Р Е Ш Е Н И Е
№ 304
София, 04.06.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на единадесети май през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Здравка Първанова
при участието на секретаря Теодора Иванова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 550 от 2008 година,образувано по описа на І ГО на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на §2,ал.3 ПЗР на ГПК, обн.ДВ.бр.59/2007г.,в сила от 01.03.2008г., във вр. с чл.218а,ал.1,буква”б” ГПК/отм./.
М. Д. Д. от [населено място] обжалва решението на Софийския апелативен съд,постановено на 08.11.2007г. по гр.д.№ 1288/2007г. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон – отменителни основания по смисъла на чл.218б,ал.1,буква“в” ГПК/отм./.Моли решението да бъде отменено и вместо това предявеният от нея иск бъде уважен,като й бъдат присъдени и направените по делото разноски.
В писмен отговор в срока по чл.218г ГПК/отм./ ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в,ал.1 ГПК/отм./, отговаря на изискванията на чл.218в,ал.2 ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.218ж ГПК/отм./, приема следното:
Предявен е иск за заплащане на съответната припадаща се част от получените доходи от отдаване под наем на съсобствен магазин,находящ се в [населено място], [улица],партерен етаж по реда на чл.30, ал.3 ЗС,както и иск за заплащане на обезщетение за забава по реда на чл.86,ал.1 ЗЗД.
С обжалваното решение,постановено на 08.11.2007г. по гр.д.№ 1288/2007г. Софийският апелативен съд,действувайки като въззивна инстанция при повторно разглеждане след отменително решение на ВКС по чл.218ж,ал.1 ГПК/отм./, е отменил решението на първоинстанционния съд в частта,с която [фирма] е осъдено да заплати на М. Д. Д. сумата 15879.43лв. на основание чл.30, ал.3 ЗС,сумата 5863.97лв. на основание чл.86,ал.1 ЗЗД,както и разноски в размер на 1375.97лв. и вместо това е отхвърлил предявения от М. Д. Д. иск с правно основание чл.30,ал.3 ЗС за сумата 15879.43лв.,както и иска с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 5863.23лв. като неоснователни.
Прието е,че по делото не е установено М. Д. Д. да е собственик или правоприемник на собственик на имот, одържавен по реда на закон и начин,посочен в разпоредбите на чл.1 и чл.2 ЗВСВОНИ,нито да са налице предпоставките на чл.2 ЗОСОИ-имотът, одържавен от праводателя на М. Д. да не съществува реално,да е разрушен и върху него да е построен процесният имот.
Обжалваното решение е валидно постановено и процесуално допустимо,но по същество неправилно. При постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл.188 ГПК/ и неправилно е приложен матералният закон /чл.30,ал.3 ЗС/.
М. Д. претендира заплащане на съответната припадаща й се част от получените доходи от отдаването под наем на недвижим имот,за който твърди, че е съсобствен между страните,като поддържа,че е придобила собствеността върху 65.43/100 ид.части от този имот по реда на чл.2 ЗОСОИ-със заповед на областния управител на Област С. е определено да получи тази част от имота като обезщетение. Така предявеният иск е оспорен от ответното дружество по съображения,касаещи вещноправните последици на издадената от областния управител заповед,позовавайки се на обстоятелството,че не е участвувало в производството по издаване на заповедта.
Производството по определяне на обезщетение за отчужден недвижим имот по реда на ЗОСОИ се развива с участието на претендиращото обезщетение лице и съответния държавен орган,на когото законодателят е възложил функциите по определяне на обезщетението. Третите лица,които не участвуват в това производство и чиито права са засегнати от административния акт,с който се определя обезщетението, имат правото да оспорят този акт в исковото производство с предмет принадлежността на правото на собственост върху имуществото, с което е прието,че следва да се извърши обезщетяването,респ. в което се претендира заплащане на обезщетение за лишаване от ползуване или съответната част от получените доходи за имота,и съдът,както е прието в обжалваното решение с оглед дадените в отменителното решение на ВКС указания,действително е длъжен да се произнесе по направеното оспорване. При направено оспорване обаче съдът не е оправомощен да извършва цялостна проверка за наличието на основание за издаване на административния акт,с който е определено обезщетението,а е длъжен да се произнесе само в рамките на наведените от това трето лице доводи. В случая дружеството е твърдяло,че е налице нищожност на заповедта,с която на наследниците на Д. П. е определено обезщетяване чрез дял от процесния имот по причина липса на материална компетентност на органа,издал заповедта и съдът е следвало да се ограничи само в рамките на така направеното оспорване. Останалите, наведени от дружеството доводи,касаят вещноправния ефект на заповедта на областния управител като се поставя въпросът достатъчно ли е издаването на заповед по чл.2 ЗОСОИ,за да се приеме,че правоимащото лице е придобило правото на собственост върху съответната идеална част от имота,ако този имот е включен в капитала на търговско дружество или фактическият състав на придобиване правото на собственост е завършен едва след като капиталът на дружеството бъде намален по предвидения в ТЗ ред. Поставя се и въпросът не следва ли в подобна хипотеза правоимащите да получат обезщетението си под формата на акции или дялове от капитала на дружеството по реда на §6,ал.6 ПЗР на ЗППДОП /отм./. Именно с оглед така очертания предмет на спора съдът е следвало да се произнесе. Въпросът дали наследодателят на М. Д. е притежавал правото на собственост върху имоти,отчуждени по реда на някои от посочените в чл.1 и чл.2 ЗВСВОНИ нормативни актове,както и въпросът дали отчужденият имот съществува реално не са поставяни на разглеждане и съответно са извън спорния предмет. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд се е произнесъл по доводи и оспорвания,които не са били въведени като предмет в настоящето исково производство без да разгледа и да се произнесе по основателността на предявения иск с оглед действително направените от страна на ответното дружество оспорвания на правата на предявилото иска лице. Така допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила е съществено по смисъла на чл.218б,ал.1,буква “в” ГПК/отм./,поради което спорът следва да бъде решен по същество по реда на чл.218и,ал.1 ГПК/отм./ след обсъждане на имащите значение за спора факти и надлежно направените от страна на ответното дружество оспорвания.
Със заповед №РД-21-056/27.02.1998г. на областния управител на Област С. е уважено искането на наследниците на Д. П. Д. за обезщетяване със съсобственост съгласно чл.2,ал.1,т.1 ЗОСОИ в магазините-общинска собственост,находящи се в партерния етаж на новоизградената сграда на [улица],част от които са построени върху одържавените от Д. П. на основание ЗОЕГПНС имоти,подробно описани в заповедта,като е наредено да се изготви оценка на основание чл.6,ал.4 ЗОСОИ. В мотивите на заповедта е посочено,че имотите са одържавени от Д. П. по реда на ЗОЕГПНС с ПМС №98/04.08.1949г.,за което е съставен А. №2119/18.07.1950г. Посочено е ,че същите не могат да бъдат деактувани, тъй като не съществуват реално до размерите,в които са отчуждени-сградите са съборени,теренът е разчистен и е застроен с нова сграда, ведомствена на ЦК на Б.,актувана с А. №5699/07.09.1964г. По отношение на осъществяването на отразените в мотивите към заповедта факти и обстоятелства оспорвания от страна на ответното дружество не е са направени.
С последваща заповед № РД-23-142/19.02.2000г. на областния управител е утвърдена изготвената оценка и е определена квота от 50.43% за М. Д. като наследник на Д. П.,а със заповед № РД-43-142/05.05.2000г. заповедта от 09.02.2000г. е поправена и е определена квота от 65.43%.
От страна на [фирма] е наведен довод,че заповедите на областния управител за определяне начина и размера на обезщетението са нищожни поради липса на материална компетентност на органа,който ги е издал,като се поддържа,че имотът е бил включен в капитала на дружеството и областният управител не е разполагал с правомощието да определи дял от него като обезщетение по реда на чл.2 ЗОСОИ. Така наведеният довод е неоснователен,като съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл.6 ЗОСОИ исканията за обезщетяване по този закон се подават до министъра или ръководителя на ведомство,който упражнява правата на държавата в търговските дружества,в активите на които са включени имуществата по този закон или до областните управители във всички останали случаи. В случая към момента на подаване на искането на М. Д. и към момента на издаване на заповед №РД-21-056/27.02.1998г. магазинът,находящ се на [улица] е общинска собственост /същият е включен в капитала на [фирма] с последващо решение 36 по протокол 49 от 19.10.1998г. на Столичния общински съвет/ и следователно компетентен да се произнесе по искането за обезщетяване е именно областният управител.
Както вече беше отбелязано,към датата на издаване на заповед № РД-21-056/27.02.1998г.,с която е определен начинът на обезщетяване на наследниците на Д. П.,магазинът,с дял от който е определено да се извърши обезщетяването по реда на чл.2 ЗОСОИ, е общинска собственост. Разпоредбата на чл.2,ал.1 ЗОСОИ изрично предвижда възможност за обезщетяване чрез съсобственост върху обектите,изградени върху отчуждения имот,освен в случаите,когато земите са станали публична собственост на държавата или общините до 25.02.1992г.,придобити са до тази дата от трети добросъвестни лица или на такива лица е отстъпено законно право на строеж и строежът е бил започнал при влизането на закона в сила. Нито една от хипотезите,в които подобен начин на обезщетяване е неприложим в случая не е налице. Последващото включване на имота в капитала на търговско дружество не ограничава правото на правоимащото лице да избере тази възможност за обезщетяване,нито правомощието на областния управител да определи подобен начин на обезщетяване.Разпоредбата на §6,ал.6 ЗППДОП/отм./,на която се позовава ответното дружество,обосновавайки тезата си за липсата на предпоставки за обезщетяване чрез предоставяне на дял от този имот,в редакцията й към момента на издаване на заповед № РД-21-056/27.02.1998г. ограничава възможността за определяне начина на обезщетяване само в случай на сключена приватизационна сделка,както и в случай на взето решение за предстояща приватизация на дружеството,в чийто капитал са включени движимите и/или недвижимите вещи. Към този момент имотът все още не е бил включен в капитала на дружеството, нито е открита процедура по приватизация, поради което разпоредбата на §6,ал.6 ЗППДОП/отм./ не би могла да намери приложение. Заповед № РД-21-056/27.02.1998г. е издадена от компетентен орган в предвидената от закона форма и при спазване на установените в разпоредбата на чл.2 ЗОСОИ предпоставки. Наведените от [фирма] доводи за нейната нищожност са неоснователни. От момента на издаването на тази заповед възниква правото на М. Д. като наследник на Д. П. да получи като обезщетение по реда на чл.2 ЗОСОИ дял от посочения в заповедта магазин, като с последващите заповеди на областния управител е определен само размерът на дела й от имота. А след като този имот е определен по предвидения в ЗОСОИ ред като облага, посредством която едно лице следва да бъде обезщетено като наследник на собственик на отчужден недвижим имот,собствеността върху който не може да бъде възстановена реално,последващото включване на имота в капитала на търговско дружество не може да произведе вещноправен транслативен ефект по отношение на частта,с която е определено да бъде обезщетено правоимащото лице. Правото на собственост върху имот,за който е взето решение да бъде внесен като непарична вноска в капитала на търговско дружество,може да премине в патримониума на дружеството само ако правещото апортната вноска лице притежава собствеността и разполага с правомощието да се разпорежда с имота. В случая по силата на изрична правна норма след издаването на заповедта на областния управител на имота е придаден особен статут-да служи за обезщетение, което ограничава възможността за извършване на разпореждания с него от страна на Столичния общински съвет спрямо правоимащото лице,на което правото да получи дял от имота като обезщетение вече е признато. Освен това дори да се приеме,че през 1998г. имотът е надлежно внесен в капитала на дружеството,по силата на изрична правна норма /чл.2 ЗОСОИ/ след издаването на заповедта на областния управител,с която е определен конкретният дял на правоимащото лице, последното придобива собствеността върху този дял – разпоредбата на чл.2 ЗОСОИ изрично предвижда възможност за обезщетяване в съсобственост и с дял от имот, включен в капитал на търговско дружество. Съответният орган, упражняващ правата на собственик на капитала в дружеството,е длъжен да се съобрази с вещноправните последици на заповедта,която е издадена от надлежно оправомощен административен орган,и да вземе решение за намаляване на капитала,което ще има в случая само оповестително действие. Поради това следва да се приеме,че по силата на издадената от областния управител на Област София заповед М. Д. е придобила право на собственост върху 65.43 % от магазина, находящ се в [населено място], [улица],партерен етаж.
По делото е установено,че през исковия период /01.04.1999г.- 01.07.2003г./ процесният имот е ползуван само от [фирма], което е отдавало имота под наем срещу месечна наемна цена в размер на 280 щ.д. по фиксинга на БНБ към деня на плащането и не се спори,че дружеството е получавало цялата наемна цена за имота. Съгласно разпоредбата на чл.30,ал.3 ЗС обаче всеки един от съсобствениците има правото да участвува в ползите на общата вещ съобразно с частта си, поради което следва да се приеме,че получилият цялата наемна цена съсобственик дължи на другия съсобственик съответната на неговия дял в съсобствеността част от тази цена. В случая съответната на дела на М. Д. от съсобствеността част от получения наем за исковия период възлиза на сумата 15879.43лв. За периода от датата на издаване на заповед № РД-43-142/05.05.2000г.,с която е определен размерът на дела на М. Д. в съсобствеността до 01.07.2003г.,от който момент вземането е изискуемо и ликвидно, съответната на дела на М. Д. част от получения наем възлиза на сумата 12097.54лв.,за която предявеният иск е основателен.
С нотариална покана,връчена на 10.07.2000г. М. Д. е поканила ответното дружество да й заплаща обезщетение за това,че само то извлича плодовете от съсобствения имот. От датата на връчване на нотариалната покана следователно дружеството е в забава по отношение на задължението си като съсобственик да предоставя на другия съсобственик полагащата му се част от получаваната за съсобствения имот наемна цена. За периода от 10.07.2000г. до 01.07.2003г. предявеният иск за заплащане на обезщетение за забава по реда на чл.86 ЗЗД е доказан по основание,като видно от заключението на изслушаната в производството по делото съдебно-счетоводна експертиза,изпълнена от в.л. Й. Г. размерът на дължимото обезщетение за този период възлиза на сумата 4466.82лв.,за която предявеният иск е основателен.
Като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалния закон обжалваното решение на въззивния съд следва да бъде отменено по реда на чл.218ж,ал.1 ГПК и вместо това спорът бъде решен по същество като предявеният от М. Д. Д. иск с правно основание чл.30,ал.3 ЗС бъде уважен за сумата 12097.54лв. Искът с правно основание чл.86,ал.1 ЗС следва да бъде уважен за сумата 4466.82лв. С оглед изхода на спора на М. Д. Д. следва да бъде присъдена и сумата 1547.27лв.,представляваща направените по делото разноски съобразно с уважената част от иска и след направена компенсация.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийския апелативен съд, постановено на 08.11.2007г. по гр.д.№ 1288/2007г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на М. Д. Д. на основание чл.30,ал.3 ЗС сумата 12097.54лв. /дванадесет хиляди деветдесет и седем лева и 54ст./,представляваща съответната част от получените доходи от наем за 65.43 % ид.части от магазин,находящ се в [населено място], [улица],партерен етаж,за периода 05.05.2000г.-01.07.2003г.,ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.03.2004г. до окончателното изплащане на сумата,както и на основание чл.86,ал.1 ЗЗД сумата 4466.82лв. /четири хиляди четиристотин шестдесет и шест лева и 82ст./,представляваща обезщетение за забава за периода 10.07.2000г.-01.07.2003г.,както и сумата 1547.27лв. /хиляда петстотин четиридесет и седем лева и 27ст./, представляваща направените по делото разноски.
Председател:
Членове: