5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 326
ГР. София, 23.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 3.04.19 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №634/19 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Б. Б. срещу въззивното решение на Апелативен съд Варна по гр.д. №482/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу М. Б. с пр. осн. чл.106, ал.1,т.2, пр.2 СК – за прекратяване на осиновяването на ответницата от ищеца поради наличие на обстоятелства – отчуждаване между страните, които дълбоко разстройват отношенията им на осиновител и осиновен.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр. последно ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени правните въпроси от предмета на спора: Относно приложението на чл.106, ал.1, т.2 СК; относно наличието на дълбоко разстройство на отношенията между осиновител и осиновен и изискването то да е трайно и необратимо.; относно прекратяването на осиновяване поради настъпили „важни обстоятелства”, разстройващи непоправимо отношенията осиновител- осиновен; относно правното значение на причините за настъпване на разстройството, когато осиновеният е навършил пълнолетие.
Във връзка с поставените въпроси намира, че разпоредбата на чл.106, ал.1,т.2 СК изисква от съда не да се съобразява с желанието на някоя от страните за запазване на формално съществуващата осиновителна връзка, а да установи действителното състояние на последната и ако тя е изпразнена от дължимото съдържание да я прекрати, въпреки субективните желяния на страните.
Касаторът намира още, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е отговорът на въпросите: Ако от установените по делото факти е безспорно, че е налице отчуждаване между осиновител и осиновен, продължило 27 години и осиновителната връзка съществува само формално, допустимо и правилно ли е само въз основа на твърдението на една от страните, че връзката може да бъде възстановена, да се приеме, че не е налице безвъзвратно и непреодолимо изчерпване от съдържание на осиновителната връзка? И ако е да, означава ли това, че осиновяването на практика не може да бъде прекратено, ако някоя от страните не желае и се противопостави на прекратяването? Обективни или субективни са критериите по чл.106, ал.1,т.2 СК? Има ли формално заявената от осиновителя готовност за възстановяване на връзката правно релевантно значение за разрешаване на спора, ако това заявление е напълно голословно и не кореспондира с доказателствата по делото?
Очевидната неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК касаторът обосновава с установеното пълно отчуждение между осиновител и осиновен, довело до дълбоко и непреодолимо изчерпване на осиновителната връзка. Продължаването на формалното й съществуване е обществено неоправдано, тъй като същата не изпълнява своите цели, поради което следва да бъде прекратена.
По допускане на обжалването ВКС намира следното: В случая въззивният съд е приел, че ищецът се позовава на наличие на „други обстоятелства” по чл.106, ал.1,т.2, пр.2 СК – настъпило отчуждение на страните и липса на контакт помежду им за около 27 години. За да бъде прекратено осиновяването обаче законът въвежда кумулативно изискването тези обстоятелства да са довели до дълбоко разстройство на отношенията между осиновител и осиновен. Установено е по делото, че след осиновяването между страните е установена осиновителна връзка, която не е формална. Страните са живели в едно домакинство, ищецът се е грижил за ответницата като за свое дете, а тя го е приемала за свой баща и между тях е имало обич и уважение. Ищецът се е интересувал от развитието на осиновената / която е навършила пълнолетие през 1990 г./ и след заминаването му в чужбина до 1994 г. двамата са поддържали контакт чрез кореспонденция. Контактите между двамата са преустановени след разрива в отношенията на ищеца с майката на ответницата около 1994 г., като ищецът сам поддържа, че в последвалия период е искал осъществяването им и по –късно в годините е оставял подаръци за осиновената при своята майка и сестра. Прекъсването на контактите между страните, наложено от трайното установяване на ищеца в чужбина , раздялата му с майката на ответницата с последвал развод между тях през 2001 г. и създаването от всяка от страните на нейно семейство , сами по себе си и в съвкупност не сочат на дълбоко разстройване на отношенията им като осиновител и осиновен и не налагат извод за опразване на осиновителната връзка от присъщото й съдържание. Подобни житейски обстоятелства са често срещани и в отношенията на родител с рожденото му дете. Макар страните да не са контактували много дълго време, не се доказва цялостно и непоправимо /непреодолимо/ опразване на осиновителната връзка от целеното от закона и съответстващо с морала нейно съдържание. В случая по-скоро всяка от страните се чувства огорчена от бездействието на другата, особено в периода след развода на ищеца с майката на ответницата и установяването му в чужбина, но при заявената по делото готовност и желание на ответницата да поднови отношенията си с ищеца, когото продължава да приема и уважава като свой баща, преодоляването на възникналите между страните недоразумения е възможно.
Тези изводи съответстват на практиката на ВКС, цитирана от касатора: В Р. №17/72 г. ОСГК е посочено, че целият режим на отношенията между родители и деца (респ. осиновители и осиновени) по СК е насочен да създаде между всички членове на семейството отношения на взаимопомощ, привързаност и уважение. Всеки от тях ги дължи на другите. Ето защо обществено оправдано и в съответствие със закона и морала е осиновителят да цели да си осигури близостта на едно дете – осиновения, и когато тя липсва, да иска прекратяване на осиновяването независимо от изгодата за осиновения. Затова преценката доколко между осиновителя и осиновения са налице отношения като между родител и дете трябва да се прави не само с оглед интереса на последния, но и съобразно този на осиновителя.
Р по гр.д. №6358/07 г. на пето г.о. на ВКС се отнася до друга хипотеза за прекратяване на осиновяването – по чл. 64, ал. 1, т. 3 от СК, отм. – тежко провинение, т. е. виновно поведение на осиновения /напускане на дома, лошо държане, кражби на вещи на осиновителя, подготовка и опит да го убие/, довело до дълбоко разстройство в отношенията с осиновителя. Там ВКС е приел, че в съответствие с процесуалните правила апелативният съд се е произнесъл именно с оглед наличието на виновно поведение на страните в осиновителното правоотношение, каквото в настоящия случай, по настоящото дело не е релевирано и искът не се основава на такова.
В Р по гр.д. №5273/17 г. на четвърто г.о. на ВКС е прието, че осиновителната връзка е дълбоко разстроена, когато по причина на неизпълнение на родителския или синовния дълг или по други причини страните са се дезинтересирали едни от други, продължително време не общуват или общуват формално, без разбирателство и без грижа или поне уважение към другия, или дори конфликтно. Когато осиновителната връзка е изпразнена от съдържание, липсва емоционална близост или е налице отчуждение или неприязън, тя продължава да съществува само формално и следва да бъде прекратена и юридически, стига това състояние да не е временно и да е преодолимо чрез предприемането на адекватни мерки от страната, чието поведение в по-голяма степен е довело до това състояние. По същество там е прието, че осиновяването следва да бъде прекратено поради трайното разстройство на осиновителната връзка, предизвикано главно от ответника, с грубо отношение към осиновителите, вкл. в пияно състояние и неоснователни финансови претенции към тях. Констатирано е, че разстройството в отношенията между страните има траен характер и не може да бъде преодоляно без добросъвестните усилия на ответника, който с нищо не показва, че е готов да ги положи.
В настоящия случай се установява дълготрайна липса на контакти и настъпило вследствие на нея отчуждение между страните, предизвикано и от обективни обстоятелства / дългото пребиваване на ищеца в чужбина, където е създал свое семейство/. Запазени са обаче синовното отношение на ответницата към него като баща, уважението й и желанието да поднови контактите помежду им. Това субективно отношение е ценено съвкупно с данните по делото, които сочат на изградена в миналото пълноценна връзка между осиновител и осиновена, приемането на последната от ищеца и семейството му като негово дете с полагане на дължимата грижа и съхранените в годините след раздялата на ищеца с майката на ответницата взаимно уважение и желание за контакти.
Поради изложеното не се установяват сочените от касатора основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК – решаващите изводи във въззивното решение по приложението на чл.106, ал.1,т.2 СК съответстват на относимата за случая практика на ВКС, цитирана от касатора. Разработването на въпросите в многобройна и непротиворечива практика на ВКС изключва допълнителното осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.
Постановяването на въззивното решение в съответствие с практиката на ВКС по приложението на материалния закон изключва и очевидната му неправилност по чл.280, ал.2 ГПК, която е тежък порок на решението, сравним с посочените в същата алинея недопустимост и нищожност . Според практиката на ВКС, напр. опр. по ч.т.д. №2319/18 г., второ т. отд., очевидна неправилност е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, което не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд от 31.10.18 г. по гр.д. №482/18 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: