ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 302
София, 04.03.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 290 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на гл.юриск. С. Х. Д. като процесуален представител на Д. чрез м. на р. р. и б. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 05.І.2009г. по в.гр.д. № 1826/2007г. и срещу допълнителното решение от 05.VІІ.2011г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК ответникът по касационната жалба срещу основното решение [фирма] В. / [фирма]/ е заел становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки. По тази жалба отговор не е подаден от ответника [фирма] В..
В отговорите си по реда на чл.287 ал.1 ГПК ответниците по касационната жалба срещу допълнителното решение [фирма] и [фирма] са заели становища за недопускане на касационно обжалване поради липса на предпоставките за това по чл.280 ал.1 ГПК.
К. жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими с изключение на жалбата срещу основното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта по възражението на [фирма] за право на задържане на процесния имот с оглед предявяването му като евентуално спрямо уважаването на ревандикационния иск, и в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл.154 ГПК /отм./ е прието за недоказано оспорването от страна на [фирма] на истинността на писмо № 950/06.ХІІ.2005г. на [фирма] – клон В., тъй като документът е с формална доказателствена сила и истинността му не подлежи на оспорване по този ред поради липса на правен интерес за оспорващата страна – [фирма] – в тези части касационната жалба е недопустима поради липса на правен интерес от нея за Д., с оглед на което тя следва да бъде оставена без разглеждане.
По допускането на касационното обжалване на въззивните решения ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 05.І.2009г., подписано с особено мнение на един от членовете на състава, САС е отменил решението на Видинския окръжен съд от 26.V.2007г. по гр.д. № 171/2006г. в уважителните му части по предявените от Държавата срещу [фирма] и [фирма] искове по чл.26 ал.1 ЗЗД и чл.431 ал.2 ГПК /отм./ и по чл.108 ЗС и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените искове за установяване нищожност на договора, предмет на нот.акт № ***/200*г., с който [фирма] е продал на [фирма] имот пл. № ****, находящ се в [населено място], Ю. промишлена зона, с площ 19776 кв.м, ведно с построения в него варов възел, включващ едноетажна масивна сграда – експериментална работилница, автомивка и варници с площ 120 кв.м, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, отхвърлил е претенцията за отмяна на нотариалния акт, както и предявения от Д. срещу [фирма] ревандикационен иск, обезсилил е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по претенцията на [фирма] за право на задържане на процесния имот, предявена при условията на евентуалност, и в частта, с която на основание чл.154 ал.2 ГПК /отм./ е прието за недоказано оспорването на истинността на писмо изх. № 950/06.ХІІ.2005г. на [фирма] – клон В., като на ответниците са присъдени разноски.
С решението от 05.VІІ.2011г. САС по искането на Д. е допълнил основното решение от 05.І.2009г., като е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която ПИ ****, ведно с построения в него варов възел, е обявен за публична държавна собственост, прекратил е като недопустимо производството по исковете на Д. срещу ответните дружества за установяване правото й на собственост върху поземления имот като крайбрежна заливаема ивица на река Д. и е оставил без уважение искането на Д. за допълване на решението чрез произнасяне по жалба срещу предявения от [фирма] инцидентен установителен иск.
За да постанови основното решение, САС е приел, че: 1. процесният имот е включен в капитала на [фирма] преди влизането в сила на Закона за водите /ЗВ/; дружеството е приватизирано по реда на ЗППДОП /отм./ и Д. сега притежава акции в него за 0.11% от капитала му; процесният имот е апортиран в ЕАД като непарична вноска, за което е извършено вписване в търговския регистър, което не е оспорено от Д. по реда на чл.431 ал.2 вр. с чл.498 ГПК /отм./ и тя е обвързана от него; съгласно чл.17а ЗППДОП /отм./ /редакция по ДВ бр.51/1994г./ меродавен относно установяване собствеността върху имота като актив на дружеството /не и като част от капитала му, какъвто е станал в качеството си на апортна вноска/ е моментът на преобразуването на държавните предприятия в Е. и какво имущество им е било предоставено от Д. за стопанисване и управление, както и дали с акта за преобразуването собствеността се е прехвърлила върху тях; ищецът, чиято е била тежестта, не е установил, че в баланса към 30.ІХ.1992г. /въз основа на който със заповед от 21.І.1993г. на основание чл.17 ал.1 ЗППДОП /отм./ е преобразувана ДФ „Б.” в [фирма]/ процесният имот не е фигурирал като актив, респективно не е включен като такъв в баланса към 30.VІ.1995г. /въз основа на който със заповед от 18.ХІІ.1995г. [фирма] е преобразувано в [фирма]/, поради което не е оборена материалноправната легитимация на [фирма] като собственик на имота към процесната разпоредителна сделка, респективно придобиването му от [фирма]; 2. атакуваната разпоредителна сделка следва влизането в сила през 2000г. на ЗВ, респективно на чл.12 ал.2 от него; отмененият ЗВ не предвижда крайбрежната заливаема ивица на река Д., нито каквато и да било друга крайречна територия, за публична държавна собственост /П./; такава не е определяна и с международни договори и спогодби; касае се за материалноправна разпоредба без обратно действие, влязла в сила преди разпоредителната сделка, но след преминаването на правото на собственост в патримониума на [фирма], респективно на праводателите му, поради което и само на това основание исковете са неоснователни; ЗВ няма автоматично отчуждително действие за провъзгласените за П. територии, притежавани от други правни субекти към момента на влизането му в сила по аргументи и от чл.31 ал.3 вр. с чл.33 ал.2, чл.38 ал.2 и чл.146 ал.1 ЗВ, съгласно чл.17 ал.5 КРБ принудително отчуждаване може да става само по силата на закон и само след предварително и равностойно обезщетяване; директен отчуждителен ефект ЗВ не предвижда, такъв не може да се предполага и извежда чрез тълкуване; 3. недоказано е и твърдението на ищеца, че имотът е крайбрежна заливаема ивица по смисъла на чл.12 ал.2 ЗВ във вр с пар.1 ал.1 т.16 от ДР на същия като заливаема територия между река и дига, респективно че е П.; проектирането на дигите по река Д. е при обезпеченост 1% /повторяемост на заливане един път на сто години/, срещу каква действителна норма на водна повърхност понастоящем би изпълнявало защитни функции дигата в случая доказателства по делото няма, доколкото в хипотезата по пар.1 т.16 критерий за заливаемост на териториите между реката и дигите не е предвиден, нормата следва да бъде приложена, преценявайки заливаемостта на терена спрямо нормативно определената вероятност за превишение, /респективно процента обезпеченост/ за която съоръжението е било изградено, при 1% пригоденост и дори при 0.1% /1 път на 1000 години/ процесният терен не е заливаем; преценката на доказателствата, в т.ч. данните за водния стоеж при рекордни количества през 2006г., установяват, че по същество теренът е почти изравнен с кота дига/бряг и заливането на територията е изключено, като дигата е престанала да осъществява практически защитни функции при заложената при изграждането й норма на обезпеченост; след като при заложената при застрояването на съоръжението нормативно определена вероятност за превишение на водни потоци пространството между него и реката в цялост не се залива, тази територия не е „крайбрежна заливаема ивица” по смисъла на пар.1 т.16 б.”а” от ДР на ЗВ, тя и по протежение на имота следва да се определи при норма на обезпеченост съгласно б. „б” на пар.1 т.16, но съдът не дължи произнасяне относно заливаемата по смисъла на тази разпоредба част от процесния имот с оглед основанието на твърдяната от ищеца П. – като територия между река и дига /по б.”а”/, а и в тежест на ищеца е било оспорване на изводите на експертизата за незаливаемост на терена и при условията на хипотезата по б.”б” на т.16, което той не е сторил; косвени доказателства, че съоръжението не изпълнява практически функции, са липсата на данни то да фигурира в кадастъра, което е било задължително и при уредбата по отменения ЗВ, липсата на данни за включване на съоръжението в активите на стопанисващо го дружество [фирма] – клон В., липсата на данни за субекта, стопанисващ дигата при действието на отменения ЗВ с оглед разпоредбата на чл.13 ал.1 т.4 ЗВ /П. са системи и съоръжения за предпазване от вредното въздействие на водите, изградени с държавни средства – защитни диги/, липсата на данни с какви средства съоръжението е изградено, в съоръжението са констатирани недопустими пробойни – от 0.60 см по съвпадащата с част от западната граница на имота отсечка и от 100 м в друга част от съоръжението, с което по същество е компрометирано пълноценното му функциониране. За прецизност е посочено, че ако бе доказано разпореждане с имот – П., би се касаело за нищожност поради сделка с невъзможен предмет – вещ, обявена по силата на закона /чл.7 ал.1 ЗДС/ за такава извън гражданския оборот, а не за нищожност поради противоречие със закона – чл.7 ал.1 ЗДС.
Според особеното мнение на член на състава на въззивния съд, тъй като разпоредителната сделка с процесния имот между ответниците следва въвеждането на законодателна забрана за разпореждане с имоти – П. и обявяването на имота за П. по реда на чл.2 ал.2 т.2 ЗДС с изменение на ЗВ /чл.12 ал.2 пр.2 в редакцията му от 28.І.2000г./, тя е нищожна поради начална пълна невъзможност на предмета й; ирелевантно е обстоятелството, че изваденият от граждански оборот имот е бил предмет на апортна вноска в капитала на [фирма], с оглед пар.39 ал.1 ПЗРЗДС; местонахождението на имота в обхвата на крайбрежната заливаема ивица на р.Д. между нея и защитно съоръжение в експлоатация – дига е установено със заключения на СТЕ и удостоверение на съответната басейнова дирекция; имотът се владее от [фирма] без правно основание.
С допълнителното решение, постановено по искането за допълване на Д., е прието, че с въззивната жалба на [фирма] първоинстанционното решение е обжалвано и в частта, с която процесният имот е приет за П., че с основното си решение въззивният съд не се е произнесъл по жалбата в тази й част, поради което решението следва да бъде допълнено. Предявеният установителен иск обаче е недопустим поради липса на правен интерес. По отношение на [фирма] – доколкото срещу него е предявен ревандикационен иск и защитата, която ищецът ще постигне с него, изключва необходимостта от предявяването на установителен иск, защото по ревандикационния иск ще бъде разрешен със сила на пресъдено нещо спорът за собственост между страните. По отношение на [фирма] – доколкото самият ищец твърди, че към момента на предявяването на иска този ответник се е разпоредил с имота и не претендира самостоятелни права върху него, т.е. по отношение на него и Държавата не съществува спор за правото върху процесния имот, обуславящ допустимостта на установителния иск. Като неоснователно е намерено искането за допълване на основното въззивно решение и чрез произнасяне по жалбата срещу първоинстанционното решение в частта по предявения от [фирма] инцидентен установителен иск, тъй като дружеството не е подало въззивна жалба в тази част и по отношение на нея първоинстанционното решение е влязло в сила.
В изложението на Д. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение се сочат всички хипотези по чл.280 ал.1 ГПК. Основният въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, бил този за действието на разпоредбата на чл.12 ал.2 във вр. с приложението на пар.1 ал.1 т.16 от ДР на ЗВ. Съдът решил спора за собствеността, тълкувайки определението за крайбрежна заливаема ивица съобразно логика и критерии, не предвидени в закона; пар.1 т.16 предвиждал три хипотези за определяне на земите със статут на „крайбрежни заливаеми ивици”; разглежданият случай се вмествал в тази по б.”а” изречение второ – земите в границите между реката и дигите – при наличие на диги, това становище не било възприето от съда, въпреки че заключението на тройната експертиза не го опровергава, а подкрепя – съоръжението било изградено като „Защита индустриална зона В.” от обект „Надзиждане диги на р.Д. до кота „било дига”, осигуряваща защита на прилежащата низина от заливане при водни количества с повторяемост 1 път на 1000 години, т.е. водни количества, значително по високи от тези, при които според ЗВ се определя границата на заливаемите ивици; изложени са съображения за разбирането на науката хидрология за термините „заливаемост”, „обезпеченост” и „заливаема ивица”; сочи се, че казусът не попадал в хипотезата по б.”б” на т.16; ЗВ не обявявал за П. крайбрежните заливаеми ивици на всички реки, а само на р.Д., с оглед на което протичащите на българска територия водни количества на тази река изрично били дефинирани в ЗВ като трансгранични води, за управлението на които, в т.ч. и дейностите по предпазване от вредното им въздействие, отговаряла държавата в лицето на ИА „Проучване и поддържане на река Д.”; ЗВ бил специален по отношение на ЗС, ЗДС и З. и определял специфичен статут на служещите за управлението на водите имоти и съоръжения; никъде в ЗВ и в приетите експертизи не се споменавало, че границите на крайбрежната заливаема ивица следва да се определят в зависимост от реалните характеристики на терена или котите на брега; необосновано и незаконосъобразно било прието, че значение за определяне на крайбрежната заливаема ивица имат само доказателствата, установяващи коти бряг към настоящия момент. По въпроса за собствеността върху ПИ със специфичен статут и предназначение, обявени за П. със закон, в частност за приложимия критерий за определяне границите на крайбрежната заливаема ивица на р.Д., а оттам и характера на собствеността върху такива имоти, нямало практика на съдилищата, а той бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Сочи се практика на ВКС /формирана при действието на отменения ГПК/ по приложението на друг закон – ЗПКМ /отм./, с чл.16 ал.1 от който собствеността върху всички археологически паметници на културата се определяля като държавна, с оглед на това и като се имало предвид, че новият Закон за културното наследство усъвършенствал концепцията на ЗПКМ чрез чл.146 ал.2, обявявайки археологическите обекти за П., в случая било приложимо и основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По въпроса за собствеността на съоръженията, предназначени за защита от вредното въздействие на водите, следвало да се отчете и практиката, вкл. на ВКС /по стария ГПК/ по искове за обезщетения срещу [фирма], предявени от собственици на наводнени имоти, находящи се откъм сухата пета на диги, стопанисвани от това дружество, в които решения ВКС приемал за безспорен фактът, че дигите са П., както и че участъкът между речното корито и дигите също е държавна собственост; ВКС се базирал на чл.13 т.3 ЗВ за П. на дигите, независимо че те били включени в баланса на търговско дружество и били негови дълготрайни активи, ВКС приемал, че обстоятелствата относно начина на изграждане на дигите били без правно значение, това опровергавало тезата на въззивния съд за недоказаност на материалната легитимация на Д. относно собствеността върху дигата и че следва да се имат предвид действуващи към момента на влизане в сила на ЗВ защитни съоръжения, във връзка с това по въпроса за собствеността на Д. дига, стопанисвана от [фирма], били налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. В противоречие с практиката на съдилищата /тъй като се сочи незадължителна такава/ бил разрешен и въпросът за действието на чл.17а ЗППДОП /отм./. Съдът обусловил решението си по този въпрос с вещноправния ефект на чл.17а, без да забележи, че заповедта за апорта е издадена на основание пар.34 ПЗР на ЗИДЗППДОП /ДВ бр.109/1995г./ и че по този ред в капитала на ТД се внася правото на собственост върху земя, която не е включена в баланса на предприятията, но се ползва от тях, в случаите, когато земята е собственост на държавата или общините; предмет на вноска по този ред можел да бъде само земя, собственост на държавата, което изключвало приложението на чл.17а ЗППДОП. Въпросът за регулационния статут на ПИ 5018 не бил обсъждан нито от В., нито от САС, защото имотът бил без регулационно отреждане, установено от всички писмени доказателства; освен че никога имотът не бил имал регулационно предназначение за „варов възел”, той не можел да придобие такъв статут и в бъдеще предвид условието по чл.8 т.4 ЗУТ; представената от ответниците заповед за одобряване на ПУП с отреждане на имота „за варов възел” била отменена с решение на В., влязло в сила след обявяване на делото за решаване от САС. Изложените съображения, доказателствата по делото и практиката на ВКС по приложението на чл.17а установявали, че след като спорният имот никога не е предоставян за стопанисване или управление на ДФ „Б.” и на нейните правоприемници, той не можел да се счита за имущество на [фирма], придобито по силата на закона. Следвало да се съобрази и фактът, че Д. не е заявила претенция за собственост по отношение на обекта „варов възел”, а само по отношение на ПИ № ****, като твърдения и съображения за П. и за незаконосъобразно разпореждане с такава са изложени само за терен с площ 20000 кв.м, продаден като ПИ № ****. Съдът бил разгледал и материалноправни въпроси по приложението на чл.17 КРБ относно носителите на правото на П. и критериите за определяне на собствеността като П. до влизане в сила на З. и ЗДС, както и за приложението на чл.2 и 3 ЗДС във вр. с пар.39 ПЗР на ЗИДЗДС, обн. в ДВ бр.124/1998г. Сочат се две определения на ВКС по чл.288 ГПК, в едно от които съдът приел, че е налице хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради нужда от тълкуване относно действието във времето на чл..2 ал.2 ЗДС. Според чл.2 ал.2 т.2 ЗДС в редакцията му по ДВ брл.32/2005г., предхождаща по време разпоредителната сделка, имотите и вещите, обявени със закон за П., се считат за П.. Разглеждайки казуса в хипотезата на чл.17 ал.5 КРБ САС тълкувал закона без да съобрази връзката на чл.12 ал.2 ЗВ с чл.2 ал.2 ЗДС. С влизане в сила на ЗВ през 2000г. собствеността върху крайбрежната заливаема ивица на р.Д. се обявява за П., поради което по аргумент от чл.7 ал.1 ЗДС от 12.ІV.2005г. съгласно новия критерий по чл.2 ал.2 т.2 ЗДС отпада възможността за извършване на разпоредителни сделки с имоти с характеристика и предназначение на крайбрежна заливаема ивица.
В изложението на Д. като основания за допускане на касационно обжалване на допълнителното решение се сочат също всички хипотези по чл.280 ал.1 ГПК. По въпроса за допустимостта на установителния иск съдът се произнесъл неправилно, тази констатация на съда била мотивирана формално без обсъждане на юридическите факти и доказателствата относно правния интерес на ищеца; САС пренебрегнал факта, че Д. доказала правния си интерес, тъй като претендира собствеността върху имота по повод законова забрана за разпореждане, абсолютна пречка за сделки, пренебрегнато било и обстоятелството, че ответниците оспорват иска точно по съображения, че имотът не е с публичен характер, защото съоръжението, съвпадащо със западната граница, не представлявало дига; съдът игнорирал и факта, че държавата е собственик на ПИ № **** и продължава да е собственик на дигата в него, за съществуването на която е представен акт за въвеждането й в експлоатация. Практиката на ВКС /сочат се две решения на негови състави, постановени по реда на чл.290 ГПК/ относно правния интерес от установителен иск била категорична, че интересът се разкрива, когато по делото ответникът оспорва претендираното от ищеца право или претендира правото, отричано от ищеца. Също така Държавата била предявила установителен иск за обявяване нищожността на договора за продажба на ПИ, обоснован с публичния характер на собствеността предвид законовата забрана за разпореждане с имоти – П.. Следвало да се има предвид, че само Държавата е заявила претенция за допълване на решението по иска за собственост относно „Б.” АС. Съдът не се аргументирал с искането на ищеца, а се позовал на жалбата срещу решението в частта, с която имотът бил обявен за П., същевременно приел, че ищецът няма правен интерес спрямо този ответник, защото той не претендирал самостоятелни права върху имота, с който се разпоредил, поради което между него и ищеца не съществува спор за правото върху имота – това становище било неправилно с оглед чл.188, чл.191 ал.2 и чл.192 ал.1 ЗЗД. Съдът прекратил делото в противоречие с ТР № 1/2001г. на ОСГК – съдът по искане на държавата констатирал, че не се е произнесъл по жалбата срещу решението в частта, с която имотът е обявен за П., въпреки че Д. не е обжалвала решението, защото то е в нейна полза, въззивни жалби са подали само ответниците, които в срока по чл.193 ГПК /отм./ не са направили искане за допълване. Спорът за собствеността бил преюдициален спрямо спора относно действителността на договора за продажба, поради което решението следвало да бъде допуснато до касационно обжалване, казусът бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, защото въззивният съд тълкувал и приложил закона неправилно, с което създал предпоставки за отмяна на решението.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение в частите му по претенциите по чл.26 ал.1 ЗЗД, по чл.431 ал.2 ГПК /отм./ и по чл.108 ЗС по поставените от касатора материалноправни въпроси за действието на разпоредбата на чл.12 ал.2 ЗВ във вр. с пар.1 ал.1 т.16 от ДР на ЗВ и за приложимия критерий за определяне границите на крайбрежната заливаема ивица на р.Д., по които се е произнесъл въззивният съд и които са обусловили решаващите му изводи по спора. По тези въпроси на настоящия състав не е известна практика /представената такава по приложението на чл.16 ал.1 ЗПКМ /отм./ е неотносима в случая/, а те са от значение за точното прилагане на закона. Касационно обжалване следва да бъде допуснато и с оглед възможността за частична недопустимост на основното въззивно решение поради твърдяното произнасяне с него плюс петитум относно сградите и постройките в процесния терен /в тази връзка виж т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/. По въпроса по приложението в случая на чл.17а ЗППДОП /отм./ касационно обжалване не следва да бъде допускано с оглед решаващият извод на въззивния съд в тази насока, че процесният имот е апортиран в ЕАД като непарична вноска, за което е извършено вписване в търговския регистър, неоспорено от Д. по реда на чл.431 ал.2 вр. с чл.498 ГПК /отм./, поради което тя е обвързана от него, въпрос по който извод не е релевиран като основание за допускане на касационно обжалване. Останалите пространни съображения в изложението представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК, а те се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането.
ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване и на допълнителното решение в обжалваните му обезсилваща и прекратителна части с оглед вероятността /в какъвто смисъл е твърдението на касатора в изложението/ то да е недопустимо поради постановяването му по искане на ищеца за произнасяне по въззивната жалба на ответника [фирма] срещу първоинстанционното решение в частта за обявяване на процесния имот за П. и поради произнасяне с него плюс петитум относно сградите и постройките в процесния терен /твърдение в касационната жалба/. По въпроса относно правният интерес от установителния иск съдът не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със сочената съдебна практика с оглед приетото, че липсва спор между ищеца и [фирма] за правото на собственост върху процесния имот. Останалите релевирани в изложението съображения представляват основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК и не може да бъдат подлагани на преценка в настоящото производство.
С оглед предмета на делото и на основание чл.84 т.1 ГПК Държавата не дължи държавна такса.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, търговско отделение, № 110 от 05.І.2009г. по гр.д. № 1826/2007г. в частите му по претенциите по чл.26 ал.1 ЗЗД, по чл.431 ал.2 ГПК /отм./ и по чл.108 ЗС, както и на постановеното под № 1122/05.VІІ.2011г. решение за допълване на решението от 05.І.2009г. в обезсилващата и прекратителната му части.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Д., представлявана от м. на р. р. и б., вх. № 3155/21.ІV.2009г., в частта срещу решението на Софийския апелативен съд, търговско отделение, № 110 от 05.І.2009г. по гр.д. № 1826/2007г. в обезсилващите му части по възражението на [фирма] В. за право на задържане и в частта относно оспорването по реда на чл.154 ал.2 ГПК /отм./ от страна на същото дружество истинността на писмо № 950/06.ХІІ.2005г. на [фирма] – клон В..
Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в едноседмичен срок от връчването на Д. на препис от него с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС на РБ.
Делото да се докладва на председателя на ІV ГО за насрочването му в о.с.з. след влизането в сила на определението в частта без разглеждане.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: