6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
С., 23.03. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7035 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от Прокуратура на РБ чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място] и от В. Д. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. С. от АК-С., против въззивно решение № 1279 от 20.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1108/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 с-в.
Жалбоподателят ответник Прокуратура на РБ, чрез прокурор К. А. при Софийска апелативна прокуратура, обжалва въззивното решение в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Д. В. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2012 г. до окончателното й изплащане. Твърди неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния и процесуалния закони и необоснованост и иска неговата отмяна. Релевира като основания за допускането му до касационен контрол чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по правния въпрос от материално естество относно точното прилагане на принципа за справедливо обезщетяване по чл. 52 ЗЗД на причинените на ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, както и процесуалноправния въпрос за задължението на съда по чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка и сочи като противоречива съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, както и решение № 70 от 27.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 748/2011 г., ІІІ г.о., решение № 158 от 04.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 708/2011 г., ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 210 от 04.02.2011 г. по в.гр.д. № 1220/2009 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в.
Жалбоподателят ищец В. Д. В. от [населено място] обжалва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск срещу Прокуратурата на Република България за сумата над 10 000 лв. до 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., както и за сумата от 650 лв. – имуществени вреди за адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът В. твърди, че постановеното решение в обжалваната му от него част, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставеният правен въпрос е относно приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 З.. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика – решение № 302 от 04.10.2011 г. на ВКС по гр.д. № 78/2011 г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 37 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5367/2007 г., І г.о., постановено по стария процесуален ред, решение от 20.05.2011 г. на СГС, І ГО, 10 с-в, по гр.д. № 9595/2009 г. и определение на ВКС, постановено в производство по чл. 288 ГПК, което съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставлява задължителна съдебна практика.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
К. жалби са допустими и редовни в частта им относно обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 З., с цена над 5000 лв. и като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
Касационната жалба на ищеца В. В. в частта й, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. за имуществени вреди в размер на 650 лв. като процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК/в редакцията й ДВ, бр. 100/2010 г./ следва да бъде оставена без разглеждане. Това е така, тъй като според чл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по дела с цена на иска до 5 000 лв. В настоящият случай цената на обективно съединения иск за обезщетение за имуществените вреди не надхвърля определената от закона граница над която касационното обжалване е допустимо, поради което в тази част касационната жалба като насочена срещу решение законодателно изключено от касационно обжалване, е процесуално недопустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение и той е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1 НК на 12.12.2008 г., от която дата е бил задържан първоначално за 24 часа, а след това и за още 72 часа, като наказателното производство е водено в периода 12.12.2008 г. до 10.07.2012 г. и е приключило с постановяването на оправдателна присъда от Софийски районен съд, НО, 1 с-в, по НОХД № 6735/2009 г., влязла в сила на 10.07.2012 г. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 10 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. е отхвърлил иска като неоснователен.
Поставеният от страните материалноправен въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при наличието на хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касаторите ищец и ответник съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и влезли в сила решения, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и то подлежи на разглеждане, когато въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящия случай. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения за причинени неимуществени вреди не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди на пострадалия по настоящото дело.
Поставените в изложението от касатора ответник процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., съобразил е продължителността на воденото наказателно производство, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 10 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. е отхвърлил този иск като неоснователен. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, както и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, а не в противоречие с тях.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, направените от страните разноски остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1279 от 20.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1108/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 с-в, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. В. Г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение, ведно със законната лихва, считано от 11.07.2012 г. до окончателното изплащане и е отхвърлен този иск за разликата до 50 000 лв., по касационните жалби вх. № 9145 от 24.07.2014 г. на В. Д. В. от [населено място] и касационна жалба вх. № 8253 от 04.07.2014 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба вх. № 9145 от 24.07.2014 г. на В. Д. В. от [населено място] срещу въззивно решение № 1279 от 20.06.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1108/2014 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 с-в, в частта му, с която е отхвърлен искът на В. Д. В. от [населено място] срещу Прокуратурата на РБ, за сумата от 650 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З..
Определението в частта му, с която касационната жалба на В. Д. В. от [населено място] е оставена без разглеждане, може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването му при условията на чл. 7, ал. 2 ГПК пред друг състав на Върховния касационен съд, ГК, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: