2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 310
гр. София, 08 януари 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 915 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Й. О. С. срещу решение № 452/17.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 459/2017 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 287/19.04.2017 г. по гр. дело № 2929/2016 г. на Великотърновския районен съд, ответното „Кармела-2000” ООД е осъдено да заплати на жалбоподателката сумата 1 250 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на трудова злополука от 07.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от същата дата до окончателното изплащане на сумата; искът по чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен в останалата му част – до пълния му предявен размер от 35 000 лв.; отхвърлено е възражението на ответника за прихващане на присъденото на ищцата обезщетение по чл. 200, ал. 1 от КТ със сумата 2 000 лв., предоставени ? от ответника-работодател; отхвърлено е и искането на жалбоподателката за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на упълномощения от нея адвокат по делото; ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за двете съдебни инстанции; ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса и разноски за възнаграждение на вещо лице.
В касационната жалба на ищцата Й. О. С. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът „Кармела-2000” ООД в отговора на касационната жалба, в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата.
С определение № 589/27.06.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато, както следва: 1) на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – по процесуалноправния въпрос относно пределите на допустимото произнасяне от въззивния съд; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по процесуалноправния въпрос – следва ли въззивният съд да изложи в решението си собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и направените въз основа на това, свои фактически и правни изводи по съществото на спора.
По първия процесуалноправен въпрос и служебната проверка относно валидността и процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, съдът намира следното:
Съгласно трайно установената съдебна практика (включително тази на ВКС) по приложението на чл.чл. 269-271 от ГПК, въззивният съд извършва служебна проверка относно валидността на първоинстанционното решение –изцяло, независимо от това коя негова част е обжалвана; извършва служебна проверка и относно процесуалната допустимост на първоинстанцинното решение, но само в обжалваната му част; относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд поначало няма служебни правомощия (изключенията са посочени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК) и е ограничен от оплакванията и доводите за неправилност, също единствено относно обжалваната част, посочена с въззивната жалба. Поради това, въззивният съд няма правомощия да се произнася, освен в случаите на нищожност на първоинстанционното решение, – относно допустимостта и правилността на необжалваната от страните част от същото, респ. – няма правомощия да постановява въззивно решение по тази част от спора по делото (като потвърждава, отменя или обезсилва първоинстанцинното решение), която е извън предмета на въззивното производство, очертан с въззивните жалби на страните. Когато въззивният съд постанови такова въззивно решение, то е частично недопустимо, като постановено свръх-петитум по отношение необжалваната с въззивните жалби част, поради което в тази недопустима негова част то следва служебно да се обезсили от касационната инстанция.
В случая, с обжалваното въззивно решение окръжният съд е потвърдил изцяло, постановеното по делото първоинстанционно решение. Срещу последното, обаче, е подадена въззивна жалба само от ищцата, която го е обжалвала с оплаквания за неправилност, само в частта, с която искът ? по чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 1 250 лв. до пълния му предявен размер от 35 000 лв., респ. – и относно законната лихва върху тази разлика и разноските по делото. При това положение, предвид изложеното по-горе, въззивното решение е процесуално недопустимо, като постановено свръх-петитум, и следва да бъде обезсилено в частта, с която първоинстанционното решение по делото е потвърдено в необжалваната и влязла в сила част, с която искът по чл. 200, ал. 1 от КТ е уважен за сумата 1 250 лв. ведно със законната лихва върху нея, и е отхвърлено възражението на ответника за прихващане със сумата 2 000 лв.
В останалата част, въззивното решение е валидно и процесуално допустимо.
По втория процесуалноправен въпрос и касационната проверка относно правилността на обжалваното въззивно решение в процесуално допустимата му част, съдът намира следното:
Съгласно трайно установената практика на ВКС (израз на която са и решение № 195/16.07.2013 г. по гр. дело № 757/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 426/05.04.2016 г. по гр. дело № 820/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това, свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с обжалваното въззивно решение, окръжният съд е разрешил втория процесуалноправен въпрос в противоречие с така посочената практика (включително задължителна такава) на ВКС. В нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК) въззивният съд не е обсъдил и не е извършил преценка – поотделно и в тяхната съвкупност на конкретните доказателства, събрани по делото. Това процесуално нарушение е съществено, тъй като е довело до необсъждане на всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни както за вида и размера на процесните неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие процесната трудова злополука, респ. – относно размера на процесното обезщетение (в този смисъл и т. 11 (II) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и основаната на него константна практика на ВКС), така и за намаляването на обезщетението поради съпричиняването на вредите вследствие проявената груба небрежност от страна на ищцата. От своя страна, необосноваността на изводите на окръжния съд е довела до разрешаването на материалноправния спор между страните с обжалваното въззивно решение, в нарушение и на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, във вр. с 200, ал. 1 от КТ.
Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения не налагат връщане на делото за повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, настоящата касационна инстанция следва да разреши по същество спора между страните относно размера на процесното обезщетение и неговото намаляване поради съпричиняването на вредите от страна на ищцата.
По делото са установени следните обстоятелства, релевантни за размера на процесното обезщетение:
Процесната трудова злополука, настъпила на 07.08.2015 г., се изразява в това, че при подсушаване на скарите на движещ се хладилен тунел, машината приклещва и откъсва първата (връхната) фаланга на показалеца на дясната ръка на ищцата. В момента и непосредствено след настъпване на злополуката ищцата е изпитала шок, ужас и изключително силни болки, била е изведена с писъци от цеха от нейна колежка, която е промила и превързала ръката ?, а отстранената част от пръста сложила в чиста марля и е откарала ищцата в спешното отделение на болница по местоработата ? в [населено място]. Там е бил извършен преглед по спешност на ищцата и тя отново е била превързана, след което – същия ден, с активното съдействие на управителя на ответното дружество е била откарана със служебна кола в УМБАЛ „Пирогов“ в [населено място], където веднага е била извършена операция за прикрепване на ампутираната част от пръста – костта (без кожата) е фиксирана с киршнерова игла към запазената дистална фаланга, като от съседния среден (трети) пръст е оформено „кожно ламбо на краче“, с което е покрита фиксираната част на дисталната фаланга, а със свободна кожна пластика от хипотенара е покрит кожният дефект на третия (средния) пръст. Ищцата е останала в УМБАЛ „Пирогов“ до 10.08.2015 г., където ежедневно е била посещавана от нейна близка (свидетелката Е. А.), в дома на която в [населено място] ищцата е останала за около седмица след изписването ?, тъй като е трябвало да посещава болницата през два дни за смяна на превръзката. През този период ищцата е продължила да изпитва силни болки, била е психически разстроена и е страдала от безсъние, свидетелката А. се е грижела за личната ? хигиена и я е хранела, тъй като ищцата е била в невъзможност да прави това сама. Ищцата е продължила да бъде в същото физическо и психическо състояние и след завръщането си в [населено място], където в грижите за личната ? хигиена, за домакинството и за 15-годишната ? дъщеря е била подпомагана от майка ? (свидетелката С. М.), тъй като ищцата е разведена. През периода 10-13.09.2015 г. на ищцата е била извършена втора оперативна интервенция в УМБАЛ „Пирогов“, при която са разделени показалецът и средният пръст чрез прерязване на кожния мост между тях, с който те са били изкуствено свързани заради извършената кожна пластика при първата операция. Ищцата е постъпвала на болнично лечение в отделението за физиотерапия и рехабилитация на М. „Д-р Ч.“ в [населено място] и през периодите 16-23.12.2015 г., 25.01-01.02.2016 г. и 19-26.04.2016 г.
В резултат на трудовата злополука ищцата е била в състояние на временна неработоспособност през периода 07.08.2015 г. – 10.06.2016 г. (повече от 10 месеца), като с експертно решение на ТЕЛК, считано от 10.08.2016 г. ? е определена 20 % трайно намалена работоспособност за срок от 3 години, с предписание за трудоустрояване и при противопоказни условия на труд – фина манипулативна дейност с дясната ръка. По своя преценка ищцата писмено е отказала да заеме, предложените ? от страна на ответника-работодател длъжности „работник сладкарско производство“ и „чистач производствени помещения“, поради което със заповед от 19.10.2016 г. на управителя на ответното дружество трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 5 от КТ.
Със заключението на съдебно-медицинската експертиза и разпита на вещото лице по делото е установено, че към настоящия момент дясната ръка на ищцата е с възстановена анатомия, но с частично загубена функция, най-вече за сметка на показалеца. Последният е с трайна флексионна контрактура на дисталната става, което означава, че в тази става пръстът постоянно стои в известна степен на сгъване и не може нито да се изправи, нито да се сгъне повече от това, което е в момента. Останалите две стави на показалеца не са засегнати пряко от травмата, но вследствие принудителното обездвижване за около 35 дни преди разделянето на показалеца и средния пръст, тези две стави са били в поза на флексия (сгъване) и въпреки, че са здрави, това е повлияло за ограничаване на движенията и при тях. Понастоящем първата става на практика е добре, но при втората (средната) става, която е по-близо до увредата, има флексия само около 50 градуса, т.е. – при тази става съществува движение, но на около половина от нормата. Тези увреждания на показалеца не позволяват качествен юмручен захват, при който този пръст стърчи над останалите пръсти; невъзможно е т. нар. „движение на спусъка“; нарушен и болезнен е и върховият захват и опонацията палец-показалец. Вследствие принудителното обездвижване и изкуственото свързване на двата пръста, ограничено е движението и на третия (средния) пръст, като при дисталната става на този пръст флексионната контрактура (ограничението на движението) е около 10-15 градуса, но е възможно този пръст да бъде свит в юмрук. От съвкупната преценка на експертното заключение и показанията на майката на ищцата е установено и че ищцата продължава да изпитва непостоянни, с различна по сила болки по ставите на показалеца и средния пръст, особено при опит за по-здрав захват, а също – и болки в китката и лакътя на дясната ръка; продължава да приема обезболяващи лекарства и страда от безсъние. Ищцата продължава да не може да извършва някои фини движения, като зашиване на копче с игла и гримиране на мигли; други фини движения са възможни, но не в пълен обем и не така качествено, като държане на ключ при отключване на врата, при миене на съдове ги изпуска, писането вече е възможно, но ограничено и трудно; ищцата продължава да се притеснява, че няма да си намери работа.
Според вещото лице е възможно да се очаква минимално увеличение на флексията (възможността за движение) в първите две стави на показалеца, но с незначителен обем от няколко градуса; а промените по дисталната става и дисталната фаланга на този пръст са окончателни.
При така установените обстоятелства по делото е видно, че вследствие процесната трудова злополука, ищцата, която е млад човек в трудоспособна възраст (33-годишна към датата на настъпване на злополуката), е претърпяла, продължава да търпи и ще търпи и за в бъдеще значителни по обем неимуществени вреди, изразяващи се както във физически болки, така и в психо-емоционални страдания. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че (както вече беше посочено) като не е обсъдил и не взел предвид всички горепосочени обстоятелства, които са от значение за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение, въззивният съд – в нарушение именно на критерия за справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, е определил значително занижен размер от 5 000 лв. на обезщетението. Този извод не се променя от установените по делото множество обстоятелства, сочещи на проявена изключителна добросъвестност от страна на ответното дружество – работодател, което чрез управителните си органи и служителите си активно е съдействало при организирането и заплащането на лечението на ищцата. Тези обстоятелства не могат да имат превес за намаляване отговорността на работодателя за вреди от трудова злополука, тъй като тази отговорност е обективна, като работодателят отговоря дори и при непреодолима сила (чл. 200, ал. 2 от КТ), и отговорността му може да бъде намалена единствено при съпричиняване на вредите поради допусната груба небрежност от страна на увредения работник или служител (чл. 201, ал. 2 от КТ). Предвид всички гореизложени обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение, което е необходимо и достатъчно за репарирането на процесните неимуществени вреди на ищцата, възлиза на сумата 16 000 лв.
От друга страна (също, както вече беше посочено), по делото са установени и обстоятелства по чл. 201, ал. 2 от КТ, изрично сочени от ответника в отговора му на исковата молба – за допусната от страна на ищцата груба небрежност, с което си поведение тя е допринесла съществено за настъпването на процесната трудова злополука и на установените по-горе неимуществени вреди от нея. В нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд е обсъдил спорадично и хаотично само част от тези обстоятелства (подробно е отговорил единствено на несвоевременно измененото по делото твърдение на ищцата, че процесната машина (хладилен тунел) не била в движение по време на настъпването на трудовата злополука), а друга част от тях изобщо не е обсъдил; необосновано е намалил определеното от него обезщетение от 5 000 лв. на 1 250 лв. – без да посочи в мотивите си какъв размер на съпричиняването на вредите е приел, нито е препратил за това към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК. От съвкупната преценка на писмените доказателства и показанията на свидетелката Н. П., по делото по несъмнен начин е установено, че ищцата е била надлежно инструктирана за безопасна работа с хладилния тунел, и конкретно – че той следва да се почиства и подсушава само при спряно положение, като инструкциите са били залепени и на самата машина към момента на настъпването на процесната трудова злополука; ищцата не отрича и не оспорва тези обстоятелства по делото. От съвкупната преценка на показанията на свидетелката П. и обясненията на ищцата по чл. 176 от ГПК се установява и механизмът на дейността по почистването на хладилния тунел: най-напред той се измива с пароструйка, след което на отделни участъци се подсушава на ръка с гъба, кърпа или парцал; за целта машината се спира и се подсушава първият участък, след което се пуска в движение, за да се придвижи следващият участък, и отново се спира и се почиства този участък, следва ново пускане и придвижване, ново спиране и подсушаване на следващия участък и т.н. – до почистване на целия тунел. Обстоятелството, че машината е била в движение в момента на настъпването на процесната трудова злополука – приклещването и откъсването на връхната фаланга на десния показалец на ищцата, е установено с разпореждането на длъжностното лице от НОИ, с което злополуката е призната за трудова. Това обстоятелство изрично се признава и в исковата молба, както и в обясненията на ищцата по чл. 176 от ГПК, като в тези обяснения ищцата сочи следното: „В момента, в който спираме тунела, самата машина ми дърпа парцала, с който почиствам, както и пръста. В случая, ако не бяхме спрели машината, щеше да ми отиде цялата ръка. В момента, в който трябва да спираме тунела, непосредствено преди спирането му, ми хваща парцала и оттам – и моя пръст“. При така дадените обяснения на ищцата е очевидно, че тя е предприела действия по спирането (изключването) на машината, но не е изчакала да тя да спре, а е започнала подсушаването докато тя все още е била в движение. Логически е невъзможно пръстът на ищцата да е бил захванат, приклещен и частично откъснат, ако машината е била в покой, а не в движение. При тези обстоятелства, макар и недотам обосновано, но правилно като краен извод, въззивният съд е приел, че ищцата е допуснала груба небрежност (действия, които и най-небрежният работник не би предприел, независимо от инструктажа) като е подсушавала движещата се необезопасена машина, с което е допринесла за настъпването на процесната трудова злополука. Оплакванията, твърденията и доводите в обратна насока, изложени в касационната жалба, са неоснователни.
На следващо място, от показанията по делото на свидетелката Н. П. е установено, че още при първото ? изписване на 10.08.2015 г. от УМБАЛ „Пирогов“ ищцата е била изрично информирана от лекуващата лекарка, че след приключване кървенето на раната, незабавно трябва да започне рехабилитация, защото това е най-същественото за да се възстанови движението на ръката ?. Вещото лице по делото също категорично сочи, че за да се минимизира ограничението в движението на засегнатите стави, ищцата е следвало да започне раздвижване на пръстите „буквално веднага“ след втората операция. Както вече беше посочено, тази втора операция е извършена в периода 10-13.09.2015 г., а ищцата е започнала физиотерапевтични и рехабилитационни процедури едва 3 месеца по-късно – на 16.12.2015 г. С това свое бездействие (което и най-небрежният човек не би проявил за собственото си здраве, при положение, че е бил изрично информиран) ищцата също е проявила груба небрежност, довела до увеличаване на уврежданията ? от процесната трудова злополука.
При така установените обстоятелства по делото, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е допуснал нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 201, ал. 2 от КТ, като макар и необосновано (както вече беше посочено – без да е обсъдил последните обстоятелства и без да е посочил изрично размера на съпричиняване в своите мотиви, като не е препратил за това и по реда на чл. 272 от ГПК), но правилно като краен извод е приложил възприетия и от първоинстанционния съд размер от 75 % на съпричиняването от страна на ищцата на процесната трудова злополука и на вредите от нея. При това положение, определеният съгласно чл. 52 от ЗЗД от настоящата съдебна инстанция размер от 16 000 лв. на процесното обезщетение, следва да бъде намален със 75 %, на основание чл. 201, ал. 2 от КТ, – на сумата 4 000 лв., за която сума, ведно с претендираната законна лихва върху нея от датата на настъпването на процесната трудова злополука, като краен резултат следва да бъде уважен предявеният по делото иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ.
От горното следва, че обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен (чрез потвърждаването на първоинстанционното решение) за разликата над присъдената от районния съд сума 1 250 лв. до сумата 4 000 лв., като с настоящото касационно решение ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата тази дължима разлика от процесното обезщетение, която е в размер 2 750 лв., ведно с посочената законна лихва върху нея. В останалата процесуално допустима част, постановена по иска с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, с която същият е отхвърлен за разликата над сумата 4 000 лв. до пълния му предявен размер от 35 000 лв., въззивното решение е и правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила в тази част.
Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на процесуалния пълномощник на ищцата – адвокат Ц. Р. Й.-А., претендираното адвокатско възнаграждение за безплатно оказаната адвокатска помощ в производството пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с уважената част от иска по чл. 200, ал. 1 от КТ. Възражението на ответника, че представеният пред първата инстанция по делото договор за правна защита и съдействие от 07.11.2016 г. не удостоверявал оказването на безплатна адвокатска помощ на ищцата, е неоснователен, тъй като в графата „договорено възнаграждение“ от този бланков договор изрично е посочено, че възнаграждението следва да се определи от съда на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Съгласно трайно установената практика на ВКС, конкретната причина по чл. 38, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ЗАдв, поради която се оказва безплатната адвокатска помощ, касае вътрешните отношения между адвоката и неговия клиент, поради което не е необходимо да се доказва, респ. – и да е посочена в договора за правна защита и съдействие. За уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е достатъчно в договора за правна защита и съдействие да е ясно изразена волята на страните по него, че адвокатската помощ е оказана безплатно, което в случая ясно следва от посочването на разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Съгласно същата разпоредба, предвид фактическата и правна сложност на спора по делото, както и предвид чл. 7, ал. 2, т. 4, във вр. с ал. 1, т. 1, предл. последно от Нар. № 1/09.07.2004 г. за М., настоящият съдебен състав определя това адвокатско възнаграждение в размер 1 600 лв. за една инстанция, респ. – в размер 4 800 лв. за трите съдебни инстанции. Съразмерно с уважената част от иска по чл. 200, ал. 1 от КТ, ответникът дължи на адв. Й.-А. сумата 548.57 лв. С оглед на това, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да се отмени и в частта, с която е отхвърлена (чрез потвърждаването на първоинстанционното решение) претенцията по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, като вместо това с настоящото касационно решение ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Й.-А. сумата 548.57 лв.
Също предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното на процесуалния му пълномощник по делото адвокатско възнаграждение за защитата му пред трите съдебни инстанции по делото, съразмерно с отхвърлената част от иска по чл. 200, ал. 1 от КТ. Ответникът е направил такива разноски в общ размер 4 760 лв., като съразмерно с отхвърлената част от иска ищцата му дължи сумата 4 216 лв. С обжалваното въззивно решение (включително чрез потвърждаването на първоинстанционното решение) ищцата е осъдена да заплати на ответника такива разноски в общ размер 3 096.80 лв. При това положение, обжалваното въззивно решение е правилно и следва да се остави в сила в тази част, като с настоящото касационно решение ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника дължимата разлика от 1 119.20 лв.
Също предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, дължимите се държавни такси за производството пред трите съдебни инстанции и направените от бюджета на съда разноски за възнаграждението на вещото лице в първата инстанция, съразмерно с уважената част от иска по чл. 200, ал. 1 от КТ, а именно – сумата 346.29 лв. С обжалваното въззивно решение (чрез потвърждаването на първоинстанционното решение) ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавни такси и разноски за възнаграждението на вещото лице в общ размер 56 лв. При това положение, обжалваното въззивно решение е правилно и следва да се остави в сила в тази част, като с настоящото касационно решение ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт – по сметка на ВКС, дължимата разлика от 290.29 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 452/17.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 459/2017 г. на Великотърновския окръжен съд, – в частта, с която първоинстанционното решение № 287/19.04.2017 г. по гр. дело № 2929/2016 г. на Великотърновския районен съд е потвърдено в необжалваната и влязла в сила част, с която „Кармела-2000” ООД с Е.[ЕИК] е осъдено да заплати на Й. О. С. с Е. [ЕГН] сумата 1 250 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на трудова злополука от 07.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от същата дата до окончателното изплащане на сумата; и е отхвърлено възражението на „Кармела-2000” ООД за прихващане със сумата 2 000 лв.
ОТМЕНЯ решение № 452/17.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 459/2017 г. на Великотърновския окръжен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 1 250 лв. до сумата 4 000 лв. и е отхвърлено искането на Й. О. С. за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на упълномощения от нея адвокат по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, „Кармела-2000” ООД да заплати на Й. О. С. и сумата 2 750 лв. (две хиляди седемстотин и петдесет лева – горната разлика), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на трудовата злополука от 07.08.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от същата дата до окончателното изплащане на сумата; ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Кармела-2000” ООД да заплати на адвокат Ц. Р. Й.-А. с Е. [ЕГН] сумата 548.57 лв. (петстотин четиридесет и осем лева и петдесет и седем стотинки) – адвокатско възнаграждение за безплатно оказаната адвокатска помощ по делото на ищцата Й. О. С..
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Й. О. С. да заплати на „Кармела-2000” ООД и сумата 1 119.20 лв. (хиляда сто и деветнадесет лева и двадесет стотинки) – разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, „Кармела-2000” ООД да заплати в полза на бюджета на съдебната власт – по сметка на Върховния касационен съд – и сумата 290.29 лв. (двеста и деветдесет лева и двадесет и девет стотинки) – държавни такси и разноски по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 452/17.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 459/2017 г. на В. окръжен съд, – в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: