О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 322
София, 19.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1184/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 179/07.03.2017 г. по гр. д. № 05456/2017 г. Пернишкият районен съд отхвърлил предявения от И. Б. А., С. Г. А., Б. Г. А. и М. Г. А. срещу А. Й. С. положителен установителен иск за признаване на установено, че ищците са собственици на УПИ ……….-………….. от кв. ………. по плана на [населено място], [община].
С решение № 317/15.10.2018 г. по в. гр. д. № 341/2018 г. Пернишкият окръжен съд потвърдил горното решение.
Касационна жалба вх. № 6217/07.12.2018 г. /пощенско клеймо от 06.12.2018 г./ срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от ищците чрез адв. В. П. Г.. Иска се неговата отмяна като неправилно – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация – ответник по исковете, е подал писмен отговор, с който оспорва касационната жалба.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Ищците, като наследници на Г. А., починал на 17.04.1999 г., са собственици на спорния по делото имот, съставляващ празно дворно място.
Ответникът е собственик на съседен имот.
В защитата си по същество срещу иска ответникът противопоставил правопрекратяващото възражение, че е собственик на процесния имот, за доказване на което представил н. а. № ………../29.06.2017 г. за собственост по давност.
По делото не е спорно, че през 2016 г. ищците предприели действия по откриване на строителна линия в спорния имот и положили ограда от бетонни колове, която ответникът разрушил през м. април 2017 г.
Спорни по делото са въпросите дали след м. април 1999 г. /когато починал наследодателят на ищците/ ответникът е установил фактическа власт върху имота и с какво намерение – дали със съзнанието, че владее имота за себе си като собственик и дали е извършил действия, обективно годни да бъдат възприети от ищците, и от които може да се направи извод, че счита имота за свой.
Първоинстанционният съд поставил в основата на своето решение показанията на свидетелите Ц. С., И. Д. и К. Д., според които след 1999 г. ответникът, с помощта на своята баба, обработвал процесния имот и го засаждал със земеделски култури, през 2016 г. разрушил плевнята, намираща се на границата между неговия и спорния имот и изградил кокошарник в спорното място. Съдът кредитирал тези показанията като последователни, непротиворечиви и логически свързани и тъй като свидетелите са съседи и имат преки, постоянни и редовни наблюдения на случващото се в спорния имот, помагали са при обработването или засаждането му, а св. Д. и прекопавал периодично дворното място; св. Д. е приятелка с бабата на ответника и често е посещавала нейната къща, която е в съседство, поради което има преки възприятия за случващото се в имота. Съдът не кредитирал показанията на св. Н. М., посещавала имота от 2013 г. нататък, като непоследователни и противоречиви, противоречащи на показанията на останалите свидетели, които имат преки и постоянни наблюдения, включително на показанията на св. Л. К., който е посещавал имота заедно с ищците с цел почистването му от бурени, но намерил, че тези посещения са били инцидентни и епизодични.
При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд приел, че извършените от ответника действия по обработване и засаждане на имота с посеви и ползването му като зеленчукова градина към собствения на ответника имот, следва да се окачествят като упражняване на фактическа власт, установена след смъртта на наследодателя на ищците. При приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, която е останала необорена от ищците, съдът приел, че с действията по упражняване на фактическата власт ответникът е демонстрирал намерение за своене на вещта и че упражнява собственическите правомощия единствено за себе си. Посочил, че инцидентните посещения на имота и почистването му от бурени от страна на ищците не са били насочени към отблъскване и противопоставяне на установеното владение на ответника. При тези посещения ищците са се запознали с осъществяваната фактическа власт върху имота и не са предприели необходимите действия по отблъскване на владението. Обстоятелството, че ищците са заплащали данъци и такса битови отпадъци за имота не опровергава презумпцията по чл. 69 ЗС, доколкото тези действия са извършени към съответната община и не са насочени срещу ответника, респ. няма как да отблъснат неговото владение. Тъй като фактическата власт върху изцяло чуждия имот е придобита при липса на правно основание, съдът приел, че ответникът е недобросъвестен владелец, придобивната давност в чиято полза е изтекла след 10-годишно владение на 17.04.2009 г., при доказано намерение да държи вещта като своя, обективирано във фактическите действия по обработване и засяване на имота и при липсата на доказателства да я държи за друг или оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС.
Въззивният съд намери за неоснователни: оплакването във въззивната жалба на ищците относно кредитирането на свидетелските показания и неразпитването в исковото производство на една от свидетелките, разпитана от нотариуса, признал правото на собственост на ответника; оплакването, че не били взети предвид писмените доказателства за собственост, представени от ищците, както и оплакването за действията на нотариуса във връзка с издадения на името на ищците констативен нотариален акт за собственост. Погрешното посочване от районния съд на датата на констативния нотариален акт за собственост на ответника е квалифицирано като явна техническа грешка, а фактът, че ответникът се е снабдил с титул за собственост след като премахнал поставената от ищците ограда, не е обстоятелство, което да доведе до обратен извод за собствеността. Въззивният съд приел, че ответникът е установил владение от 2000 г. /а не веднага след смъртта на наследодателя на ищците, както е прието от районния съд/ и съответно давността е изтекла в началото на 2010 г., но това не е променило извода му, че първоинстнанционното решение е правилно като краен резултат.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили въпросите: 1. може ли да се придобие по давност недвижим имот, след като е владян в продължение на определен период от време, но това владение е било прекъснато, като срокът от прекъсване на владението до снабдяването с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка е за период от седем години; 2. загубва ли се правото на собственост в случай, че собствениците, придобили недвижимия имот по наследство, не упражняват непрекъсната фактическа власт върху същия, но не са извършили действия, водещи до наличие на отказ от право на собственост, а напротив – от всички проявени действия е видно, че същите изразяват активно собственическото си отношение към имота; 3. следва ли страната, която легитимира своето право на собственост с нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, да проведе пълно и главно доказване на фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание. Считат, че произнасянето от въззивния съд по поставените въпроси е в противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На следващо място в изложението се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.
С оглед формираната от въззивния съд правораздавателна воля настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че касационното обжалване следва да се допусне по третия правен въпрос: следва ли страната, която легитимира своето право на собственост с нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, да проведе пълно и главно доказване на фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание. Въпросът е свързан с решаващите изводи на съда, поради което общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице. Налице е и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В случая допускането на касационното обжалване се налага с цел извършване на преценка дали подобно доказване е проведено, а оттам – и дали е налице противоречие на въззивното решение с посочения тълкувателен акт.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 317/15.10.2018 г. по в. гр. д. № 341/2018 г. на Пернишкия окръжен съд.
Указва на касаторите да внесат в едноседмичен срок държавна такса за касационното обжалване в размер на 25 лева по сметка на Върховния касационен съд и в същия срок да представят квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната.
След внасяне на държавната такса в срок делото да се докладва за насрочване в открито заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: