7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 312/2019 г.
гр.София, 07.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в открито съдебно заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладваното от съдията Любка Андонова гр. дело № 1083 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 414/9.5.2019 г, постановено по гр.дело № 1083/2019 г, ВКС, Четвърто ГО е допуснал касационно обжалване на въззивното решение № 2 от 3.1.2019 г по гр.дело № 553/2018 г на Ловешки окръжен съд в частта му, с която е уважен предявеният от Р. И. Ч. от [населено място] срещу „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания- 4“, [населено място] иск с правно основание чл.344 ал.1 т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ, както и в частта за съдебните разноски.Със същото определение не е допуснат касационен контрол на решението в частта, с която са уважени исковете по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос по приложението на чл.266 ал.2 т.2 ГПК вр.чл.313 ГПК относно момента на настъпване на преклузия за посочване, представяне и събиране на доказателства в бързите производства по трудови спорове.
По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, а именно „Кой е момента на настъпване на преклузията за посочване, представяне и събиране на доказателства в бързите производства по трудови спорове, явяващ се от значение за точното приложение на чл. 313 ГПК, във връзка с чл. 312, ал. 1 и ал. 2 ГПК и във връзка с чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК “ е налице практика по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 416/12.07.2010 г. по гр. д. № 531/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о., и решение № 81 от 27.2.2014 г по гр.дело № 114/12 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение, с които е прието, че „В производството по дела, разглеждани по реда на Глава ХХV ГПК – „Бързо производство“, са уредени срокове за извършване на процесуалните действия от съда и страните, различни от определените в общия исков процес. За разлика от общия исков процес, в който съгласно чл. 146 ГПК докладът по делото е задължение на съда в първото заседание по делото, съгласно чл. 312, ал. 1 ГПК, съдът изготвя писмен доклад по делото и се произнася по доказателствените искания в закрито заседание в деня на постъпване на отговора на ответника или на изтичане на срока за това. Съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК, в първото заседание по делото в общия исков процес, след доклада, съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В бързото производство, това е задължение на съда в закритото заседание по чл. 312, ал. 1 ГПК – арг. от 312, ал. 3 ГПК, съгласно който текст, по направените своевременно искания във връзка с дадените указания, съдът се произнася в деня на постъпването им, а уредената в чл. 313 ГПК преклузия настъпва, когато страните не са изпълнили дадените им указания.
С оглед отговора на поставения въпрос се налага изводът, че когато пропускът да се представят доказателства за установяване на факт не се дължи на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, въззивният съд може да събира доказателства на основание чл.266 ал.2 т.2 ГПК само за периода след приключване на съдебното дирене в първоинстанционния съд до края на шестмесечния период след незаконното уволнение.
По касационните оплаквания:
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила се сочи приемането на доказателства за оставане на ищцата без работа, в нарушение на чл. 313 ГПК, и което е довело до неправилно уважаване на иска по чл.225 ал.1 КТ.
Ответницата по касационната жалба оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор и писмени бележки, депозирани чрез пълномощника й адв.А. М..Подържа, че независимо от отговора на поставения въпрос, решението на въззивния съд е правилно, защото е представила доказателства, че е останала без работа след незаконното уволнение.Заявила е, че шестмесечният период по чл.225 ал.1 КТ е изтекъл след приключване на съдебното производство пред въззивната инстанция, поради което е допустимо събирането на доказателства и от въззивния съд за това, че не е получавала доходи по трудово правоотношение.
Установява се от данните по делото, че Р. И. Ч. от [населено място] е предявила срещу „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания-4“, [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, 2 и т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ за отмяна на уволнението й като незаконно, възстановяване на работа и присъждане на обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение.
В деня на постъпване на писмения отговор по делото-16.8.2018 г, с разпореждане № 2609, Ловешки районен съд е изготвил доклад, в който е посочил, че искът по чл.225 ал.1 КТ е осъдителен и в в тежест на работника/служителя е да докаже оставането си без работа след незаконното уволнение./л.38/, като е указал на страната на основание чл.312 ал.2 ГПК, че в едноседмичен срок от връчването следва да предприеме съответните процесуални действия по ангажиране на доказателства относно основателността на предявения иск.Указал е, че в случай, че не стори това в установения срок, губи възможността да го стори по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Съдебното дирене пред първоинстанционния съд е приключило на 9.10.2018 г.
С решение № 428 от 23.10.2018 г по гр.дело № 1462/2018 г Ловешки РС е отхвърлил обективно съединените искове като неоснователни.Ищцата е обжалвала първоинстанционното решение, като с въззивната жалба е представила служебна бележка от Агенцията по заетостта изх.№ 60-04-06-24354/30.10.2018 г, в уверение на това, че е регистрирана в Бюрото по труда като безработна и удостоверение от НАП от 16.10.2018 г за това, че в периода 11.7.2018 г-16.10.2018 г. не е полагала труд по трудово правоотношение. Ответникът е възразил относно приемане на тези доказателства, тъй като са преклудирани-същите не са новооткрити и не касаят факти, които са нововъзникнали. В закрито заседание, от 29.11.2018 г, Ловешки окръжен съд е приобщил тези документи като доказателства по делото.С въззивното решение № 2 от 3.1.2019 г по гр.дело № 553/2018 г, Ловешки окръжен съд е отменил първоинстанционното решение като е уважил исковете по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, вр.чл.225 ал.1 КТ за сумата 2871, 80 лв за времето от 11.7.2018 г до 20.12.2018 г-датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните и данните по делото, намира че касационната жалба е частично основателна.
Въззивното решение е частично неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон- чл.266 ал.2 т.2 ГПК вр.чл.313 ГПК, което е съществено и се е отразило върху крайния резултат по спора.Въззивният съдебен акт следва частично да се отмени, като касационната инстанция постанови решение по съществото на спора.
Във връзка с предявения от Р. Ч. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода от 11.7.2018 г до 9.10.2018 г, първостепенният съд е разпределил правилно тежестта на доказване и изрично е указал на ищцата, че не сочи доказателства за оставането си без работа, но такива не са били ангажирани.Представени са едва с въззивната жалба.
В съответствие с изискванията на процесуалния закон във въззивното производство е възможно събирането не на всички доказателства, а само на тези, които въпреки проявената добросъвестност от страната, не са събрани от първата инстанция.Това са новооткритите, нововъзникналите доказателства за твърдяни обстоятелства, както и всички допустими и необходими доказателства за установяване на новооткрити и нововъзникнали релевантни факти и обстоятелства, също и непосочените и несъбрани доказателства поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първата инстанция.
В тази връзка и както е изяснено с решение № 111 от 4.5.2015 г по гр.дело № 1173/14 г на ВКС, Четвърто ГО и решение № 328/15.5.2014 г по гр.дело № 805/13 г на ВКС, Четвърто ГО ако страната е пропуснала да заяви обстоятелство или да посочи доказателство поради собственото си поведение, тя не може да поправи собственото си бездействие във въззивното производство.
По делото ищцата поради собственото си бездействие не е представила доказателства в подкрепа на твърдението си, че е останала без работа в периода от прекратяване на трудовото правоотношение-11.7.2018 г до датата на приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд-9.10.2018 г.Представените с въззивната жалба писмени доказателства за този период не могат да бъдат допуснати и събрани от въззивния съд за установяване на релевантните факти за посочения период от време.Оставането без работа за този период не е нов или неизвестен факт, като за установяването му не е имало затруднения за страната.Няма основания за допускане на доказателства и поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения-той правилно е указал разпределението на доказателствената тежести и сроковете за изпълнение на указанията на съда.Представените пред въззивния съд доказателства са допустими за установяване на новонастъпилите факти-оставането без работа за времето след 9.10.18 г до приключване на съдебното дирене пред въззивния съд-20.12.2018 г, тъй като 6 месечния срок изтича, след тази дата, а именно на 11.1.2019 г.
Искът за заплащане на обезщетение по чл.225 ал.1 КТ е основателен за размера от 1581, 36 лв /в този смисъл заключението на съдебно-икономическата експертиза, прието пред първоинстанционния съд/ и периода от 10.10.2018 г до 20.12.2018 г/ датата на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд/, определен на база последното брутно трудово възнаграждение, получено от ищцата, преди уволнението, което е 520, 20 лв.
За разликата над 1581, 36 лв до размера от 2871, 80 лв и периода от 11.7.2018 г до 9.10.2018 г искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно разноските:
Сторените съдебноделоводни разноски в трите инстанции по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 КТ и до размера на уважената част по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, са в тежест на работодателя – ответник.
Ищцата дължи на насрещната страна сторените съдебноделоводни разноски по делото, в трите инстанции, съразмерно отхвърлената част от иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.
Ищцата е заплатила адвокатски хонорар общо в размер на 2000 лв.
Ответникът е заплатил за процесуално представителство на адвокат пред ВКС 600 лв, а в съдебното производство пред първоинстанционния съд и въззивния съд е бил представляван от юрисконсулт.
При постановения резултат – влязлото в сила решение, с което са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и решението на касационната инстанция за частично уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ ответникът дължи на ищцата сумата 1663 лв , на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Ищцата следва да заплати на ответника сумата 175 лв адвокатско възнаграждение, съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в размер на по 50 лв на основание чл.23 т.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ или общо 275 лв.
Ищцата дължи ответника сумата 24 лв. – платена държавна такса за касационно производство, съразмерно отхвърлената част от исковете.
С оглед изхода на спора въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати държавна такса за разликата над сумата 271, 43 лв до сумата 322, 30 лв.
Воден от гореизложените мотиви Върховният касационен съд, състав на Четвърто
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение в частта, с която „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания- 4“, [населено място] е осъден да заплати на Р. И. Ч. обезщетение по чл. 344 ал.1 т.3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ в размер над сумата 1581, 36 лв. до сумата 2871, 80 лв и за периода от 11.7.2018 г до 9.10.2018 г, както и в частта относно съдебноделоводните разноски по делото и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ на Р. И. Ч. срещу „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания- 4“, [населено място] за сумата 1290, 44 лв. като неоснователен.
ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в частта, с която „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания- 4“, [населено място] е осъден да заплати на Р. И. Ч. сумата 1581, 36 лв. обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 10.10.2018 до 20.12.2018 г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.7.2018 г до окончателното й изплащане, както и в частта, с която „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания- 4“, [населено място] е осъден да заплати по сметка на ОС-Ловеч държавна такса по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и чл.344 ал.1 т.3 КТ вр.чл.225 ал.1 КТ за сумата 271, 43 лв.
ОТМЕНЯ същото решение в частта, с която „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания- 4“, [населено място] е осъден да заплати по сметка на ОС-Ловеч държавна такса за разликата над сумата 271, 43 лв до сумата 322, 30 лв.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания- 4“, [населено място] да заплати Р. И. Ч. сумата 1663 лв, сторени по делото в трите инстанции съдебноделоводни разноски, съразмерно уважените искове, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Р. И. Ч. да заплати на „Център за настаняване от семеен тип на деца и младежи с увреждания- 4“, [населено място] сумата 299 лв, сторени по делото в трите инстанции съдебноделоводни разноски, съразмерно отхвърлената част от исковете, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, представляващи юрисконсултско, адвокатско възнаграждение и държавна такса.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: