Р Е Ш Е Н И Е
№ 320
гр.София, 27.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
седми декември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Илиев
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Александър Цонев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора Стаменова
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2403/ 2016 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 от ГПК.
С определение № 690/ 30.09.2016 г. по жалба на П. на Р. Б. (П.) е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2075 от 11.03.2016 г. по гр.д.№ 10781/ 2015 г. в частта му, с която е отменено частично решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 23467/ 2014 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на Н. Д. Р. на основание чл.2б ЗОДОВ сумата 12 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по сл.д.№ 53/ 1992 г. по описа на Р. – П., със законната лихва върху тази сума от 08.10.2012 г. до окончателното й изплащане.
Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост”, включително обстоятелството, че пострадалият се е дезинтересирал от неразумно дълго продължилото производство и обстоятелството, че производството е било спряно поради неразкриване на автора на престъплението. За да отговори на въпроса съдът съобразява вече установената съдебна практика по приложението на ЗОДОВ, тъй като именно този закон урежда процесуалния ред за обезщетяване на вреди от незаконни актове и действия (или бездействия) на правозащитните държавни органи. Съгласно тази практика, при определяне на размер на обезщетение за търпени неимуществени вреди съдилищата трябва да посочват конкретно кои обстоятелства са взели предвид и какво значение им отдават. В ППВС № 4/ 1968 г. са посочени примерно фактите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата, като извън тях може да съществуват и други обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд (срв. решение № 11 от 27.01.2014 г. по гр.д.№ 3684/ 2013 г., III г.о. и цитираните в него други актове).
Обжалваното въззивно решение не съответства на така установените в обвързващата практика на ВКС изисквания – касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Естеството на порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция (арг. чл.293 ал.3 ГПК).
От фактическа страна по делото е установено, че на 08.08.1991 г. ищецът е подал до Окръжна прокуратура – П. сигнал за извършено срещу него престъпление (грабеж, придружен с опит за убийство). Прокуратурата наредила извършване на предварителна проверка по сигнала и приела, че в хода й са събрани достатъчно данни за извършено престъпление по чл.256 ал.2 (отм.) НК с пострадал Н. Р.. С прокурорско постановление от 11.12.1991 г. било образувано предварително следствие (сл.д.№ 53/ 1991 г. по описа на Р. – П.), но процесуални действия по него не били предприети до 01.06.1992 г., когато следователят предложил наказателното производство да бъде спряно. Прокурорът отказал с мотив, че до момента по делото не са извършени никакви следствени действия и върнал делото за предприемане на необходимото. Последвал разпит на свидетели и ново предложение за спиране на производството, тъй като следователят не успял от събраните доказателства да установи извършителите. С прокурорско постановление от 19.07.1993 г. предложението било прието и наказателното производство е спряно до събиране на достатъчно данни, уличаващи определени лица в извършването на престъплението. Няма данни пострадалият да е бил уведомен за спирането или въобще да са му връчвани каквито и да е призовки и съобщения. Няма и данни за предприети действия по следственото дело до 2007 г., а с постановление от 26.11.2007 г. прокурорът прекратил наказателното производство поради изтекла давност. По жалба на Н. Р. срещу това постановление е образувано ЧНД № 424/ 2012 г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, приключило с определение от 16.08.2012 г. Съдът потвърдил постановлението за прекратяване на производството по сл.д.№ 53/ 1991 г. като посочил, че държавните органи не са положили нужните усилия при воденето му. Ищецът обжалвал първоинстанционното определение пред Пловдивски апелативен съд, но с определение от 08.10.2012 г. по НЧД № 383/ 2012 г. жалбата му била оставена без уважение. След изчерпване на възможността да атакува прекратяването на наказателното производство, Н. Р. предявил искане за обезщетяване на вредите от забавяне на производството пред ЕСПЧ, но то било отхвърлено поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Отхвърлено било и искането му за определяне на обезщетение, предявено по реда на глава ІІІ А ЗСВ, поради липса на активна легитимация. Установено е също така, че продължителността на наказателното производство и прекратяването му, без да бъдат установени извършителите на деянието, е увредило Н. Р., като му е причинило раздразнение, стрес и разочарование.
По установените факти страните не спорят, в касационната жалба са изложени единствено съображения по размера на присъденото обезщетение, което според касатора е завишено. На основание чл.290 ал.2 ГПК съдът не обсъжда доводите на прокурора в хода на устните състезания пред настоящата инстанция, че прокуратурата носи отговорност само за забавянето на производството до 19.07.1993 г., на която дата същото е спряно. Касационните оплаквания в жалбата на П. са само по размера на обезщетението и само по тях съдът е ограничен да се произнесе.
Между страните няма спор, че наказателното производство е продължило повече от разумния срок и причината за това е основно в поведението на правозащитните органи, които законът задължава служебно да вземат мерки за разкриване на обективната истина. Дори вредите да са причинени с действия или бездействия на различни държавни органи, отговорно да ги обезщети лице е държавата. Обезщетяват се всички вреди, без оглед кой държавен орган е конституиран като субституент на държавата на страната на ответника по иска (виж Тълкувателно решение № 5/ 15.06.2015 г., ОСГК, ВКС, по тълк.д.№ 5/ 2013 г.). Поведението на пострадалия обаче също следва да бъде отчетено, доколкото не се установиха твърденията му, че активно е настоявал пред разследващите органи да вземат мерки за срочно провеждане на производството. От показанията на свидетелите С. и Д. се установява единствено, че той се е обаждал по телефона на органи на полицията, обаче ръководно – решаващият орган в хода на предварителното производство е прокурорът. До него пострадалият не е сигнализирал нито писмено, нито устно, че разследването неоправдано се забавя. В този смисъл е изричната констатация за дезинтересираност на пострадалия в определението от 08.10.2012 г. по НЧД № 383/ 2012 г. на Пловдивски апелативен съд, което окончателно слага край на наказателното производство. Обстоятелството, че производството е било спряно до разкриване на извършителя на деянието също следва да бъде взето предвид: пострадалият основава претенцията си на твърдения, че е настоявал разследването да се извърши качествено и бързо, но заявява в исковата си молба, че е разбрал както за спирането, така и за прекратяването на производството едва през 2012 г., при проверка на делото по своя инициатива. Съдът отчита неизпълнението на задължението на правозащитните органи да уведомят пострадалия за актовете, които могат да засегнат негови права и интереси. В тази насока основателно ищецът и процесуалният му представител излагат, че наказателното производство се движи служебно от прокурора в досъдебната си фаза и че не може да става въпрос пострадалият до допринесе за увреждането си поради това, че не се е интересувал от делото. Пострадалият не е длъжен да проявява активност, нито сам може да извършва издирвателни мероприятия. Въпрос за приложението по чл.5 ал.2 ЗОДОВ обаче П. не поставя, нито съдът разсъждава възможно ли е незаинтересоваността да е в причинна връзка с настъпилите вреди.
Не може обаче да не бъде отчетено обстоятелството, че пострадалият извежда вредите си именно от неразумно дълго продължилият процес – това е причинило страданията, чието обезщетяване иска в настоящето производство. В този смисъл неговото поведение е индикатор до каква степен това производство е имало значение в личностната му сфера, защото колкото по-важен е резултатът от него за пострадалия, толкова вредите са по-големи. И обратно – ако резултат от производството не е бил значим фактор в интимните му преживявания, вредите от забавянето му са по-малки. И както е вярно, че държавните органи противоправно са бездействали, неуведомявайки ищеца за постановените в производството актове, така също е вярно, че след спирането на производството ищецът се е заинтересувал от резултатите от него едва през 2012 г. – т.е. след близо 20 години. Това е индикатор, че резултатът от производството не е бил от съществено значение в неговия живот. Поради това негативните му емоционални преживявания от забавянето не могат да бъдат считани за твърде интензивни. Забавянето на производството е предизвикало у пострадалия разочарование повече в началния му етап, такива изживявания той е имал и при узнаването на постановлението за прекратяването му поради изтекла давност. Продължителността на преживените негативни емоции и степента на засягане на психиката му, както и липсата на данни за трайни увреждания и за промени в начина му на живот, обуславя определяне на обезщетението в размер 5 000 лв. Ищецът претендира по-голямо обезщетение въз основа на твърдения за вреди, настъпили от самото престъпление (страх и тревожност, които е изпитвал след преживяното и които са го принудили да приема лекарства) и от неразкриване на извършителите, но тези вреди не подлежат на обезщетяване по реда на чл.2б ЗОДОВ. Само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението и от неразкриване на извършителите му, държавата е длъжна да обезщети. Поради това искът е основателен до размер 5 000 лв, като за разликата следва да бъде отхвърлен.
Предвид крайния резултат, до който достига касационната инстанция, въззивното решение следва да бъде ревизирано и в частта за разноските. На П. разноски не могат да бъдат присъдени, макар жалбата й да е основателна, съгласно чл.10 ал.2 ЗОДОВ. На основание чл.10 ал.3 ЗОДОВ от общо 3 465 лв разноски пред всички инстанции на ищеца следва да бъдат присъдени, съразмерно с уважената част от иска, 866,25 лв.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски градски съд № 2075 от 11.03.2016 г. по гр.д.№ 10781/ 2015 г. в частта му, с която П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Н. Д. Р. на основание чл.2б ЗОДОВ обезщетение за имуществени вреди над 5 000 лв (пет хиляди лева) и разноски в производството над 866,25 лв (осемстотин шестдесет и шест лева, двадесет и пет стотинки) и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Д. Р., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], бл.№ , вх., ап. против П. на Р. Б., [населено място], [улица], иск за обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по сл.д.№ 53/ 1992 г. по описа на Р. – П. за разликата над 5 000 лв до 12 000 лв и искането за присъждане на разноски над 866,25 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски градски съд № 2075 от 11.03.2016 г. по гр.д.№ 10781/ 2015 г. в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: