О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София, 26.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 24 април две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 5 /2012 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. У. против решение 06.10.2011г. по гр.д.№ 571/2011г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 48 от 01.06.2011г. по гр.д.№ 137/2008г. на РС-Каварна. С последното е отхвърлен иска по чл. 14, ал.4 от ГПК, предявен от касаторката против Н. Д. Р., Д. К. Й., Н. Й. К., Н. Й. К., Р. К. Н., Д. С. Г. и С. С. Г. да се признае за установен, че правото на възстановяване на собствеността върху 10 дка от земите, предмет на решение № 0890/13.12.1993г. по преписка № 1440/1991г. са на наследници на М. Ж., а 40 дка от земите по същото решение принадлежи на наследници на Д. Д.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на материалния закон – Закон за уреждане собствеността върху недвижими имоти в Ю. Д. /ДВ бр. 157/20.07.1942г.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК е формулиран въпроса декларациите по чл. 7 от ЗУСНИЮД, с която един преселник е декларирал освен своите земи и земи на друг преселник представлява ли самостоятелно основание, доказващо правото на възстановяване По този въпрос се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК.
Ответниците по касация не вземат становище по жалбата.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Ищцата И. Д. У. е дъщеря и наследник на Д. И. Ж., починал на 07.10.1972г. и М. М. Ж., починала на 22.10.1982г. Съпругът от предходен брак има две дъщери Н. и К., чийто наследници са ответниците, а съпругата има син от предходен брак Д. Д. Д., починал като малолетен на 10.10.1946г. По заявление на Н. Д. Р. са заявени земи, останали в наследство от баща й Д. Ж. в общ размер 70 дка / 68 дка ниви и 2 дка лозе/. Правото на собственост на наследодателя е установено с декларация за притежавани земеделски имоти от 1949г. и служебна бележка за внесени земеделски земи в общ размер 70 дка в ТКЗС от Д. Ж.. На основание решение № 0890/13.12.1993г. по преписка № 1440/1991г е издаден констативен нот. акт № 179/1996г. за възстановените имоти: нива от 68,004 дка в м. “Криви боища”, имот 011019 и лозе от 1,972 дка в м. “Селските лозя”, имот 034081 и двата в землището на [населено място]. С договор за доброволна делба, нот. заверен на 24.02.1998г. между всички наследници на двамата съпрузи е извършена доброволна делба. Ищцата е получила нива от 24,004 дка и на лозето от 1,972 дка, а сестрите Н. и К. са получили ниви от по 22 дка Ищцата и К. П. са се разпоредили с получените от тях имоти с н.а. № 78/2003г. и н.а. № 150/2003г. и н.а. № 175 и 177/2005г. в полза на трети лица. Иска по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ се основава на представен опис от смесената българо-румънска комисия от 19.11.1940 г., в който са описани имотите на Д. Ж. в [населено място] окръг К. , записан в списъка под № 71 Посочено е, че притежава 67,500 дка наследство зестра в [населено място] – 1 хектар градина по наследство в [населено място] и къща в [населено място]. Той е съставен въз основа на декларация от 03.11.1940г., дадена от Д. Ж. за оставените в С. Д. имоти, в която е записал, че от общо описаните на негово име земи 10 дка са на съпругата му М. и 40 дка на сина й от първия брак Д. Д..
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е неоснователно възражението за недопустимост на предявения иск поради това, че ищцата не е заявила за възстановяване претендираните 10 дка от майка си и 40 дка останали в наследство от брат й в срока по чл. 11, ал.1, не е провела производство по чл. 11, ал.2 от ЗСПЗЗ и такова вече не може да бъде инициирано поради изтичане на срока за това, поради което липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ, защото няма първоначална преписка, по която да се измени решението относно лицата, в чиято полза се възстановява правото на собственост. По същество, съдът е приел, че декларацията по чл. 7 от ЗУСНИЮД не е самостоятелно придобивно основание, а такова е протокола от 30.08.1941г., с който Д. Ж. е оземлен, съгласно чл. 1 от този закон.
Съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1 касационната инстанция и служебно следи за допустимостта на обжалваното решение и може да допусне касационен контрол и без обосноваване на основанията по чл. 280, ал.1 от ГПК когато предположението за недопустимост на решението има вероятност да е основателно.
За извършване на тази проверка, съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 06.10.2011г. по гр.д.№ 571/2011г. на Добричкия окръжен съд по касационна жалба, подадена от И. Д. У..
Указва на касатора да внесе държавна такса по сметка на ВКС в едноседмичен срок от съобщението в размер на 25 лв. и да представи квитанцията по делото. При неизпълнение, касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: