въздух, бодежи, включително нощем, почти целодневна кашлица, постоянна умора и отпадналост. Професионалното заболяване на Б. в бъдеще можело да доведе освен до задълбочаване на дихателната недостатъчност и задуха и до увеличаване степента на трайно намалена работоспособност още и до извънпулмонални усложнения-кехаксия, белодробна хипертония и белодробно сърце, остеопороза, загуба на мускулна маса и депресия. При изслушване на заключението в открито съдебно заседание вещото лице изрично било заявило, че при изготвяне на заключението е взело предвид симптоматиката само във връзка с професионалното заболяване на Б., не и такава вследствие общите му заболявания.
При така установената фактическа обстановка съставът на Софийски градски съд е посочил, че според чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 година, което не било изгубило значение и било задължително за съдилищата, както и съгласно константната задължителна практика на ВКС, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. При телесни увреждания това можели да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, продължителността на лечението, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнителното влошаване на здравето, осакатявания, има ли трайни последици от увреждането, включително и прогнозата за в бъдеще, както и други конкретни негативи с оглед спецификата на конкретния случай. Размерът се съобразявал и с обществения критерий за справедливост, обусловен от степента на развитие на обществено-икономическите отношения.
Въззивният съд е посочил, че след като взима предвид събраните по делото доказателства, включително заключението на изслушаната и приета по делото съдебномедицинската експертиза, с вещо лице д-р Д. Б. А., установяващо, че в резултат професионалното му заболяване Б. А. Б. (към установяване на заболяването на 50 години) страда от задух със затруднено дишане дори при леки и обичайни физически усилия, понякога с пристъпен характер и почти постоянен, изпитва тежест и болки в гърдите, страда от хронична кашлица, от лесна умора и отпадналост, които симптоми на болестта нарушават съня, ежедневната дейност и качеството на живот на ищеца, засилват се при студено време и налагат постоянно домашно лечение, а често и болнично такова при често проявяваните обостряния на заболяването, че заболяването е с прогресиращ характер и с неблагоприятна прогноза, намира, че за обезщетяване на търпените от Б. болки, страдания и неудобства справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД е парично обезщетение в размер на 30 000.00 лева. Този размер на обезщетението е обоснован с оглед на установените продължителност, характер и прогноза на заболяването.
С оглед на тези изводи на състава на Софийски градски съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] в несъстоятелност [населено място] е поставило правния въпрос за това следва ли при определянето на обезщетение по справедливост да се вземат в предвид и конкретните икономически условия, за да се приложи в пълна степен критерият „справедливост” и да се избегне възможността обезщетението да се превърне в източник на неоснователно обогатяване. Изложени са съображения, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 година, решение № 60/29.04.2014 година, постановено по т. д. № 3049/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 95/29.04.2015 година, постановено по гр. д. № 5462/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Освен това е поставен и правния въпрос за това задължителен ли е за гражданския съд, в производството по иск с правно основание чл. 200 от КТ, предвидения в чл. 62 и чл. 63 от КСО административен ред за установяване на развитието, включително и настъпилите усложнения и причинно-следствената връзка с професионалата болест или тези обстоятелства може да се установяват с назначена от съда експертиза. Твърди се, че по отношение на този въпрос съставът на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, установена в решение № 185/27.05.20110 година, постановено по гр. д. № 5264/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 273/19.05.2011 година, постановено по гр. д. № 652/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
В случая не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд и по двата поставени в изложението на [фирма] в несъстоятелност [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. По отношение на втория от тези въпроси по делото не е било правено твърдение, че професионалния характер на заболяването на Б. А. Б., за което се претендира обезщетение по чл. 200, ал. 1 от К,Т не е установено по надлежния ред, който е регламентиран в чл. 61-чл. 63 от КСО. Съставът на Софийски градски съд обаче е изложил мотиви в тази насока, който са в пълно съответствие с приетото в решение № 185/27.05.20110 година, постановено по гр. д. № 5264/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 273/19.05.2011 година, постановено по гр. д. № 652/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. От същите следва, че решенията на ТЕЛК, с които се признава професионалния характер на заболяването са от значение за установяването на причинно-следствената връзка между заболяването и изпълняваната от работника или служителя работа, от която връзка зависи съществуването на правото на обезщетение по чл. 200, ал. 1 от КТ и възможността да бъде ангажирана отговорността на работодателя на това основание. В случая приемайки, че такава причинно-следствена връзка е установена с приложените поделото ЕР на ТЕЛК при У. б.-М. [фирма] [населено място] съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от така установената практика. Въззивният съд обаче е съобразил, установената практика, че при определяне на размера на обезщетението за претърпените от професионалното заболяване вреди следва да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за това включително характера на заболяването му, интензитета на същото и прогнозите за развитието му. В тази си дейност съдът не е ограничен от решенията на ТЕЛК и времевите рамки на същите, като може да приеме тези обстоятелства за доказани с оглед на всички доказателства по делото, включително и чрез изслушването на заключение на вещо лице. В този случай вземането предвид на евентуалната неблагоприятна прогноза за развитие на заболяването, не представлява произнасяне по ексцес, както се твърди от [фирма] в несъстоятелност [населено място] и който ексцес, също трябвало да бъде установен по реда на чл. 61-чл. 63 от КСО и във връзка с което е поставен и въпроса. С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение на Софийски градски съд по този въпрос. Тези предпоставки не саналице и по отношение на първия от поставените в изложението на [фирма] в несъстоятелност [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Видно от гореизложеното при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил съз задължителните указания по т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година, поради което не е налице основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Икономическите условия са само един от критериите за определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като при това следва да се отчита и периода, през който ще бъдат търпени вредите, който в случая не се ограничава от времевите рамки на решението на ТЕЛК, както твърди [фирма] в несъстоятелност [населено място] и във връзка с което твърдение е поставен въпроса. В случая това е съобразено от състава на Софийски градски съд и решението му не е в противоречие с установената практика.
С оглед изхода на спора [фирма] в несъстоятелност [населено място] ще трябва да заплати на Б. А. Б. сумата от 500.00 лева направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 304/17.01.2017 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ „в“ състав, постановено по гр. д. № 7512/2015 година.
ОСЪЖДА [фирма] в несъстоятелност [населено място], район „К.”,[жк]да заплати на Б. А. Б. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с Е. [ЕГН] сумата от 500.00 лева направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.