6
Върховен касационен съд на Република България
Р Е Ш Е Н И Е
№ 296
гр.София, 16 септември 2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на втори юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Пламен Томов
ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова
Блага Иванова
със секретар Румяна Виденова
и с участието на прокурора Антони Лаков
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ
наказателно дело под № 252/2010 г.
ВКС е трета инстанция по делото пред него по протест от съответния прокурор срещу въззивната (нова) присъда на Пловдивския апелативен съд, издадена след отмяна на присъдата, която Смолянският окръжен съд издал като първа инстанция.
Първоинстанционната присъда – 17 от 18 юни 2009 г. по нохд № 82/08 г., е осъдителна по две от шестте обвинения срещу подсъдимия В. А. Х.: по чл.255, ал.1, т. 2 НК – че е избягнал плащането на данъчни задължения в големи размери (6955 лв.), като е затаил истина в годишната данъчна декларация за 2006 г. за приходите си по 4 фактури (184/, 185/, 274/ и 275/06); пак по чл.255, ал.1, т.2, но във вр.с чл. 26 НК (продължавано престъпление) – този път за избягването да плати 5986 лв. данък върху добавената стойност по същите фактури, като е затаил истината за тях ( не ги е обявил по предвидения законов ред). За тези престъпления са наложени наказания съответно 1 г. лишаване от свобода и 500 лв. глоба, и 1 м. л.св. и 500 лв. глоба а по-тежкото от двете е определено и като общо наказание (чл.23 НК), лишаването от свобода-условно за 3 г. Присъдата е оправдателна по останалите четири обвинения срещу Х.: отново по чл.255, ал.1, но по т.4 във вр.с чл. 26 НК – че е избягнал установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери (9700 лв.), несъхранявайки в законоустановените срокове счетоводни документи (фактури 994/, 996/ и 997/06 г.); също по чл.255, но по ал.3, във вр.с ал.1, т.2 и с чл.26 НК – за избягването да плати данъчни задължения в особено големи размери (82603 лв.), като е потвърдил неистина в годишните данъчни декларации за 2006 и 2007 г., използвайки счетоводни документи с невярно съдържание, които документи са и неистински (19 фактури: 991/ – 994/,996/ и 997/06, 3/, 4/ ,6/, 8/, 19/, 22/ и 24/07, 1000000042/06, 6/, 7/, 16/, 17/ и 20/07); по чл. 256, ал. 2, във вр.с ал.1 и с чл. 26 НК – че Х. е получил от държавния бюджет неследваща му се парична сума в особено големи размери (63104 лв.), като използувал 13 фактури както с невярно съдържание, така и неистински (последните 13 от изброените по-горе 19 фактури); по чл.212, ал. 1 НК – за получаването без правно основание с намерение да ги присвои 6000 лв.възстановен данък върху добавената стойност по фактури 991/, 992/ и 993/06, които са с невярно съдържание и са неистински. И осъдителната, и оправдателната част на присъдата на СмОС имат предвид обвинения срещу подсъдимия в качеството му на собственик и управител на ЕТ „Радо-В. Х.”, както и фактури, издадени от /на „Имаджине” ЕООД-София (991/, – 994/, 996/ и 997/06), „Пиктрейд” ЕООД – София (3/, 4/, 6/, 8/, 10/, 22/ и 24/07), „Д.” ООД – София 1… 42/06,(7/, 16/, 17/ и 20/07); „И.Т.А – Б. – П. (184/ и 185/06); „Мардина М.” ЕООД –София (274/06) и ЕТ „И. С.” – с. Б. (275/06).
Второинстанционната (въззивна, нова) присъда – 58 от 16 март 2010 г. по внохд № 325/09 г. е постановена пак по протест от съответния прокурор, но и по жалба от името на подсъдимия Х.; уважена е само последната, като подсъдимият е оправдан изцяло.
Подаденият сега (касационен) протест е насочен както срещу потвърденото оправдаване на подсъдимия в първата инстанция, така и срещу оправдаването му за първи път във въззивния съд; изложени са доводи, които според автора на протеста позволяват отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане в предходната инстанция.
Протестът е поддържан и в съдебното заседание на касационната инстанция, а според защитника на подсъдимия трябва да бъде отхвърлен като неоснователен.
І. ВКС намери протеста за основателен поради следното:
1. Доказването по делото до голяма степен е протекло извън рамките на предмета на доказване, който се определя от приложимите наказателноправни норми в особената част на НК.
Навсякъде, където са били инкриминирани документи, за които обвинението е твърдяло, че са едновременно с невярно съдържание и неистински, решаващите изводи за отговорността на подсъдимия са резултат на доказване, че документите, са всъщност с вярно съдържание. По този начин е пренебрегнато утвърденото в теорията и съдебната практика положение, че ако един документ е неистински, за него „е без значение дали съдържанието на изявлението е вярно или невярно” (П. 3/1982 – Пл., т.6). Това изместване на „центъра на тежестта” при доказването е довело, от една страна, до твърде лековато отхвърляне на обвинението, защото по отношение на неистинността на фактурите липсвали субективните белези на приписаните престъпления (не били извършени виновно), а, от друга страна, до приписване на обвинението на несъществуващи слабости.
Когато по делото е станало ясно, че зад фирмите „Имаджине” ЕООД – София (вероятно буквална транскрипция на английското Imadgine), „Пиктрейд” ЕООД-София и „Д.” ООД-София, стоят печално известните за икономическата ни действителност „кухи” търговски дружества (създавани, променяни, прехвърляни и управлявани-при това най-често от практически неграмотни лица – единствено „на хартия”), твърде неубедителни са аргументите, че в представите на подсъдимия е било възможно те да са били реално съществуващи съконтрахенти-това например, че те никога не са разполагали със свой транспорт или със свои работници, е прието, че може да се дължи на отношения с други, съществуващи търговски субекти, разполагащи с такива ресурси, а за това, че тези отношения не са оформяни по предвидения ред, е прието, че подсъдимият не би могъл да отговаря (вж.мотивите на СмОС на с.23, споделени от П. на с.21/22 от неговите мотиви; между другото, в по-голямата им част двата съдебни акта се прикриват изцяло – срв. съответно с.5-21 със с.5-19); в същото време е отминат с мълчание доводът на обвинението, че фактурите на всички тези подозрителни фирми са изготвени с един и същи почерк (въпреки, че експертният извод е намерил място на съответните места в мотивите – на с.15, респ. 13).
Когато, от друга страна, прокурорът, изготвил въззивния протест, е призовал към горните и подобни на тях изводи да се „подхожда изключително отговорно” (вж.на с.5 от протеста), „тъй като било възможно подсъдимият да е закупил материалите, посочени в тях, и извършил строителните дейности, от други доставчици на по-ниски цени” (мотиви към въззивната присъда, с.23), П. видял в тая теза, най-напред, „само едно твърдение, без посочване на конкретни доказателства”, а, след това – „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, по каквото обвинение подсъдимият не се е защитавал, и е недопустимо то да се релевира за първи път пред въззивната инстанция” (пак там). Очевидно е, че и в тази насока апелативният съд е възприел превратно доказателствените проблеми по делото-прокурорът само е посочил една възможна причина да бъдат използвани инкриминираните като неистински фактури, но ако тя не бъде доказана, това съвсем не означа, че отговорността за тяхното съставяне и/или използване трябва да отпадне.
2.Оправдаването на подсъдимия в първата инстанция по чл. 255, ал.1, т. 4, във вр.с чл. 26 НК с предмет данъчно задължение 9700 лв., и във втората инстанция – по обвинението за престъпление по чл. 255, ал. 1, т.2, във вр.с чл. 26 НК с предмет задължението за ДДС 5986 лв. (вж.на л.24/25 от мотивите), пренебрегва едно друго задължително указание на В (К) С – че само по себе си наличието на административно нарушение в поведението на дееца, не води до отпадане на наказателната отговорност за същата неправомерна дейност (вж. т.р. 51/1978 г. – ОСНК, както и позоваването на него в р. 883/05-І, Бюл, 11/05).
3.Оправдаването на подсъдимия по другото обвинение по чл.255, ал.1, т.2 НК с предмет 6955 лв., е затова, че при разпита си на 16 март 2010 г., в.л. Л.Д. е предположила липсата на четирите фактури 184/, 185/, 274/ и 275/06 в годишната данъчна декларация за 2006 г. „да е в резултат на грешка”, защото „отчетът за едноличния търговец би следвало да се изготви от счетоводител, който притежава специални знания”, каквито Х. няма, „и каквото му предоставят, това подписва” (вж. на с.3 от протокола на съд.заседание в П.). Ако съдът наистина е съобразил инкриминираното поведение по този начин, редно е било да го съобрази и за всички останали случаи по делото, за които поначало важи същото.
ІІ. В касационния протест има обаче не само съображения, които подкрепят изложеното дотук, но и такива, които не могат да бъдат споделени-така например съображението, че по въпроса с истинското положение на трите, посочени по горе фирми, липсват мотиви към оспорената присъда, когато изложените мотиви са всъщност неубедителни.
Неоснователно е пък оспорването – а не само съображенията в негова подкрепа, че спрямо едно от обвиненията е неприложима давността за наказателно преследване, защото липсвало волеизявление на подсъдимия по реда на чл.24, ал. 2 НПК. Става дума отново за престъплението по чл.255, ал.1, т.2, във вр.с чл.26 НПК и с предмет ДДС 5986 лв., макар и П. да не е достатъчно ясен в тази насока. Вярно е, че внасянето на дължимия данък е станало още в първата инстанция (вж.различни копия от преводното нареждане от 2 февруари 2009 г., на л.173-от съдебното дело в СмОС, и на л.110-в П.) и правилната квалификация на посоченото престъпление е налагало промяна в приложимия закон-вместо по ал.1, по ал.4, във вр.с ал.1 на чл.255 НК, която именно е позволявала погасяване на наказателното преследване по давност. При това положение, ако П. беше се съгласил със СмОС, че Х. трябва да носи отговорност за неплатения своевременно ДДС 5986 лв., трябвало е да приложи закона за по-леко наказуемо престъпление и да даде възможност на подсъдимия да изрази мнението си по приложението и на давността. П. обаче е съобразил, че в последното съдебно заседание по делото на 16 март 2010 г. такова мнение е било изразено по време на съдебните прения и то е било съдът да се произнесе с оправдателна присъда.
ІІІ. Обсъдените в раздел І недостатъци на протестираната присъда могат да бъдат отстранени само след нейната отмяна и новото разглеждане на делото във въззивната инстанция.
Макар обсъденото в т.т. 1 и 2 да представлява нарушение на материалния закон, в първия случай-при съпоставката между неистинския и документа с невярно съдържание, във втория – за съотношението между наказателната и административнонаказателната отговорности, последиците от такива нарушения са процесуалноправни и те определят реда на отстраняването им (това не личи толкова ясно, когато са довели до неправилното оправдаване на подсъдимия – уредбата по чл.354, ал. 3, т.3 НПК е както при всяко утежняване на наказателната отговорност (арг. от т.1 на разпоредбата; вж.и р.160/99-І, Бюл.1/00), но този ред е приложимият и при неправилното му осъждане (вж.напр. р.104/08-І, Бюл.4/08).
Претендираната в протеста липса на мотиви по смисъла на чл.348, ал.3, т.2 НПК се отнася всъщност до оправдаването на подсъдимия поради „счетоводна грешка” във връзка с обвинението по чл.255, ал.1, т.2 НК с предмет данъчни задължения за 6955 лв. Не става ясно какво разбира съдът под този израз, а в случай, че в него е вложен смисълът, обявен от в.л. Д. (вж.отново т.3 в р.І), той подлежи на изричното му свързване с отпадането на отговорността точно за това обвинение.
ІV. Ръководен от всичко изложено и съобразно с останалите приложими разпоредби от глава двадесет и трета от НПК, ВКС – І н.о.
Р Е Ш И:
Отменя въззивна (нова) присъда № 58 от 16 март 2010 г. по внохд № 325/09 г. на Пловдивския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане в тази инстанция от стадия на съдебното заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: