Р Е Ш Е Н И Е
№ 299
гр.София, 12.04.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4716 от 2008 г. по описа на Пето г.о. приема следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. С. и Н. Г. Т. срещу решение № 374 от 10.07.2008 г. на Смолянския окръжен съд по гр.д. № 411 от 2008 г., с което е оставено в сила решение № 38 от 20.02.2008 г. по гр.д. № 197 от 2007 г. на Ч. районен съд за отхвърляне на предявените от касаторите срещу ОСЗГ- гр. Ч., РУГ- гр. С. и Д. л. – с. Х. искове с правно основание чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ за признаване правото на касаторите като наследници на Д. И. Т. , починал през 1912 г. и на Н. И. Т. , починал през 1878 г. да си възстановят правото на собственост върху 18 гори, подробно описани в исковата молба.
Касаторите твърдят, че решението на Смолянския ОС е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Ответниците ОСЗ- гр. Ч., РУГ- гр. С. дирекция по горите-гр. Смолян/ и Д. л. – с. Х. горско стопанство-с. Хвойна/ не вземат становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение, като взе предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ, което е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 438 от 22.05.2009 г. по настоящото дело.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна: За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от касаторите искове с правно основание чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ по отношение на две от претендираните гори /в м.”Т” и м.„Б”/, въззивният съд е приел, че представеното по делото ПМС № 1* от 1940 г. не е допустимо доказателство в производствата по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ, тъй като е издадено на основание чл.20 от Закона за г. и представлява протокол за определяне на предмета на горското стопанство.
В представеното от касаторите влязло в сила решение № 156 от 27.11.2007 г. по гр.д. № 135 от 2007 г. на Ч. районен съд е прието обратното- че същото това постановление е допустимо доказателство за правото на собственост върху горите.
Настоящият състав на ВКС счита за правилно становището, залегнало в обжалваното решение поради следното: Съгласно разпоредбата на чл.13, ал.3, т.3 от ЗВСВГЗГФ, не могат да бъдат основание за доказване правото на собственост върху гори в производствата пред ОСЗ и съответно в съдебното производство по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ протоколите за определяне „предмета на горското стопанство”, издадени въз основа на чл.22 от Закона за г. от 1922 г. и чл.20 от Закона за г. от 1925 г. Според е въпросът, представеното по делото П. на Министерството на земеделието и държавните имоти № 1* от 1940 г. и въобще П. на МЗДИ за определяне предмета на горско стопанство дали представляват протоколи по смисъла на чл.13, ал.3, т.3 от закона и съответно дали са допустими доказателства за правото на собственост в производствата по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ. Видно от съдържанието на самото постановление, то е издадено на основание чл.20 от Закона за г. от 1925 г. и с него е определен предмета на горското стопанство в землището на с. О., А. околия. А видно от разпоредбата на чл.20 от Закона за г. от 1925 г., Министърът на земеделието и държавните имоти определя предмета на горското стопанство именно като издава постановление. Тъй като това постановление само възпроизвежда протоколите за определяне предмета на горско стопанство, с оглед разпоредбата на чл.13, ал.3, т.3 от ЗВСВГЗГФ то също е недопустимо доказателство за правото на собственост върху гори в производството по чл.13, ал.2 от ЗВСВГЗГФ.
С оглед на това разрешение на поставения по делото съществен правен въпрос следва да се приеме, че за имотите, описани в постановлението, няма представени допустими доказателства за собственост, поради което правилно искът за тези имоти е бил отхвърлен.
За правото на собственост на наследодателите на ищците върху останалите претендирани гори също липсват доказателства за собственост: Представеното извлечение от дневник на идеалните имуществени дялове на кооператорите в горовладелска производствена кооперация ”О” от 1941-1942 г., в което фигурират братя Д.и Н. Т. , очевидно не се отнася до наследодателите Д. И. Т. , починал през 1912 г. и Н. И. Т. , починал през 1878 г., а до синовете на сина на Н. И. Т. , починал през 1978 г.- Иван Н. Т. , починал на 19.09.1922 г., един от които е със същите имена като дядо си- Н. И. Т. , починал на 09.09.1944 г., който не е наследодател на ищците по настоящото дело /първият ищец Д. Г. С. е наследник на Д. И. Т. , починал през 1912 г., а втория ищец Н. Г. Т. е наследник на друг син на Н. Т. , починал през 1978 г.- Костадин Т. , починал през 1934 г./.
Изводът на съда, че към 1941-1942 г. останалите в наследството на братя Д, починал през 1912 г. и Н. Т. , починал през 1878 г. гори са били разделени между наследниците им и съответно подлежат на възстановяване поотделно на тези техни наследници, а не общо на наследниците на двамата братя, се подкрепя и от факта, че в списъците на съпритежателите на ревир „О” от 22.11.1938 г., от 23.10.1941 г. и от 1945-1946 г. като притежатели на гори са вписани не Д. Т. , починал през 1912 г. и Н. Т. , починал през 1878 г., а техни наследници: 1. Аргир Т. , който е син на Д. И. Т. , починал през 1912 г., но не е наследодател на ищците по делото- под № 8 в първия списък, 2. братя К/синове на сина на Н. И. Т. , починал през 1878 г.- Костадин Н. Т. , починал на 23.12.1934 г./- под № 20 от първия списък, 3. Н. И. Т. , починал на 09.09.1944 г., който е внук на наследодателя Н, починал през 1878 г.- под № 163 от първия списък, 4. П. Д. Т. , който е син на Д. И. Т. , починал през 1912 г., но също не е наследодател на ищците- под № 167 от първия списък, 5. В. В. Т. и Г. В. Т. , които са внуци на Н. И. Т. , починал през 1978 г., синове на сина му В. Н. Т. и които също не са наследодатели на ищците по настоящото дело- под № 33 и 55 от първия списък, 6. Г. С. Т. , който е внук на Д. И. Т. , починал през 1912 г.- под № 56 от първия списък, 7. Г. К. Т. , който е внук на Н. И. Т. , починал през 1878 г.- под № 57 от първия списък и т.н.
Тъй като горепосочените писмени доказателсдтва не доказват, а напротив- категорично опровергават твърдението на ищците, че описаните в исковата молба гори са били собственост към момента на одържавяването им на братя Д, починал през 1912 г. и Н. И. Т. , починал през 1878 г., предявеният иск за признаване правото на наследниците на тези две лица на възстановяване на собствеността върху тези гори е неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен от въззивния съд.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.293, ал.1 от ГПК обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 374 от 10.07.2008 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по гр.д. № 411 от 2008 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 . 2.