О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
гр. София, 08.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 2094/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. Х. от [населено място], Пловдивска област срещу въззивно решение № 13 от 05.01.16г., постановено по гр.д.№ 2756/15г. на Пловдивския окръжен съд, Х с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 279 от 23.07.15г., постановено по гр.д.№ 2000/13г. на Асеновградския районен съд, ІІ с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. А. Х. против В. Г. Т., И. Д. Б., М. Д. Г., А. Д. М., С. Д. Т.-Г. и Г. Д. Т. иск за делба на двуетажна жилищна сграда, с разгърната застроена площ от 134 кв.м., построена в УПИ ІІІ-519 в кв. 63 по плана на [населено място] с площ от 795 кв.м., като е отменил констативен нот.акт № 104/13г.
За да постанови решенето си въззивният съд е приел, че с процесната жилищна сграда е построена през 1967г. след смъртта на общия наследодател на страните А. Т. П, починал през 1954г. Къщата е построена основно с труд и средства на сънаследника Д. Т. с използвани материали и от съществувалата в мястото стара къща, който от построяването я е ползвал за задоволяване жилищните нужди на семейството си. След 1995г. ищцата в първоинстанционното производство е живяла в една стая на приземния етаж, като с нот.акт № 104/13г. е призната за собственик на ? ид.част от сградата по давност и наследство. С нот.акт № 110/95г. същата се е разпоредила в полза на ответниците с притежаваните от нея идеални части от дворното място.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищцата не е придобила ? ид.част от сградата на посоченото в констативния нотариален акт придобивно основание – давност, нито е придобила тази част по силата на наследствено правоприемство, тъй като сградата е новопостроена, а не е останала в наследство от общия наследодател. Прието е също, че доколкото в нот.акт № 110/95г. за замяна изрично не е изключена жилищната сграда следва да се приеме, че ищцата е прехвърлила на ответниците и притежаваните от нея идеални части от сградата.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса- необходима предпоставка за учредяване право на строеж в полза на строителя по чл.56, ал.2 и 3 ЗТСУ/отм./ в съсобствен поземлен имот ли е съгласието на всички съсобственици, изразено в заявление, респ. декларация до общината с нотариална заверка на подписите на всички съсобственици, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.
В случая по поставения правен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като искът за делба е отхвърлен поради това, че касаторът не е придобил права върху процесната сграда по наследство, доколкото същата е построена след смъртта на общия наследодател на страните; че не е придобил права по давностно владение, както и че се е разпоредил с придобитите от него права по приращение /чл.92 ЗС/, а не че сградата е построена по силата на учредено в полза на друг сънаследник право на строеж по реда на чл.56, ал.2 и 3 ЗТСУ /отм./. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване и представената във връзка с този въпрос задължителна и незадължителна практика на ВКС и ВС е неотносима към делото. Освен това с оглед последното посочено основание за отхвърлянето на иска този въпрос сам по себе си не обуславя изхода на спора. В тази хипотеза касаторът следва да посочи правен въпрос във връзка с всяко едно от тези основания, което не е сторено.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Разноски в полза на ответниците по касация не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 13 от 05.01.16г., постановено по гр.д.№ 2756/15г. на Пловдивския окръжен съд, Х с-в.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ