О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
София, 26.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4149/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. В. Ю. и В. В. Ю. чрез техния процесуален представител адв. С., срещу решение № 112 от 25.03.2016 г. по в.гр.д. № 59/2016 г. на Смолянския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите поддържат, че в нарушение на съдопроизводствените правила не са им били дадени указания, че следва да установяват факта на отпадане на отчуждителното действие на регулационния план, както и че същият не е приложен на място.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставят следните правни въпроси, по които искат да бъде допуснато касационното обжалване: 1/При положение, че ищците се позовават на давностно владение с начален момент 1982 г., кой е приложимият материален закон, с оглед който следва да се преценяват твърденията им за придобиване на имота по давност-ЗТСУ/ отм./ или ЗУТ. 2/ Следва ли съдът служебно да прилага разпоредбата на чл. 59 ЗТСУ/ отм./, съотв. на чл. 200 ЗУТ, ако страните нямат възражения по приложението на цитираните норми. Ако в своето решение първоинстанционният съд се е позовал на нормата на чл. 59 ЗТСУ/ отм./, следва ли въззивният съд да се произнесе и по наведените във въззивната жалба възражения относно прилагането на тези разпоредби. 3/ По какъв доказателствен ред и как, с оглед правилата на доказателствената тежест, съдът ще съобрази непроменените имотни граници, след като приема за безспорно осъществяването на владение от ищците. 4/ Следва ли съдът, разглеждащ делото, да укаже на ищеца фактите, за които носи доказателствена тежест, съотв. фактите, за които не сочи доказателства.
Твърдението е, че тези въпроси осъществяват основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Б. М. А. и А. Ш. А. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателите предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е оставено в сила решение № 196 от 23.12.2015 г. по гр.д. № 192/2015 г. на Районен съд- Девин, с което е отхвърлен предявеният от Д. В. Ю. и В. В. Ю. против Б. М. А. и А. Ш. А. установителен иск за собственост на недвижим имот с площ 150 кв.м, повдигнат в червен цвят в приложената на л.12 от първоинстанционното дело скица, представляващ част от имот пл.№ 504 в кв. 15 по плана на [населено място], одобрен през 1960 г., а по действащия план, одобрен през 1990 г. – част от имот пл.№ 351 от кв. 48, като придобит от ищците на основание придобивна давност.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че както по плана от 1960 г., така и по следващия регулационен план, одобрен през 1990 г., който е и действащият към настоящия момент, спорният имот с площ 125 кв.м представлява част от урегулиран поземлен имот. Поради това и предвид твърдението на ищците, че владеят имота от 1982 г. и са придобили правото на собственост по давност, въззивният съд е изследвал възможността за осъществяване на този придобивен способ по отношение на реална част от урегулиран поземлен имот/ парцел / с оглед действащата през периода на владение нормативна уредба. В тази връзка е приел, че при действието на ЗУТ придобиването по давност на реална част от УПИ е обусловено изпълнението на визираните в чл. 200, ал.1 и 2 ЗУТ условия – реалната част да отговаря на изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, или ако се присъединява към съседен имот- останалата част също да отговаря на тези изисквания или да се присъединява към съседен имот. При данните по делото, че по действащия план процесният имот попада в границите на УПИ І- 351, целият с площ 250 кв.м, въззивният съд е направил извод, че след приспадане на спорната площ площта на УПИ І ще остане под необходимия минимум, което изключва възможността за придобиване на реалната част от него по давност.
Въззивният съд е приел, че не следва да обсъжда довода на ищците, че отчуждителното действие на регулационния план от 1990 г. е отпаднало поради това, че той не е бил приложен, тъй като този довод е бил наведен едва с въззивната жалба и не е бил обсъждан от първоинстанционния съд.
Първият от повдигнатите от касаторите въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване, не е обуславящ изхода на спора и поради това не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационна проверка по същество. Разпоредбата на чл. 59 ЗТСУ/ отм./ в редакция преди изменението в ДВ бр. 34/2000 г. забранява придобиването по давност на реални части от дворищнорегулационни парцели. След посоченото изменение се допуска осъществяването на този придобивен способ, но при определени условия- когато реалната част отговаря на минималните размери за площ и лице, или когато се присъединява към съседен имот, а оставащата част отговаря на тези размери или също се присъединява към съседен имот. При същите предпоставки е допустимо придобиване по давност на реална част от УПИ и при действието на ЗУТ. С оглед данните по делото, че установеното от касаторите през 1982 г. владение е върху реална част от парцел, чиято площ е минималната, предвидена в ППЗСПЗЗ/ отм./ и в чл. 19 ЗУТ, отговорът на поставения въпрос по никакъв начин не би променил извода за недопустимост да се придобие спорната част по давност. Поради това по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по следващия въпрос относно възможността съдът да приложи служебно нормите на чл. 59 ЗТСУ/ отм./, съот. на чл. 200 ЗУТ, ако страните не са поискали това, тъй като този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Касае се за императивни правни норми, приложението на които е служебно задължение на съда и не зависи от волята на страните. Това е прието и в соченото от касаторите решение № 272 от 05.07.2011 г. по гр.д. № 1047/2010 г. на ВКС, І г.о.
Следващия въпрос е за това следва ли съдът да укаже на ищеца фактите, за установяването на които носи доказателствена тежест и фактите, за които не сочи доказателства. Значението му за изхода на настоящия спор се свързва с това, че според касаторите нито първоинстанционният, нито въззивният съд е дал указания за установяване на обстоятелства, свързани с прилагането на дворищната регулация от 1990 г. Съдебната практика последователно приема, че подлежащите на доказване факти и обстоятелства и разпределението на доказателствената тежест между страните се определя от въведените от ищеца основания, от които извежда претендираното материално право, и от възраженията на ответника, с които отрича възникването или съществуването на това право, както и че във въззивната инстанция страната не може да твърди нови обстоятелства, които е могла да заяви и за които да представи доказателства пред първоинстанционния съд. В
случая исковата молба не съдържа твърдения, че процесният имот представлява придаваемо място от имот на ищците към имота на ответниците, че регулационните сметки за него не са уредени в сроковете по § 6 от ПР на ЗУТ и поради това отчуждителното действие на регулацията е отпаднало. Такива твърдения са наведени едва с въззивната жалба, но те не могат да обосноват задължение за въззивната инстанция да укаже на страната, че не сочи доказателства за тях и да й даде възможност да стори това, предвид разпоредбата на чл. 266 ГПК. Поради това не може да се приеме, че е налице твърдяното от ищците противоречие при разрешаване на поставения процесуален въпрос.
Въпросът по какъв доказателствен ред и как, с оглед правилата на доказателствената тежест, съдът ще съобрази непроменените имотни граници, след като приема за безспорно осъществяването на владение от ищците, е неясен и не се свързва с мотивите на обжалвания съдебен акт. Това е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по него.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 112 от 25.03.2016 г. по в.гр.д. № 59/2016 г. на Смолянския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: