О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
София, 09.05.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 44/ 2017 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. В. Г. – от [населено място], съдебен адрес: Адвокатско д-во „К. И. и Я. Н.”- [населено място], [улица], вх.”А”, ет.2 срещу Решение №697 от 01.04. 2016 г. по гр.д. №3500/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено Решение №1284 от 23.02.2015г. по гр.д.№13970/ 2013 г. на СГС, с която искът по чл. 229 КЗ(отм.), предявен срещу [фирма] – [населено място] е отхвърлен за 45 702 лв. и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и е постановено друго, с което искът е отхвърлен за сумата 11 761.31 лв. – разноски, направени в изпълнителното производство, с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение към касационна жалба жалбоподателят поставя въпросите: 1. За отговорността на застрахователя по чл. 229 КЗ(отм.) за платените от застрахования на увреденото лице лихви за забава, съгласно чл. 223 ал. 2 КЗ(отм.) от датата на съобщаването по чл. 224 ал. 1 КЗ(отм.), по който поддържа основание по чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК поради противоречие с Р.№212/16.01.2015 г. по т.д.№ 4043/2013 г. на ВКС, І т.о., като предявеният иск изцяло е основателен. 2. За възможността в хода на производството по иска по чл. 229 КЗ (отм.) застрахователят да направи възражение за погасено по давност вземане за лихвите върху обезщетението, когато застрахованият е платил на увредените лица по уважен срещу него иск законната лихва, заявена и присъдена преди изтичане на давностния срок и относно приложението на чл. 117 ал. 2 ЗЗД. Поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, съгласно Р.№212/16.01.2015 г. по т.д.№ 4043/ 2013 г. на ВКС, І т.о., евентуално – по чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика и необходимост за правилното тълкуване на приложимите правни норми – чл. 223 ал. 1, чл. 224 и чл. 229 КЗ(отм.). 3. Относно обема на отговорността по чл. 229 КЗ(отм.) и правния характер на дължимата сума – дали вземането на застрахования е съставено от отделни пера (лихви, главница и пр.) или се формира негово ново главно вземане, равняващо се на пълния обем на дължимо изплатеното от застрахования, което се олихвява при забава от страна на застрахователя – основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика. 4. За задължението на въззивния съд по чл. 272 ГПК да изложи собствени мотиви, евентуално да препрати към мотивите на първоинстанционния съд; за задължението да обсъди доводите на ищеца във въззивната жалба: относно датата на формиране задължението на застрахования съгласно влязлата в сила присъда и нов 5-годишен давностен срок по чл. 117 ал. 2 ЗЗД; задължението да обсъди възражението на ищеца, че ответникът е признал задълженията си с извършеното плащане, с което давността е прекъсната по чл. 116 б. ”а” ЗЗД. Сочи съдебна практика на ВКС, на която решението противоречи:Р.№3/15.03.2016 г. по гр.д.№2526/2015 г. на ІІІ г.о.,Р.№548/06.12.2010 г. по гр.д.№ 1119/ 2009 г. на ІІІ г.о.,Р.№37/29.03. 2012 г. по гр.д.№ 241/2011 г. на І г.о. и поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. 5. Относно задължението на застрахователя да възстанови разноските, дължими от застрахования в изпълнителното производство – поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. т. 3 ГПК, което обосновава с довод за неправилни съображения на въззивния съд.
Ответникът по касационната жалба ЗАД [фирма] – [населено място] оспорва същата, като недопустима, тъй като касаторът не е посочил решен правен въпрос, а изложените възражения се отнасят до правилността на решението. Счита, че не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, като решените от въззивния съд правни въпроси, не са в противоречие с Р.№212/16. 01.2015 г. по т.д.№4043/2013 г. на ВКС, І т.о., като съдебният изпълнител е начислил лихви, без да съобрази платените от застрахователя обезщетения, за което има отбелязване върху изпълнителните листове; възражението за изтекла погасителна давност за лихвите е основателно с оглед това, че изрично е посочил, че плаща обезщетенията – редът за погасяване е този по чл. 76 ал. 1 ЗЗД. Възразява, че не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК и че преценката на отделни факти и доказателства по отношение обема на отговорност на застрахователя касае обосноваността на решението.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено и изменено решение, с което е разгледан осъдителен иск, цената на който не е до 20 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, на основание чл. 280 ал. 2 т.1 ГПК, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд е потвърдил решението в частта, с която предявеният иск по чл. 229 КЗ(отм.) е отхвърлен за 45 702 лв., като е посочил, че е изпълнен фактическият състав на чл. 229 КЗ (отм.) и че спорният въпрос е за характера и размера на дължимите от застрахователя суми, с които деликвентът е обезщетил увредените лица. Аргументирал е, че застрахователят отговаря за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, съгласно чл. 223 ал. 2 КЗ (отм.), считано от датата на съобщаването по чл. 224 ал.1 КЗ(отм.) и съгласно двете заключения на ССЕ и подробните изчисления в първо – инстанционното решение, правилно е изчислена дължимата сума, съставляваща платени главници и непогасени по давност лихви. Съдът е заключил, че е неоснователно възражението на ищеца във въззивната жалба и че в негова тежест е да докаже, че претендираната сума 45 702.58 лв. съставлява сума, визирана в чл. 223 КЗ (отм.), че е платена на увредените лица и че не е погасена по давност. За претендираните разноски, въззивният съд е приел, че застрахователят, съгласно чл. 223 ал. 4 КЗ (отм.) заплаща до размер на застрахователната сума и разноските по дела, водени за установяване на гражданската му отговорност, когато е привлечен в процеса; с оглед данните по делото е счел, че такива са разноските, направени в проведения в наказателното производство граждански иск 3700 лв. За разноските в изпълнителното производство 11 761.31 лв. е изложил, че съгласно чл. 223 ал. 4 КЗ(отм.), не могат да се субсумират под хипотезата на тази разпоредба, отменил е първоинстанционното решение и за тях е отхвърлил иска.
С оглед изложеното релевантен за спора е изложеният от жалбоподателя процесуално-правен въпрос 4, който въззивният съд е решил в противоречие с ПлВС№1/1953 г. и т. 19 от ТР№1/ 04.01. 2001 г. на ВКС, ОСГК и с постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№ 57/02.03.2011 г. по гр.д.№1416/2010 г. на ІІІ г.о.;Р.34/22.02.2012 г. по гр.д.№652/2011 г. на ІІ г.о.;Р.№37/29.03.2012 г. по гр.д. №241/2011 г. на І г.о.;Р.№536/19.12.2012 г. по гр.д.№89/2012 г. на ІV г.о. и Р.№43/ 04.06.2014 г. по т.д.№213/2012 г. на ІІ т.о. относно задължението на въззивния съд да постанови решението си, като разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на направените от първоинстанционния съд изводи по съществото на спора и като изложи собствени мотиви и изводи в решението си или препрати към мотивите на обжалваното решение, и като обсъди доводите и възраженията на страните. По този въпрос следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Поставените от жалбоподателя материално-правни въпроси 1, 2, и 3 ще намерят отговор при постановяване на решение по съществото на спора.
Не следва да се допуска касационно обжалване по въпрос 5: дължи ли застрахователят възстановяване на разноските по изпълнителните дела, образувани от увреденото лице срещу застрахования. В цитираното Р. по т.д. № 4043/2013 г. на ВКС, І т.о. е прието, че обемът на отговорността на застрахователя по чл. 229 КЗ (отм.) обхваща обезщетение за вредите от увреждането, лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования – чл. 223 ал. 2 КЗ, както и разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност – чл. 223 ал. 4 КЗ, като отговорността за лихвите е ограничена до тези, начислявани след съобщаването по чл. 224 ал. 1 КЗ; отговорност за разноските възниква ако застрахователят е привлечен в процеса; и застрахователят не дължи възстановяване на разноските по изпълнителните дела, образувани от увреденото лице срещу застрахования – посочените правила съставляват законодателно въведено изключение на отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, съгласно чл. 268 т. 10 КЗ. Въззивният съд в съответствие с тази съдебна практика е приел, че застрахователят не отговаря за направените в изпълнителното производство разноски 11 761.31 лв., за които искът по чл. 229 КЗ (отм.) е неоснователен. При наличие на практика на ВКС по чл. 290 ГПК, искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е неоснователно.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №697 от 01.04. 2016 г. по гр.д. №3500/2015 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено Решение №1284 от 23.02.2015г. по гр.д.№13970/ 2013 г. на СГС, с която искът по чл. 229 КЗ (отм.) е отхвърлен за 45 702 лв.
УКАЗВА на М. В. Г. – от [населено място], съдебен адрес: Адвокатско д-во „К. И. и Я. Н.”- [населено място], [улица], вх.”А”, ет.2 в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 914.04 лв., на основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, при неизпълнение на които указания касационното производство ще бъде прекратено.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: