Решение №305 от 19.7.2010 по нак. дело №275/275 на 1-во нак. отделение, Наказателна колегия на ВКС

                          
Р Е Ш Е Н И Е
 
№  305
 
гр.София,  19 юли   2010 година
 
В ИМЕТО НА НАРОДА
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,   Първо наказателно отделение в съдебно заседание на  четвърти юни   две хиляди и десета  година в  състав:
 
                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ПЛАМЕН ТОМОВ
                                               ЧЛЕНОВЕ:   НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
                                                                      БЛАГА ИВАНОВА  
                                                                                                                           
                 със секретар   Аврора Караджова
при участието на прокурора    КРАСИМИРА КОЛОВА
изслуша    докладваното  от   
председателя        (съдията)   ПЛАМЕН ТОМОВ
наказателно  дело под № 275/2010 година
 
Върховният касационен съд е третата инстанция по делото пред него по жалба от подсъдимия А. С. Д. срещу потвърждаването в апелативния съд-Варна, на осъдителната присъда спрямо него в окръжния съд на същия град.
Присъдата – 135 от 12 ноември 2009 год. по нохд № 1334/2009 год., е за две престъпления, извършени в съвкупност на 7/8 август с.г.: по чл.142, ал.2, т.3 НК – отвличане с цел противозаконното лишаване от свобода на Х. Д. П. ; по чл.152, ал.2, т.1, във вр. с ал.1, т.2 НК – изнасилване, наказуемо по-тежко, както и отвличането, защото П. не е била навършила 18 год. (род. на 1 ноември 1991 год.). За първото от престъпленията Д. е наказан 3 години и 6 месеца лишаване от свобода, а за второто – 4 години и 6 месеца, което е наложено и като общо наказание по правилата на чл.23 НК и при първоначален общ режим на изтърпяването му в затворническо общежитие от открит тип.
Второинстанционното (въззивно) решение – 39 от 16 март 2010 год. по внохд № 16/2010 год., е постановено пак по жалба, но от името на подсъдимия.
Касационната жалба е ръкописна и съдържа, първо – а и най-общо – отричане подателят й да извършвал престъпленията, за които е наказан, след това – несъгласие с начина, по който са обсъждани доказателствата, и накрая – собственото на подсъдимия обяснение за отношението към него.
Жалбата е поддържана и в съдебното заседание на касационната инстанция, като е направен и опит за уточняване на оплакванията в нея, включително с оглед изискванията на НПК.
Прокурорът в тази инстанция е за отхвърляне на касационната жалба.
ВКС намери жалбата за основателна само поради следното.
І.1. Подсъдимият наистина не е извършил престъплението по чл.142 НК, за което е наказан. По времето, в което е извършено, това престъпление е съставомерно, ако целта на отвличането е противозаконното лишаване от свобода на отвлечения, каквато цел обаче дори обвинението е определило като второстепенна-не изрично, но съпоставяйки я с „основната”-Д. „да осъществи полов акт” с П. (вж. на с.4 от обвинителния акт). Но щом основната цел на подсъдимия не е била да отвлече пострадалата, тя е несъставомерна за отвличането, въпреки че то си остава престъпно, макар и не като самостоятелно престъпление, а като съвкупност от две престъпления: лишаване от свобода плюс принуда, когато такава е използвана при отвличането, както е в конкретния случай (за подробности вж. р.910/07-08-І, Бюл. 7/08).
Сега – след промяната в НК, обнародвана в ДВ, бр.26 от 6 април 2010 год. – положението е друго: отвличането по чл.142 е уредено вече като самостоятелно престъпление, независимо от целта на дееца, но пък с оглед на увеличената санкция на квалифицираните по ал.2 негови случаи, се явява и като закон, по-/най-неблагоприятен за дееца по смисъла на чл.2, ал.2 НК.
2. Допусната е и явна несправедливост на наложените наказания по смисъла на чл.348, ал.1, т.3 НПК.
Основната причина за втория недостатък на оспорения съдебен акт е преувеличената тежест, която е придадена на извършеното. Изправени пред формалното наличие на всички белези на една престъпна дейност, съдилищата (доколкото ВАС изцяло се е съгласил с ВОС) са пропуснали да оценят действителното значение на онези обстоятелства, свързани с нея, които съществено понижават обществената опасност и на деянието, и на дееца. Това, че подсъдимият и пострадалата са били в любовни (включително интимни) отношения до инцидента, че момичето с помощта и на приятелки ги е поддържало в тайна от-и въпреки противопоставянето на-своите родители, може и да няма значение за в ъ з н и к в а н е т о на наказателната отговорност, но то без съмнение е важно за нейната с т е- п е н (за сравнение – по-скоро теоретичната хипотеза на изнасилване между съпрузи). Според ВКС то е дори със значението на „изключително смекчаващо обстоятелство” по смисъла на чл.55 НК, а заедно с останалите смекчаващи обстоятелства по делото, тяхното значение е близко и до „многобройните” в посочения смисъл.
ІІ. Независимо от горното в друго отношение, жалбата трябва да бъде отхвърлена.
Тя се явява най-напред недопустима в искането за съобразяване на изхода от делото с бъдещи показания на пострадалата, които да разкрият истинското й отношение към станалото, отношение, вече свободно от опеката на родителите й предвид на настъпилото нейно пълнолетие – ако това твърдение в жалбата е вярно, проверката му трябва да се извърши от съответния прокурор и по реда на чл.422, ал.1, т.3 НПК.
Жалбата се явява по-нататък голословна, че инкриминираните деяния на подсъдимия са всъщност непрестъпни, а още по-малко – че доказателствата за тях са обсъдени в нарушение на процесуалните правила. Твърде пресилено е и твърдението за „етническия характер” на осъждането, вероятно повлияно от проявената по-голяма строгост при санкционирането.
ІІІ. Обсъденото в р.І може да бъде поправено в тази инстанция в частта му, която се отнася до явната несправедливост на наложените наказания. Съотношението между наложените за всяко от престъпленията трябва да бъде запазено, но размерът им следва да бъде сведен до 1 година, съответно 1 година и 6 месеца, до който да бъде сведен и размерът на общото наказание за съвкупността от двете престъпления.
Що се отнася до обсъденото в р.І.1., неговото поправяне би утежнило положението на подсъдимия с осъждането му за две престъпления – по чл.143, ал.1 и по чл.142а, ал.3 НК, вместо само за едно престъпление – по чл.142, ал.2, т.3 НК, и поради това е недопустимо процесуално негова по жалба.
ІV. Ръководен от всичко изложено, с оглед на чл.354, ал.2, т.1 и на останалите приложими разпоредби от глава двадесет и трета от НПК, ВКС – І наказателно отделение
Р Е Ш И:
 
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 39 от 16 март 2010 год. по внохд № 16/2010 год. на Варненския апелативен съд само относно потвърдените с него наказания, които съответно намаля на една година, една година и шест и една година шест месеца лишаване от свобода.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
 
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Scroll to Top