3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
гр. София, 15.05.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2604 по описа за 2017г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] чрез Адвокатско дружество „М. и Р.“ чрез адвокат А. С. срещу решение № 4654 от 28.06.2017г. по гр. дело № 990/2017г. /неправилно посочено гр. дело № 1804/2017г./ по описа на Софийски градски съд, ГО, IІ-Е въззивен състав, с което е потвърдено решение № І-40-9 от 17.10.2016г. по гр. дело № 33574/2013г. на Софийски районен съд, І ГО, 40 състав в частта, с която по искове, предявени от Б. П. Г. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], е прогласена нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 17937 от 18.12.2006г., сключен с [фирма] /с предишно наименование [фирма]/, като противоречащи на закона – чл. 143, т. 3, 10 и 12 от Закона за защита на потребителите, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски по делото в размер 600 лв.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Допустима ли е промяна на договорените между страните условия по кредитно правоотношение и промяна чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит при липса на изрично предвидените законови условия? – по този въпрос касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК поради противоречие с решение № 4038/08.06.2015г. по гр. д. № 15667/2014г. на СГС, ІІ-Д състав.
2. Коя погасителна давност е приложима – специалната или общата, при искове за връщане на суми по анюитетни вноски на отпаднало основание по договор за кредит? – противоречие с решение от 09.10.2014г. по т. д. № 3106/2013г. на СГС, ТО, VI-18 състав, решение от 08.04.2015г. по гр. д. № 16765/2013г. на СГС, ТК, 4 състав, Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по тълк. дело 3/2011г. на ОСГК на ВКС и решение № 16/09.05.2017г. по гр. д. № 50185/2016г. на ВКС, ГК, І г. о. /основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК/; евентуално поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
3. Въпроси, свързани с определяне наличието на индивидуална договореност на процесните клаузи по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП и установяване наличието на дадените от закона кумулативни условия:
3.1. Липсата на становище и/или възражение от страна на кредитополучателя по предложените договорни клаузи следва ли да се тълкува като липса на възможност да влияе върху съдържанието на клаузите?
3.2. Определяне на клаузи от договор за кредит като индивидуално уговорени при условията на чл. 146, ал. 2 ЗЗП и как следва да се тълкува второто условие кредитополучателят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието на договорните клаузи?
3.3. Липсата на активно поведение от страна на кредитополучателя следва ли да се вменява в отговорност на банката и в лишаване на кредитополучателя от възможност да влияе върху договорните клаузи?
3.4. Чия е доказателствената тежест при установяване липсата на възможност да се влияе върху съдържанието на договора и доколко са приложими гласни доказателства при установяване на това съобразно хипотезата на чл. 164 ГПК и установената търговска практика кредитополучателите да изразяват в писмен вид исканията си към банките?
3.5. Приемането на предложените условия по кредита и договорни клаузи следва ли да се тълкува като потвърждаване от страна на кредитополучателя на съдържанието на договорните клаузи и в този смисъл при липса на двете кумулативно дадени условия на чл. 146 ЗЗП следва ли клаузите да се определят като индивидуално договорени?
4. Кои са критериите за определяне наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
5. Относно прогласяване нищожност на клаузата на чл. 12 от договора поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/ по следните въпроси:
5.1. Налице ли е неравноправие на договорната разпоредба на чл. 12, в която е предвидена възможност банката да променя Тарифата за условията, лихвите и комисионните и самите лихви при евентуално превалутиране на кредита?
5.2. Налице ли е връзка между тази договорна разпоредба и начина на формиране на възнаградителната лихва по договора?
6. Касаторът поддържа, че обжалваното решение противоречи на решение № 11289/04.12.2009г. по гр. д. № 21859/2009г. на СРС, 35 състав – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
7. Поддържа също, че въззивният съдебен акт противоречи на решение № 18826/17.11.2016г. по гр. д. № 32564/2015г. на СРС, 124 състав – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
8. Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното отношение при условие, че по кредита е договорена плаваща по размер лихва? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
9. Уговорената възнаградителна лихва определена ли е съобразно изискванията на ЗКИ и ЗЗП и кои са критериите за констатиране на това? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
10. Въпросът относно кредитиране, доказателствена стойност и обсъждане на подписани между страните валидни допълнителни споразумения, които са неразделна част от процесния договор: Не следва ли да се кредитират като извънсъдебни признания на дължимите от кредитополучателя суми по размер и валута? – противоречие с решение № 48-185/02.02.2016г. на СРС, 48 състав /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/.
11. По отношение на банката като доставчик на финансова услуга следва ли да намери приложение хипотезата на чл. 144, ал. 1, т. 1 ЗЗП и чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП? – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
12. Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на съдебната практика по чл. 290 ГПК, тъй като не е извършен анализ и установяване на наличието на кумулативно дадените условия съгласно решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
13. Следва ли изрично в договора за кредит да е вписана възможност за едностранно прекратяване на договора от страна на кредитополучателя, след като то се следва ex lege и как следва да се тълкуват разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от договора, които предвиждат възможността за предсрочно прекратяване? – противоречие с решение от 26.09.2014г. по гр. д. № 2895/2013г. на СГС, I г. о., 17 състав /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК/.
14. Касаторът се позовава и на противоречие с решение № 960/26.09.2012г. по гр. д. № 3052/2012г. на РС Стара Загора, решение № 11289/04.12.2009г. по гр. д. № 21859/2009г. на СРС, 35 състав, решение № 221/08.05.2013г. по гр. д. № 257/2013г. на ОС Пазарджик, решение от 08.04.2015г. по гр. д. № 16765/2013г. на СГС, І-4 състав,решение от 26.09.2014г. по гр. д. № 2895/2013г. на СГС, І-17 състав, решение № 172/21.03.2011г. по гр. д. № 80/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение от 09.10.2014г. по т. д. № 3106/2013г. на СГС, VІ-18 състав, решение от 30.04.2015г. по гр. д. № 135/2013г. на ОС Разград, решение от 26.11.2013г. по гр. д. № 703/2013г. на РС Разград, решение № 6193/22.12.2014г. по гр. д. № 12212/2013г. на РС Варна, решение по дело С-472/10 на СЕС; решение № 11289/04.12.2009г. по гр. д. № 21859/2009г. на СРС, 35 състав, решение от 29.06.2010г. по гр. д. № 988/2010г. на СГС, ІІ-А състав, определение № 605/07.10.2011г. по т. д. № 1097/2010г. на ВКС, І т. о.
Ответникът Б. П. Г. от [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. В. Волева оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: повечето от поставените в касационната жалба въпроси не са формулирани като въпроси, а представляват твърдения на касатора; по поставените въпроси е налице съдебна практика, включително и на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил; касаторът не е представил доказателства, че цитираните решения на съдилищата са влезли в сила, някои от тях са неотносими към спора, а други са постановени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в посочени от ответника в отговора на касационната жалба решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът поддържа становище, че постановеното решение е в съответствие и с практиката на СЕС – решения по дело С-472/10, дело С-484/08, дело С-243/08. Излага съображения за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради това, че по поставените въпроси е налице съдебна практика на ВКС, с която въззивната инстанция се е съобразила. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 179372/18.12.2006г., по силата на който [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ се е задължил да предостави на ищеца кредит в размер на 22 500 евро, а ищецът е поел задължение да заплаща на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорена надбавка от 0,5 пункта, като към момента на сключване на договора базовият лихвен процент на банката е 6%. Констатирал е наличие на учредена от ищеца в полза на банката ипотека върху притежаван от него недвижим имот за обезпечаване на всички вземания на банката.
Съдебният състав е приел, че на 06.04.2009г., 16.07.2010г. и 10.10.2007г. между [фирма] и ищеца са сключени допълнителни споразумения към договора за кредит, с които страните са установили размера на задължението на ищеца и са уговорили реда за погасяването му. Установил е, че вторият ответник по исковата молба е цедент по договор за цесия, сключен с банката, и е придобил вземането по процесния договор за банков кредит.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице П. Д., въззивната инстанция е установила наличието на публикувана в електронната страница на банката на Методология за образуване на базовия лихвен процент, съгласно която базовият лихвен процент съставлява сбор от трансферна цена на ресурс и буферна надбавка. Съдебният състав е анализирал съдържанието и начина на формиране на двата компонента, отчел е, че след сключване на договора за банков кредит са настъпили промени в икономическата ситуация и пазарните условия, които са обективни и извън контрола на ответника и които влияят върху стойността на базовия лихвен процент за евро.
За да направи извод за основателност на исковете за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 17937 от 18.12.2006г., въззивният съд е изложил няколко аргумента:
Договорът за банков кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което ищецът има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП.
Оспорените клаузи са част от сключения между страните договор за банков кредит и ответната банка /настоящ касатор/ не е ангажирала доказателства, че клаузите са индивидуално уговорени. Показанията на свидетеля Ж. Д. според въззивната инстанция не обосновават извод за индивидуално уговаряне на клаузите, тъй като свидетелят не е присъствал при подписване на процесния договор, поради което няма преки впечатления за начина на сключване на договора. Този извод не може да бъде обоснован и от принципната възможност кредитополучателят да депозира писмена молба.
Съдебният състав е счел за неприложима нормата на чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ поради това, че законът е влязъл в сила на 01.01.2007г., т. е. след сключване на процесния договор за кредит – 18.12.2006г.
За да направи извод, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, предвиждаща че действащият базов лихвен процент на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на базовия лихвен процент за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони, без промяна на договорените надбавки, въззивният съд е приел, че както в тази клауза, така и в останалите клаузи от договора не се съдържат установени обективни критерии, механизъм и методология за промяна на базовия лихвен процент, който да е уговорен от страните, респективно страните да са постигнали предварително съгласие относно компонентите, които влияят върху неговото формиране. Изложил е съображения, че липсата на уговорка в този смисъл не може да бъде преодоляна в хода на съдебното производство чрез ангажиране на доказателства, включително съдебно-счетоводна експертиза, за да се установи кои фактори са повлияли върху базовия лихвен процент. При липса на ясни критерии и методология за промяна на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити не може да се извърши преценка дали възможността на банката е ограничена само до повишаване на лихвата или е предвидена възможност посредством въвеждане на забрана за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на лихвените компоненти, които влияят върху СБР. Поради посочените съображения и предоставената на банката възможност да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание съдебният състав е заключил, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от процесния договор е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е нищожна.
По отношение на клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора за кредит, в която е предвидено, че банката си запазва правото по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си, като измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи, въззивната инстанция се е позовала на съображенията за неясни критерии и методология, изложени към клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора. Поради това, че с клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора на банката е предоставена възможност едностранно да промени по свое усмотрение, без предварително заложени критерии за това, въз основа на непредвидено в договора основание вида и размера на банковите такси, дължими за използване на предоставения финансов ресурс, съдебният състав е направил извод, че клаузата създава значително неравновесие и има неравноправен характер, поради което е нищожна.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По отношение на поставения от касатора първи материалноправен въпрос, свързан с възможността за промяна на договорени между страните условия по кредитно правоотношение и чрез съдебно решение на съдържанието и условията на договора за кредит, не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК. Поставеният въпрос не може да мотивира допускане на касационното обжалване и поради това, че не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
По смисъла на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК при позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК касаторът следва да посочи в какво се изразява значението на решения от въззивния съд правен въпрос за точното прилагане на закона и едновременно с това – за развитието на правото. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая такава аргументация в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва, тъй като касаторът не излага твърдение, че поставеният от него въпрос е от значение за развитие на правото, т. е. че е налице второто от двете кумулативно предвидени изисквания във връзка с поддържаното основание. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК по този въпрос не е налице и поради това, че с посоченото от касатора решение № 4038/08.06.2015г. по гр. д. № 15667/2014г. на СГС, ІІ-Д състав спорът не е решен по същество и касаторът не е представил доказателства за влизане в сила на посочения съдебен акт.
Вторият, посочен от касатора, материалноправен въпрос е ирелевантен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него. Предявеният иск не е за връщане на суми по анюитетни вноски на отпаднало основание по договор за кредит, а за прогласяване нищожност на определени договорни клаузи.
По формулираните от касатора материалноправни въпроси, свързани с критериите за определяне наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП /т. 4/, неравноправния характер на клаузата на чл. 12 от процесния договор /т. 5/ и наличие на хипотезата на чл. 144, ал. 1, т. 1 ЗЗП и чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП спрямо банката като доставчик на финансова услуга /т. 11/ е налице задължителна съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в т. 12 от изложението/, решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. По смисъла на посочените съдебни актове уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо.
Съгласно практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013г. по дело № С-415/11, M. A. срещу C. d?E. de C., T. i M. /C./, с което във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори СЕС се е произнесъл, че „чл. 3, § 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „значителна неравнопоставеност” в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право.” Съгласно решение от 16.01.2014г. по дело C-226/12, C. P. SA срещу Jos? I. Men?ndez ?lvarez „за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност, запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за които е сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, както и всички останали клаузи от договора”. Съобразно решение от 26.04.2012г. по дело С-472/10, N. Fogyaszt?v?delmi Hat?s?g срещу I. T?vk?zl?si Z.. „Националната юрисдикция, която в производството за преустановяване на нарушение се произнася по колективен иск от името на потребителите, предявен от определена в националното законодателство организация, следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори неравноправния характер на клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали — предвид всички съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите общи условия — съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора.”. Предвид транспонирането на посочената Директива в националното право на Република България /§ 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ тълкуването на термина „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя” по чл. 143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС.
При постановяване на обжалваното решение задължителната съдебна практика на ВКС и практиката на СЕС са съобразени от въззивния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП е формулиран на базата на преценката му, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит не са индивидуално уговорени, при съобразяване, че липсват определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по него от страна на банката. При наличие на постоянна практика на ВКС по съответните правни въпроси доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК е неоснователен.
Относимите към разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП въпроси /т. 3/ не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК, тъй като са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 98/25.07.2017г. по т. д. № 535/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. д. № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр. д. № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о. В първото решение е даден следния отговор на релевантния правен въпрос: „Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.“ Съгласно второто и третото решение доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата, в случая ответната банка – настоящ касатор. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява, че клаузата е сключена индивидуално. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените в т. 3 правни въпроси поради противоречие с влязлото в сила решение № 221/08.05.2013г. по гр. д. № 257/2013г. на Пазарджишки окръжен съд, Гражданска колегия е неоснователен, тъй като изводът на Пазарджишки окръжен съд, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от съответния договор е индивидуално уговорена, е изграден въз основа на конкретните доказателства по делото.
Доводът на касатора в т. 6 от изложението за противоречие на обжалваното решение на влязлото в сила решение № 11289/04.12.2009г. по гр. д. № 21859/2009г. на СРС, 35 състав /потвърдено с решение от 29.06.2010г. по гр. д. № 988/2010г. на СГС, ІІ-А състав, последното недопуснато до касационно обжалване с определение № 605/07.10.2011г. по т. д. № 1097/2010г. на ВКС, І т. о./ и допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен поради това, че по формулираните в т. 3, 4, 5 и 11 правни въпроси е създадена постоянна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Обстоятелството, че преди формиране на постоянната практика на ВКС въпросите са се решавали противоречиво от съдилищата, не обуславя извод за наличие на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
По отношение на цитираното в т. 7 от изложението решение № 18826/17.11.2016г. по гр. д. № 32564/2015г. на СРС, 124 състав касаторът не е представил доказателства за влизането му в сила.<