О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 322/31.05.2017 год.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 5479 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1692/ 04.08.2016 г. по гр. д. № 2453/ 2016 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 876/ 28.01.2016 г. по гр. д. № 9129/ 2013 г. на Софийски градски съд, признава за установено по отношение на [фирма] и на [фирма], че В. С. Б. на основание договор по н. а. № 137/ 08.10.2010 г. за покупко-продажба на право на строеж на един апартамент и усвояване на ограниченото вещно право е неговия собственик.
Решението се обжалва от [фирма] и от [фирма], ответници по исковете, предявени при условията на пасивно субективно съединяване от вида на обикновеното другарство, с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по материалноправния въпрос (уточнен в духа на касационните оплаквания – т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГК на ВКС): Поражда ли действие възбраната на право на строеж на длъжника за обекти в бъдеща сграда, описани според одобрен архитектурен проект и издадено разрешение за строеж, при индивидуализация на дворното място, предвидено за застрояване? Касаторите считат въпросът включен в предмета на делото и обуславящ изводите на въззивния съд, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обосновават с довода, че е от значение за точното прилагане на чл. 496, ал. 2, изр. 2, вр. чл. 453, т. 1 ГПК и на чл. 26, вр. чл. 6, ал. 1, б. „в“ П.. и е близък, но различен от въпросите, обсъждани с приложените към изложението две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. По същество се оплакват, че цитираните разпоредби са приложени неправилно в обжалваното решение. Претендират разноските по делото.
Ответникът по касация В. Б. възразява, че въпросът няма претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред касационната инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет. Въззивното решение е по положителни установителни искове за собственост на недвижим имот. Чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва тяхната цена като критерий за възникване на правото на касационно обжалване. Налице е надлежна процесуална легитимация. Касатори са ответниците по уважените искове. Спазен е срокът от чл. 283 ГПК. Налице са и останали предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол. Съображенията са следните:
Правният интерес от исковете е обоснован с твърденията, че след договор по н. а. № 168/ 22.10.2009 г. за учредяване на право на строеж върху бъдеща сграда в полза на [фирма], договор по н. а. № 137/ 08.10.2010 г., с който [фирма] продава на ответника по касация правото на строеж върху апартамента и след усвояване на вещното право ответникът по касация е собственик на апартамента. Неговото право смущават двамата касатори. На първия касатор правото на строеж за същия апартамент е възложено с постановление от 15.10.2010 г. по изп. д. № 20107860401624. Длъжник по изпълнителното дело е праводателят на ответника по касация. Постановлението за възлагане е влязло в сила на 22.02.2012 г. и с договор по н. а. № 189/ 29.08.2012 г. първият касатор продава правото на строеж върху апартамента на втория касатор. Правата, които ответникът по касация придобива от длъжника по изпълнителното дело обаче са противопоставими на касаторите, тъй като към релевантния момент – 08.10.2010 г. –за правото на строеж върху апартамента няма вписана възбрана.
Касаторите признават, че апартаментът е един от обектите в бъдещата сграда, за която на длъжника по изпълнителното дело е учредено право на строеж и сградата е завършена. След първоинстанционното решение страните са изоставили спора за точната дата на грубия строеж. Касаторите оспорват исковете с възражения, че на 16.07.2010 г. е вписана възбрана на правото на строеж върху всички самостоятелни обекти в бъдещата сграда, на което длъжникът по изпълнителното дело е бил титуляр, а апартаментът е един от тези обекти.
В обжалваното решение въззивният съд е съобразил, че конкуренцията на правата произтича от обстоятелството, че страните черпят своите права от длъжника по изпълнителното дело, а я разрешава предвиденото в чл. 496, ал. 2, вр. чл. 453, т. 1 ГПК. Въззивният съд я решава в полза на ответника по касация. Съображенията, че към релевантния момент – 08.10.2010 г. – правото на строеж не е обект на възбрана, са изведени от съдържанието на постановлението за налагане на възбрана от 16.07.2010 г. по изпълнителното дело, представено в Службата по вписванията и от удостоверение изх. № 15868/ 11.11.2011 г. на Агенция по вписванията, Служба по вписванията.
В постановлението съдебният изпълнител сочи, че налага възбрана върху правото на строеж върху онези обекти в сградата, така както са описани в одобрен архитектурен проект и издадено разрешение за строеж, с изключение на обектите по б. б. А – Е. Описва дворното място, предвидено за застрояване. По вид, местонахождение, застроена площ и граници описва обектите, върху които не налага възбраната (по б. А – Е).
В удостоверението е засвидетелствано, че е допусната грешка при нанасянето на възбраната с том 12, акт 6/ 16.07.2010 г. в компютърната програма на Агенцията по вписванията, Служба по вписванията; грешката е проявена в нанасянето на възбрана за онези обекти, описани по вид, местонахождение, застроена площ и граници (по б. б. А – Е от постановлението за налагане на възбраната) и е поправена на 12.11.2010 г.
Въззивният съд е приел, че към релевантния момент – 08.10.2010 г. –правото на строеж върху процесния апартамент не е възбранено. Това е така, защото предвиденото в чл. 26, вр. чл. 6, б. „в“ от Правилника за вписванията не допуска възбрана на отделни обекти чрез обобщено описание (по одобрен архитектурен проект и издадено разрешение за строеж на бъдеща сграда). Обективното ни право изисква при вписването да се индивидуализира всеки недвижим имот, обект на възбрана. Съществените нарушения на чл. 26, вр. чл. 6, б. „в“ П.. въззивният съд е квалифицирал като достатъчни за извода, че възбраната не е породила действието от чл. 496, ал. 2, вр. чл. 453, т. 1 ГПК, а договорът по н. а. № 137/ 18.10.2010 г. сочи като собственик на апартамента ответникът по касация.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че повдигнатият правен въпрос обуславя изводите на въззивния съд, а решението следва да допусне до касационен контрол при основанието от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Действително решенията, на които касаторът се позовава, са близки, но не отговарят на въпроса. Решение № 292/ 22.12.2015 г. по гр. д. № 1159/ 2015 г. ГК, IV-то ГО обсъжда въпроса, кога грешката в описанието на недвижимия имот не пречи на гражданскоправното действие на вписаната възбрана. В настоящия случай, въззивният съд е приел, че изначалната неяснота на обектите на вписаната възбрана изключват изначално действието на чл. 453, т. 1 ГПК. Решение № 39/ 24.03.2014 г. по гр. д. № 5059/ 2013 г. ГК, I-во ГО обсъжда въпроса, кога договорът за ипотека на незастроен имот разпростира действие и върху отделните (самостоятелни) обекти в бъдеща сграда, с която имотът е застроен. Ипотечното право е частноправен акт; обезпечение в полза на кредитор, извършено от длъжника. Ипотеката се вписва по реда на глава IV от Правилника за вписванията. В. е публичноправен акт; обезпечителна мярка на иск (чл. 24 П.) или на право на принудително изпълнение на изпълняемо парично притезание (чл. 26 П.). В. се вписва по реда на глава V от Правилника. Посочените разлики са съществени, за да изключат допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по двете приложени решения, постановени от състави на ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1692/ 04.08.2016 г. по гр. д. № 2453/ 2016 г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касаторите в 1-седмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 883. 50 лв.
След представяне на платежния документ делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание, но не по-късно от изтичане на съдебния срок.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.