8
определение по гр.д.№ 691 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
гр. София, 21.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 691 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. К. и насрещна жалба на Я. В. К. и И. И. К. срещу решение № 142 от 11.10.2018 г. по в.гр.д.№ 311 от 2018 г. на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение, с което е отменено частично решение № 268 от 30.03.2017 г. по гр. д. № 5143 от 2015 г. на Сливенския районен съд, гражданско отделение, като вместо това е признато за установено по предявения от А. И. К. срещу Я. В. К. и И. И. К. установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК, че ищецът е собственик на придобивно основание – покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № …., том …., нот.д.№ …. от …. г. на 309/1000 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], общ.С., с адрес: [населено място], общ.С., [улица], целият с площ от 1402 кв. м., с номер по предходен план …., кв…., парцел …., ведно с целия долен /избен/ етаж от сграда с идентификатор …. със застроена жилищна площ от 68 кв. м., с начин на трайно ползване еднофамилна жилищна сграда. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на 1/18 ид.ч. от втория жилищен етаж на същата масивна жилищна сграда, на 1/8 ид.ч. от 435 кв. м., на 1/3 ид.ч. от останалото дворно място, описано в нотариален акт № …., том …., нот.д.№ …. от …. г., както и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № …., том …., нот.д.№ …. от …. г. до полагащата се на ищеца запазена част от наследството на общия на страните наследодател. Обжалваното решение е постановено след отмяна на предходно въззивно решение № 92 от 08.06.2017 г. по в.гр.д.№ 220 от 2017 г. на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение, с решение № 73 от 03.07.2018 г. по гр.д.№ 3181 от 2017 г. на Върховния касационен съд, II г. о. и връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания по прилагане на закона.
В касационната жалба се твърди, че решението на Сливенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението на Сливенския районен съд и не е уважено възражението на ищеца по чл.30 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството на баща му И. И. К., починал през 2000 г., е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по следните въпроси:
1. Задължен ли е съдът да изложи собствени мотиви, анализирайки както поотделно, така и в съвкупност доказателствения материал, събран в първата инстанция ? При противоречие на доказателствения материал задължен ли е съдът да обоснове решението си за приемането на едни доказателства, които са в противоречие с други такива ?
2. При наличие на несъответствие между констатациите на първоинстанционния съд и събраните по делото доказателства, изисква ли се да се уточни кое доказателство е с по-голяма доказателствена сила и кое би послужило за обосноваване на решението ?
3. При доказан момент на узнаване на направеното завещание, това ли е началният законоустановен срок по чл.110 ЗЗД и от кой момент започва да тече давността за оспорване на завещание, чрез искане за възстановяване на запазена част от наследството, когато заветникът, макар и да е обявил завещание по законния ред, не е упражнил и демонстрирал своите права ?
4. След като Я. К. се е снабдила с нотариален акт само за 1/3 ид.ч. от имота, може ли да се приеме, че признава останалите идеални части на другите наследници на съпруга си ?
В писмен отговор от 18.12.2018 г. ответниците по жалбата Я. В. К. и И. И. К. оспорват същата и считат, че не следва да се допуска до касационно разглеждане. Претендират за направените по делото разноски пред ВКС. Подават и насрещна касационна жалба.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по дело за собственост върху недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване.
За да постанови решението си, вззивният съд е приел, че общият наследодател на страните – И. И. К. е син на И. К. К. /починал през 1966 г./ и на Д. И. К.. С констативен нотариален акт за собственост № …., т….., нот.д.№ …. от …. г. И. К. К. е признат за собственик по давностно владение, наследство и доброволна делба на празно дворно място, образуващо парцел …., в кв…. по плана на [населено място], Сливенски окръг, състоящо се от 525 кв.м. С нотариален акт за собственост № …., т…., нот.д.№ …. от …. г. Д. К. е призната за собственик на дворно място, ведно с постройките в него, образуващо имот пл.№ …., парцел …., в кв…. по плана на [населено място], Сливенска окръг, състоящо се от 453 кв.м., като имотите се стопанисвали и от двамата съпрузи. Съгласно изготвената в хода на въззивното производство съдебно- техническа експертиза, в парцел …. през 1947 г. е съществувала жилищна сграда /към настоящия момент с идентификатор …./. Поетапно в годините са построени още лятна кухня с идентификатор …., сграда- гараж с идентификатор …., селскостопанска сграда с идентификатор …. и тоалетна с идентификатор ….
С нотариален акт № …., т…., нот.д.№ …. от …. г. Д. К. продала на общия на страните наследодател и свой син – И. К. горния етаж от жилищната сграда с идентификатор …., състоящ се от две стаи и салон, заедно с 1/3 ид. ч. от дворното място от собствения си недвижим имот пл.№ …., образуващ парцел …., в кв. …. по плана на [населено място]. По силата на покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № …., т…., нот.д.№ …. от …. г. Д./Д. К. прехвърлила на своя внук- ищеца А. К. /действащ чрез баща си И. К./ останалите 2/3 ид.ч. от поземлен имот …. от кв…. по плана на [населено място] и долен (избен) етаж от жилищната сграда с идентификатор …., който етаж според заключението на съдебно-техническата експертиза не е отговарял на строителните правила и норми за изграждане на населените места, действащи към момента на прехвърлителната сделка.
С нотариален акт № …. от …. г., т…., нот.д.№ …. от …. г. И. К…. е признат за собственик на дворно място с площ от 1 430 кв. м., съставляващо парцел …., в кв…. по плана на [населено място], ведно с полумасивна жилищна сграда от 50 кв.м., масивна лятна кухня от 20 кв. м., масивен гараж от 40 кв.м. и стопанска сграда от 60 кв.м.
След неговата смърт през 2000 г. съпругата му и ответница Я. К. обявила саморъчното му универсално завещание, съставено през 1989 г., с което й е завещано цялото имущество; на 04.04.2012 г. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост № …., т…., рег.№ …., нот.д.№ …. от …. г. за 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № …., ведно с построените в него сгради. По делото е установено, че имот …. от кв…. по плана на [населено място] съвпада по граници с обединени парцели …. и ….
Въззивният съд е изложил съображения, че построените сгради при действието на старите строителни правила и норми в сила до 17.05.1963 г. съгласно предвиденото в § 155 и § 290 и сл. от ППЗПИНМ могат да запазят съществуването си и да бъдат ползвани и вътрешно преустроявани, дори да не отговарят на новите строителните правила и норми в сила от 17.05.1963 г. Тези сгради и части от тях могат да бъдат самостоятелен обект на правото на собственост, докато съществуват. Според свидетелските показания, прехвърленият на ищеца долен етаж се е ползвал като самостоятелно жилище, поради което бил годен обект на собственост. Същият е прехвърлен с валидна двустранна сделка, при която общият наследодател И. И. К. е бил законен представител на малолетния тогава ищец. Установената от бащата на ищеца фактическа власт върху имота след тази сделка е като върху съсобствена вещ, поради което следва да се приеме, че презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана и И. К. е владял своята идеална част от вещта /а именно 1/3 ид.ч. от дворното място/, а е бил държател на другите 2/3 ид.ч., които е държал за сина си. До 1974 г. ищецът е бил непълнолетен, поради което между родителите му и него давност не е текла на основание чл.84 ЗС във връзка с чл.115, ал.1, б.“а“ ЗЗД. Няма доказателства след 1974 г. И. К. да е завладял идеалните части на сина си, напротив- установено било, че имотът е ползван съвместно от двамата съсобственици, като всеки е упражнявал своето право на собственост.
Според съда, ответницата Я. К. е собственик на останалите идеални части от процесния поземлен имот по силата на констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност и наследство № …., т…., нот.д.№ …. от …. г. и универсално завещание от И. К. от 17.08.1989 г., обявено през 2000 г. По възражението на ищеца А. К. по чл.30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на баща му И. К., направено след представяне по делото на саморъчното завещание от 17.08.1989 г., е прието, че то е преклудирано поради изтичане на петгодишния давностен срок, съгласно постановките на ППВС № 7 от 1973 г., т. 3, б.“г“ вр.чл.110 ЗЗД. За начален момент на давността въззивният съд е приел датата на обявяването на завещанието през 2000 г., от който момент Я. К. е обективирала намерението си да се ползва от завещателното разпореждане, а наследникът по закон и ищец по делото А. К. е могъл да се уведоми за съществуването на това завещание от нотариалните книги и книгите по вписванията, които са публични.
С оглед тези мотиви на въззивния съд не е налице посоченото от касатора основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на горепосоченото решение по поставените въпроси:
1. По първия въпрос /Задължен ли е съдът да изложи собствени мотиви, анализирайки както поотделно, така и в съвкупност доказателствения материал, събран в първата инстанция ? При противоречие на доказателствения материал задължен ли е съдът да обоснове решението си за приемането на едни доказателства, които са в противоречие с други такива ?/ обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС- например ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр.д.№ 811 от 2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д.№ 2184 от 2015 г. на ВКС, III г. о. и др. В съответствие с тази практика въззивният съд е преценил поотделно и в съвкупност всички относими към спора доказателства /включително събраните пред първата инстанция/, ясно и точно е изложил върху кои от тях и защо основава приетата от него за установена фактическа обстановка, обсъдил е защитните доводи и възражения на страните и е мотивирал решението си съобразно изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК. Наличието на установена и уеднаквена практика на ВКС относно процесуалните задължения на въззивния съд, съобразена в обжалваното решение, както и липсата на доводи на касатора кои промени в законодателството или в обществените условия налагат промяната й, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос.
2. По втория поставен въпрос /При наличие на несъответствие между констатациите на първоинстанционния съд и събраните по делото доказателства, изисква ли се да се уточни кое доказателство е с по-голяма доказателствена сила и кое би послужило за обосноваване на решението ?/ обжалваното решение също не противоречи на практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие със закона и с тази практика въззивният съд е изложил собствени мотиви по приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, извършил е проверка за достоверността на събраните по делото доказателства и се е мотивирал на кои от тях вярва и счита за достоверни. Въз основа на последните е направил собствени изводи за началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност за възражението по чл.30 ЗН. Предвид приетият за начален момент на течението на тази погасителна давност /от момента на обявяване на завещанието през 2000 г., от когато ищецът е имал възможност да узнае за съществуването на това завещание поради публичността на нотариалните книги и книгите по вписванията/ съдът не е бил длъжен да обсъжда свидетелските показания, касаещи момента на фактическото узнаване от ищеца /касатор в настоящето производство/ за съществуването на завещанието, както и не е бил длъжен да се мотивира на кои от тези показания отдава вяра и на кои- не.
3. Третият поставен въпрос /При доказан момент на узнаване на направеното завещание, това ли е началният законоустановен срок по чл.110 ЗЗД и от кой момент започва да тече давността за оспорване на завещание, чрез искане за възстановяване на запазена част от наследството, когато заветникът, макар и да е обявил завещание по законния ред, не е упражнил и демонстрирал своите права ?/ е относим към изхода на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Не е налице обаче основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос, тъй като по въпроса е налице задължителна практика на ВКС /например т.3, б.“г“ от ППВС № 7 от 1973 г., решение № 304 от 27.09.2012 г. по гр.д.№ 354 от 2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 868 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 1685 от 2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 142 от 21.04.2012 г. по гр. д. № 988 от 2011 г. на ВКС, II г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната й. Съгласно тази практика искът за намаляване на завещателни разпореждания и възстановяване на запазена част от наследство по чл.30, ал.1 ЗН се погасява с общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която за завещанията започва да тече от момента, в който заветникът упражни правата си по завещанието с действия, доведени до знанието на наследниците по закон и сочещи по несъмнен начин намерението му да приеме наследството. Упражняването на правата по завещанието може да бъде извършено не само с правни действия, но и мълчаливо чрез обикновени или фактически действия. В практиката недвусмислено се приема, че такова действие е обявяването на завещанието от заветника по предвидения в закона ред. В случая завещанието на наследодателя на страните И. К. е обявено по молба на облагодетелстваната с него Я. К. през 2000 г. /който факт не е оспорен от ищеца А. К. и се установява от официалното удостоверение на Съдия по вписванията, направено върху самото завещание/. С това заветницата е демонстрирала, че ще се ползва от завещанието. От този момент наследникът по закон А. К. е имал възможност да узнае за завещанието, предвид публичността на нотариалните книги и книгите по вписванията. Поради това от този момент е започнал да тече петгодишният срок за погасяване на претенцията на ищеца за възстановяване на запазената част от оставеното наследство. Решаващите изводи на въззивния съд, че към момента на релевиране на възражението по чл.30 ЗН- 15.02.2016 г. претенцията е погасена по давност, изцяло съответстват на практиката на ВС и ВКС по приложението на посочената норма.
4. Четвъртият поставен въпрос /След като Я. К. се е снабдила с нотариален акт само за 1/3 ид.ч. от имота, може ли да се приеме, че признава останалите идеални части на другите наследници на съпруга си ?/ е фактически въпрос, а не правен такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това той не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд.
Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗН, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите редакция на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Сливенския окръжен съд не следва да се допуска. На основание чл.287, ал.4 ГПК не следва да се разглежда и насрещната касационна жалба на Я. К. и И. К.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците Я. К. и И. К. направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 700 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 142 от 11.10.2018 г. по в.гр.д.№ 311 от 2018 г. на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение.
ОСЪЖДА А. И. К. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Я. В. К. и И. И. К. със съдебен адрес: [населено място], ул.„Д-р М.“ № 1, чрез адв.Л. А., на основание чл.78 ГПК сумата 700 /седемстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.