11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
[населено място] ,21.06.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на осми май, през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 93/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на всеки от ищците, както и по касационна жалба на третото лице – помагач на ответника – Н. Ч., против решение № 1563/04.07.2017 г. по гр.д.№ 1916/2017 г. на Софийски апелативен съд, както следва :
Ищците М. Г. К. и И. Г. З. обжалват решение № 1563/04.07.2017 г. по гр.д.№1916/2017 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е отменено решение № 4640/06.06.2016 г. по гр.д.№ 1575/2014 г. на СГС и са отхвърлени предявените от касаторите против Г. фонд , искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, съответно : по иска на М. К. – за разликата между присъденото му обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лева до претендираните 22 000 лева ,а по иска на И. З. – за разликата между присъденото й обезщетение за неимуществени вреди от 5 000 лева , до претендираните 15 000 лева, к а к т о и в частта, в която с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното, за отхвърляне на исковете , съответно : в частта над 22 000 лева и до претендираните 30 000 лева от ищеца М. К. и в частта над 15 000 лева и до претендираните 26 000 лева от ищцата И. З.. Касаторите оспорват правилността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД, при определяне справедлив размер на дължимото обезщетение.Считат, че въззивният съд не е направил пълен и обоснован анализ на доказателствата относно търпимите от ищците увреждания ,респ. предпоставени от същите неимуществени вреди и е формирал произволни правни изводи, неподкрепени от доказателства по делото. Така по иска на М. К. се твърди несъобразено причиняването на три отделни средни телесни повреди, както и направената хирургична интервенция за отстраняване на чуждо тяло от раната на слепоочието.По иска на И. З. се акцентира на недостатъчно съобразените от съда търпими неимуществени вреди от наложилия се до 7-ми месец на бременността задължителен, а след този месец и до края на бременността препоръчителен ограничителен режим, с оглед заплашващ плода аборт – период, неизбежно съпътстван от постоянен стрес и страх, относно успешното износване на детето, както и от риска за раждането му с увреждания. Не е съобразена от касаторите и необходимостта от чужда помощ и за двамата пострадали, вкл. с оглед забраната за натоварвания на ищцата, с цел задържане на плода, обременила ежедневието им,както и непълното им психическо възстановяване след инцидента и невъзстановеният им предишен , динамичен стереотип на живот. Решението се твърди и несъобразено с лимитите на застрахователна отговорност, приложими към датата на ПТП от 24.05.2012 г., като ориентир за съобразимите социално-икономически условия при определяне на справедливо обезщетение.
Ответната страна – Г. фонд – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.Счита че изложението по чл.280 ал.1 ГПК се свежда до навеждането на касационни доводи за неправилност на въззивния акт, различни от основанията по чл.280 ал.1 ГПК, като конкретно преценимите обстоятелства и тяхното доказване във всеки отделен случай изключват възможността за формиране на задължителна съдебна практика по общото приложение на чл.52 ЗЗД.
Касаторът Н. Ч. обжалва въззивното решение , в частта с която първоинстанционното решение е оставено в сила, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на М. К. в размер от 10 000 лева и обезщетение за неимуществени вреди на И. З., в размер на 5 000 лева. Счита, че констатираната причинна връзка на настъпилото ПТП с внезапна и непредвидима техническа повреда на ходовата част /спирачната система/ на автомобила, предпоставя наличието на „случайно събитие„, освобождаващо водача на авариралото превозно средство от отговорност, поради липсата на вина и противоправност в поведението му, съгласно чл.45 ЗЗД. Счита, че в конкретната хипотеза ищците притежават право на иск по чл.50 ЗЗД директно срещу собственика на вещта или срещу лицето, под чийто надзор същата се е намирала / в случая Н. Ч. /, тъй като Г. фонд изплаща обезщетение само в случай на отговорност на водача на увреждащото пътно транспортно средство, на основание чл.45 ЗЗД. Допълнителната касационна жалба е след изтичането на срока по чл.283 ГПК.
Ответните страни – М. К. и И. З. – оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, съобразно редакцията на чл.280 ал.1 ГПК преди изменението й / обн. ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г. / във връзка с пар. 74 от ПЗР ЗИДГПК / обн.ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г. / . Считат, че липсва поставен ясен и относим към конкретиката на спора правен въпрос, вместо теоретично изясняване на понятието „случайно събитие„ и дължимата от водача на МПС грижа при настъпването на такова, в противоречие с действителното съдържание на решаващите мотиви, които не възприемат наличие на „случайно събитие „ , а обосновават виновно и противоправно поведение на третото лице – помагач.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищците са предявили искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, за присъждане обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди , в причинна връзка с настъпило на 24.05.2012 г. ПТП , по вина на водача на МПС, за което липсва сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите,съответно обуславящо пасивната легитимация на ответника Г. фонд. М. К. претендира 30 000 лева, а И. З. – 26 000 лева. Твърди се, че ПТП е настъпило поради несъобразено с конкретната пътна обстановка навлизане на автомобила, управляван от конституираното трето лице – помагач на ответника – Н. Ч., в лентата за движение на пострадалите , за които ударът е бил непредотвратим. Ответникът – Г. фонд – е оспорил наличието на виновно и противоправно поведение на водача Н. Ч., поради липсата на доказателства относно конкретния механизъм на ПТП, считайки неустановими конкретните обстоятелства по настъпването му от изготвения констативен протокол , в който се сочи , като причина за ПТП несъобразена с пътната обстановка скорост,при която е изгубен контрол върху лекия автомобил и същият навлязъл в лентата за насрещно движение. Третото лице – помагач Н. Ч. оспорва исковете, като твърди, че ПТП е настъпило вследствие на внезапна, непредвидима повреда в спирачния механизъм на предно ляво колело на автомобила, която е предпоставила навлизането в насрещното платно.Твърди, че тази повреда е била установена въз основа на експертиза по друго гражданско дело, образувано от ЗД [фирма], „във връзка с претендирано регресно вземане”, констатирала „скъсване на направляващата ос на спирачното устройство„ , довело до блокиране на предно ляво колело и завъртане на автомобила. Ответникът и третото лице – помагач са оспорили исковете като изключително завишени по размер.
Първоинстанционният съд, въз основа на допълнителнително становище на вещото лице от допуснатата автотехническа експертиза и разпит на полицейския служител, съставил констативния протокол за ПТП, възприема за обоснован извода, че скъсването на оста на спирачния механизъм е провокирано именно от поведението на водача на МПС / ” висока степен на спирачно усилие” /, наложило се предвид движение с несъобразена с пътните условия и останалите участници в движението скорост, а не настъпило неочаквано и независимо от това поведение, като и последиците от скъсването са били предотвратими от водача, в случай, че би реагирал своевременно със завъртане волана надясно. Така е обоснован извод за виновно и противоправно поведение на третото лице – помагач. Съдът е определил справедлив размер на обезщетението за ищеца от 22 000 лева, а за ищцата – от 15 000 лева, за търпими болки и страдания от констатирани от медицинската експертиза увреждания, съответно : 1/ М. К. – счупване на пета дясна дланна кост и на основната фаланга на пети пръст на дясна ръка, наложило гипсова имобилизация за 30 дни; контузия на главата, с порезна рана , от която последващо е отстранено чуждо тяло, възстановителният период за която рана е бил до 75 дни и контузия на лява долно челюстна става,довело до намален обем на движенията, предпоставил затруднения в храненето за период до 30 дни , като висок интензитет на търпимите болки и страдания е отчетен през първите 20-30 дни ; 2/ И. З. / към момента на ПТП бременна в трети лунарен месец / – контузии с кръвонасядания по левия крак и ръка и контузия на предна коремна стена, с образуване на субамниален хематом, създал реална опасност от отлепяне на плацентата и спонтанен аборт, наложило хоспитализиране за срок от 1 седмица и общо възстановяване под 30 дни. Според СМЕ нуждата от чужда помощ за ищеца е била ограничена до около месец – за приготвяне на храна, а за ищцата – за извършване на домакинска работа с натоварвания , при общо препоръчан ограничителен режим за движение до поне 7 лунарен месец. Въззивното решение дословно възпроизвежда мотивите на първоинстанционния акт,относно установяването на виновно и противоправно поведение на третото лице – помагач Н. Ч., обобщавайки, че причина за конкретното ПТП са неговите субективни действия, а не обективно настъпила, вън и независимо от поведението му, повреда в спирачната уредба. Съдът е намалил дължимите обезщетения до 10 000 лева – за М. К. и 5 000 лева – за И. З., въпреки че допълнително е съобразил и коментирал наличието на непреодоляна от всеки от ищците психическа травма, създаваща им затруднения в ежедневието.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът Н. Ч. формулира следните въпроси : 1/ Задействането на спирачната система от водача, само по себе си достатъчно основание ли е да се обоснове отговорността му за настъпване на техническа повреда в спирачния механизъм или е задължително да е налице и противоправно – на правилата на ЗДвП – поведение на водача? и 2/ Ограничена ли е дължимата грижа към водачите на МПС, при настъпване на случайно събитие, в рамките на ЗДвП или следва да се изисква от тях и друга грижа, налагаща предприемане на конкретни технически действия за недопускане на внезапна техническа повреда на автомобила ? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,поради противоречие на въззивното с реш.№ 2113/30.04.2015 г. по гр.д.№ 50/2013 г. на Районен съд –Разлог, в което и по регресен иск на застрахователя на друг пострадал при същото ПТП автомобил, съдът е приел, че поведението на Н. Ч. не е било противоправно, тъй като е действал в съответствие с изискванията на ЗДвП и Правилника за неговото прилагане, не е могъл и не е бил длъжен да предвиди внезапно настъпилата техническа повреда, която съдът квалифицира като „случайно събитие„,докато в настоящия случай въззивният съд изобщо не е коментирал елемента „противоправност„ от фактическия състав на непозволеното увреждане.
Всеки от въпросите кореспондира с фактологията на спора, в който за противоправно е възприето конкретното поведение на третото лице – помагач – чрезвичайно по натиск въздействие върху спирачния механизъм и непредприемане на възможни действия по предотвратяване на сблъсъка с насрещно движещия се автомобил на пострадалите. Дори да се приемат за удовлетворяващи общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, въпросите не се явяват обосновани относно допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК с цитираното решение , постановено по иск между различни от настоящите субекти , но въз основа на претърпени от същото ПТП имуществени вреди. Видно от цитираното решение, от събраните по делото доказателства не е установена идентична на настоящата фактическа обстановка,поради което и не може да се обоснове даването на противоречиви отговори на идентичен правен въпрос, с оглед съобразяването на различни релевантни факти.Идентичността в съобразимите за отговора на правния въпрос доказани факти е предпоставка за прилагане хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, съгласно разясненията в т.3 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.При това отговорът на въпросите не би обусловил различен от настоящия правен резултат,относно наличието на основание за ангажиране на отговорността на Г. фонд. Както самото трето лице – помагач твърди, обстоятелствата предпоставят отговорност за търпимите вреди от собственика на вещта / МПС, в което е възникнала внезапна техническа повреда, необусловена от поведението на притежателя й или лицето, ползващо я към момента на увреждането /, по реда на чл.50 от ЗЗД. Съгласно реш.№ 15 по т.д.№ 279/2011 г. на І т.о. на ВКС / впрочем постановено по идентичен случай – на блокирала спирачна система на увреждащият автомобил/, „рискът при застраховката „Гражданска отговорност „ включва не само опасносттта от възникване на санкционно задължение за поправяне на вредите, причинени от виновно и противоправно деяние, в тесен смисъл – чл.45 ЗЗД , но и несанкционни задължения по чл.49 и чл.50 ЗЗД”.Аргумент за това е изведен от разпоредбите на чл.257 ал.1 и чл.267 ал.1 КЗ отм.. Доколкото и при сключена застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите застрахователят би отговарял за обезщетяване вредите, в случай на настъпването им от техническа повреда на вещта, възникването на която не е в причинност с неправомерно поведение на собственика или ползувателя й , същата отговорност следва да сподели и Г. фонд, респ. и след осъществяването й, до размера на същата би възникнало суброгаторното му право по чл.288 ал.12 от КЗ /отм./ към третото лице – помагач, като собственик на увреждащата вещ.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите – ищци са поставили следните въпроси: 1/ Трябва ли значителното намаляване на определено от съда обезщетение да е мотивирано от въззивния съд с конкретни обективно съществуващи факти, от значение при определяне размера на обезщетението, установени за задължителни при определяне размера на обезщетението ? – обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и решен в противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК; т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК; решение по гр.д. № 1287/2014 г., ІІІ г.о. на ВКС; решение по гр.д. № 5488/2013 г., IV г.о. на ВКС; определение № 1006/15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г., ІІІ г.о. на ВКС; решение по адм.д. № 4900/1993, ІІІ г.о.; решение по гр.д. № 55/58 г. на ОСГК; 2/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят , при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя ?; 3/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? 4/ Как следва да се отчете настъпил реален риск от загуба на желано и чакано дете и наложилите се болнично лечение и повече от 4 месеца засилен ограничителен режим за ищцата, както и наличието на увреждания за ищеца, представляващи 3 самостоятелни средни телесни повреди и следва ли да се има предвид възрастта на пострадалите и отражението на качеството на живот занапред с активността преди инцидента?; 5/Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68 г. – По тези въпроси, според касаторите, решението противоречи на постановените по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 486/2012 г., ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 2998/2013 г., І т.о. на ВКС; решение по т.д. № 1948/2013 г., ІІ т.о. на ВКС.; 6/Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания? -Твърди се, че този въпрос е в нарушение на задължителното ППВС 4/68 г. в противоречие и с решение по т.д. № 486/2012 г., ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 2998/2013 г., І т.о. на ВКС.; 7/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение ? – сочи се противоречие с решение по т.д. № 708/2009 г., ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 2974/2013 г., ІІ т.о. на ВКС; 8/ Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост и кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение? – противоречие с решение по т.д. № 1948/2013 г., ІІ т.о. на ВКС/ ; 9/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по–нисък размер от определени такива за напълно аналогично случаи / за период 2004-2008 г./, но при лимит 5-10 пъти по – нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия ? Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимита, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по- нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит ? / решение по т.д. № 457/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 1948/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС/; 10/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити / решение по т.д. № 217/2011 г. на ІІ т.о. на ВКС; определение № 360/29.03.2017 г. по т.д. № 60316/2016 г., ІV г.о. на ВКС / ; 11/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно пар. 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната ,доколкото съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“? ; 12/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по–пълно компенсиране на вредите? – този въпрос е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 13/ Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерни с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост – въпросът е решен в противоречие с : решение по т.д. № 1948/2013 г., ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 1154/2013 г., ІІ т.о. на ВКС.Посочено е , че поставените по – горе въпроси са разрешени от въззивната инстанция в пълно отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968 г. критерии и постоянната практика, обективирана и в решение по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. № 619/2011 г., ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. № 2998/2013 г., І т.о. на ВКС; решение по т.д. № 1948/2013 г., ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 3040/2014 г., ІІ т.о.; решение по т.д. № 1154/2013 г., ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 916/2011 г., І т.о. на ВКС; решение по т.д. № 457/2014 г., ІІ т.о. на ВКС; 14/ Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД, с действително претърпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушение на принципа на справедливост, при определяне на справедливо по размер обезщетение?; 15/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят претърпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение ? – въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са изброени и следните съдебни актове, в противоречие с които ,общо, са посочени решени поставените по–горе въпроси: решение по т.д. № 566/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 676/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС; решение по т.д. № 14/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС; определение № 271/12.05.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г., ІІ т.о. на ВКС;Решение по гр.д. № 4032/2015 г. на САС, ГК, 7 с-в; решение по гр.д. № 3105/2012 г. на САС, ГК, 2 с-в; решение по гр.д. № 11955/2012 г. на СГС, І г.о., 5 с-в; решение по гр.д. № 4429/2015 г. на САС, І с-в; Решение по гр.д. № 13218/2014 г., 12 с-в, потвърдено с решение по гр.д. № 466/2016 г.на САС, 7 с-в.;Решение по гр.д. № 9362/2015 г. на СГС, 3 с-в, потвърдено с решение по в.гр.д. № 3607/2016 г. на САС,2 с-в; Решение по гр.д. № 5990/2013 г. на СГС, 16 с-в и решение по в.гр.д. № 280/2015 г. на САС, І с-в;Решение по т.д. № 795/2008 г.на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. № 1154/2013 г., ІІ т.о.; решение по т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, І т.о..
Касаторите не сочат необсъдено от съда, но релевантно към определяне размера на търпимите неимуществени вреди обстоятелство, като съответно подкрепено с к о н к р е т н о доказателство по делото /съобразявайки съдържанието на събраните свидетелски показания/,несъобразено от съда. Не кореспондира със съдържанието на въззивното решение твърдението за липса на мотиви, като се съобрази , че съдържанието на мотивите е предпоставено и от обхвата и качеството на доказването, проведено от страната. Поради това въпроси първи и трети , относими към липсата на мотиви, като процесуално нарушение,но значимо само в хипотеза на „ съществено процесуално нарушение„, не удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като мотиви, по отношение на действително установени релевантни обстоятелства, са изложени.Конкретната им преценка относно мотивиране размера на дължимото обезщетение е въпрос по правилността на приложение критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, до който могат да се обобщят всичките последващи 2,5,6,7,8,14 и 15 въпроси. Същите, обаче, не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не кореспондират с действителното съдържание на осъществените от съда процесуални действия и съдържанието на мотивите, съобразявайки действителния обхват на ангажираните от касаторите доказателства, във връзка с касационните доводи за неправилност на въззивното решение. Дори да се приеме, че въпросите покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,не е обоснован допълнителен селективен критерий, тъй като решението не е в противоречие с цитираната съдебна практика, даваща отговор по приложението на критерия във всяка отделна хипотеза и непозволяваща унифициране на отговор на правен въпрос по съобразяването на едно или друго релевантно за определяне размера на обезщетението обстоятелство. Не е обосновано и противоречие на въззивното решение със задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 год., които не изчерпват релевантните при определяне размера на обезщетението възможни критерии, а изискват комплексна преценка и обосноваване критерия за справедливост, с мотивирано изложение на приети за релевантни, при определяне на справедлив размер на обезщетението, конкретни обстоятелства във всеки конкретен случай, каквото мотивиране въззивното решение съдържа.Касаторите по същество изискват универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера, независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства. Търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година. Търпими от невъзможността за собствено приготвяне на храната неимуществени вреди на ищеца, предвид ползване на чужда помощ, установена от експертизата като необходима в този единствено аспект, не са подкрепени с доказателства по делото. Идентично е и недоказването на търпими неудобства от действително ползвана чужда помощ от ищцата. Фактическата бройка на получените средни телесни повреди само по себе си не е обстоятелство, предпоставящо завишение размера на обезщетението, след като всяко от тези увреждания е съобразено от въззивния съд, в причинна връзка с търпими от същото болки и страдания.Емоционален дискомфорт, тревожност и силни страхови изживявания на ищцата, с оглед опасността от аборт , със с ъ д ъ р ж а н и е т о визирано в касационната жалба, не са доказани , а от друга страна са съобразени от въззивния съд, със съдържанието, установено от свидетелите. Търпимите болки при ходене ,споделени от свидетелките К. и М., не са установени в причинност с травмата при ПТП, респ. изключени в причинност от самата бременност. Съдът не е длъжен да презумира субективните проявления на болките и страданията, извън рамките на обосновано очакваните, нормално търпими такива.
Въпроси 9,10,11,12 и 13 , н е н у ж н о п о в т а р я щ и с е, в същественото си съдържание – за необходимостта, при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, от съобразяване на икономическата конюнктура към момента на настъпването им, ориентир за която са застрахователните лимити, съгласно пар.27 от ПЗР на КЗ /отм./, покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Необоснован се явява допълнителния селективен критерий, който не е изведен с противоречие на въззивното с конкретно решение, относимо към правен въпрос, по принципа за приложение на лимитите на застрахователната отговорност,а към фактологичен въпрос за приложението им, съобразно конкретиката на спора. Предвид последното, несъобразима е цитираната съдебна практика, за присъдими обезщетения в „аналогични случаи”, тъй като понятието „аналогичен случай„ е несъвместимо при съизмеряването на субективно търпими вреди, както и винаги е резултат от процеса на доказването, който и при пълна идентичност на твърдените и реално осъществили се факти, би могъл да предпостави различни правни резултати. С решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – реш. № 1 /26.03.2012 год. по т.д.№ 299/2011 год. на ІІ т.о. ВКС, реш.№ 95/ 24.10.2012 год. по т.д.№ 916/2011год.на І т.о.на ВКС,реш.№ 155/11.12.2012 год. по т.д.№ 711/2011 год. , е възприето,че определимите от съда обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени с действително търпимите вреди, съобразно критериите по чл.52 от ЗЗД, а не с лимитите на отговорността на застрахователя.Последните са само ориентир при отчитане на конкретните икономически условия,т.е. не биха могли да се съобразяват като приложими конкретни стойности, поради което и проста съпоставка между същите и размера на присъдените обезщетения не обосновава неправилност на въззивния акт, поради несъобразяване на конкретните обществено-икономически условия.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1563/04.07.2017 г. по гр.д.№ 1916/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :