О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София, 18.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.01.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 292/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 4 от 13.01.2012 год., по т.д.№ 1155/2011 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 89 от 13.07.2011 год., по т.д.№ 162/2010 год. е осъден касатора, в качеството му на ответник по спора, да заплати на [фирма], [населено място] сумата 65 000 лева, по предявен частичен иск от общо дължимата сума от 650 000 лв., представляваща пропусната полза, под формата на нереализирана печалба за периода 01.04.2009 год. – 31. 12. 2009 год., настъпила от едностранния отказ на възложителя от договор № Д ІІІ/97 от 11.10.2004 год. и допълнителните споразумения към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба 22.11.2010 год. до окончателното и изплащане, както и направените от същия деловодни разноски за въззивното производство в размер на 3 700 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Соченият порок, обуславящ обезсилване на въззивния съдебен акт касаторът е аргументирал със съображения за произнасяне по непредявен иск, тъй като обсъжданият от въззивния съд фактически състав на чл.268 ЗЗД и произтичащите от това правни последици за съконтрахентите, въобще не е свързан с предмета на спора, очертан от ищеца с въведените в исковата молба факти и обстоятелства и заявен петитум, които са подведени под нормата на чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД.
Алтернативно поддържаното оплакване е за неправилност- касационно основание по чл.281, т.2 ГПК.
Позовавайки се на непълнота на мотивите в обжалваното въззивно решение, поради необсъждане на всички събрани в хода на процеса и относими към правата и задълженията на страните доказателства, жалбоподателят счита, че е налице допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, които са довели и до необоснованост на приетата от решаващата инстанция фактическа обстановка.
Твърдяната в касационната жалба материална незаконосъобразност, според изложеното е поради несъобразяване на законовите правила на чл.20 и чл.20а ЗЗД, които не позволяват волята на страните по договора да се тълкува извън конкретните договорни клаузи и общата цел на сключената сделка, в която твърд % печалба не е заложен, нито е определен точния обем на възложената работа, като количество, отговарящо на конкретна цена.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано освен с твърдението за недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт и с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: 1.”Длъжен ли е въззивният съд да обсъди във взаимната им връзка всички относими доказателства по делото и доводите на страните?”; 2. „Настъпването на уговорен прекратителен срок основание ли е за прекратяване на срочния договор между страните?” ; 3. „Започването на възложената работа към момента на оттегляне на поръчката част ли е от фактическия състав на разпоредбата на чл.268 ЗЗД и дали същата е императивна?” и 4.”Как следва да се изчисли печалбата, която се дължи на изпълнителя по рамков договор на осн. чл.268 ЗЗД – въз основа на очакваните пропуснати ползи от изпълнението на прекъснатата от оттеглянето на поръчката работа или на работата, която следва оттеглянето на поръчката.?”
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по първия формулиран въпрос е посочена задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС №2/67 год.; ППВС №1/53 год.; т.3 на ППВС № 7/ 65 год., а по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – решенията на отделни състави на ВКС: № 422/97 год., по гр.д.№ 250/97 год.; № 183/25.02.2005 год., по гр.д.№ 439/2004 год.; № 1488/08.11.99 год., по гр.д.№ 814/99 год. и № 2236/82 год., по гр.д.№ 1798/82 год. на ІІ г.о..
Според съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК противоречието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на формулирания материалноправен въпрос, свързан с последиците от настъпване на прекратителния срок на договора е материализирано в постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 81/2009 год., по гр.д.№ 761/2008 год. ; № 123/03.11.2009 год., по т.д.№ 230/2009 год. на І т.о., а по т.2 с решение на ВКС № 1035/21.11.2008 год., по гр. д. № 2687/2007 год. на ІІІ г.о..
Във вр. с визираното несъответствие в съдебната практика по т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК по материалноправния въпрос, относим към започване на възложената работа по см. на чл.268 ЗЗД са цитирани решение № 147/ 2009 год., по т.д.№ 283/2009 год. на І т.о. и решение № 84 от 19.07.2011 год., по т.д.№ 494/2010 год. на ІІ т.о. на ВКС.
По отношение останалите въпроси на материалното право касаторът счита за приложимо селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, по съображения, че при липсата законова регламентация на договора за услуга и прилагането на чл.268 ЗЗД към рамковите договори за услуга по аналогия, следва да се даде тълкуване на сочената разпоредба и нейния характер- императивна или диспозитивна.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима:
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че при липса на спор между страните по делото, че прекратяването на сключения помежду им договор за изработка е настъпило в хода на изпълнение без вина на изпълнителя и при основателни причини за поръчващия да откаже поръчката – необосновано падане цената на медната руда на международните пазари, по силата на законовото правило на чл.268 ЗЗД изпълнителят има право да претендира от възложителя заплащане на основателно очакваната от него печалба по прекратения договор, чийто размер е определим на база общия обем планирана работа по двустранно подписаните от съконтрахентите графици за 2009 год. и % планиран чист приход, според заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза.
Следователно преценени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че с така посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси касаторът не формулира общото основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК – релевантни за крайния правен резултат по делото правни въпроси, а цели чрез отговор на същите да оспори процесуалната законосъобразност и обоснованост на изградените от въззивната инстанция правни изводи, като по този начин смесва основанията по чл. 280, ал.1 ГПК с тези по чл. 281, т.3 ГПК.
В тази вр. следва да се посочи, че последователно в практиката си ВКС е поддържал разбирането, че процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди във взаимната им връзка всички относими доказателства по делото и доводите на страните при формиране на вътрешното си убеждение е извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, когато, както е в разглеждания случай, въззивната инстанция е извършила обстоен анализ на събрания доказателствен материал и доводите на страните и въз основа на него е изградила краен правен извод, че писменото изявление на поръчващия след подписване на допълнително споразумение № 32, с което същият е изразил становище за липса на интерес от договора по обективни причини при все още съществуващите икономически пречки, има характер на оттегляне и доколкото така поддържаните обективни причини не са оспорени от изпълнителя, прекратяването на договорната връзка между страните е на основание чл.268 ЗЗД.
От своя страна обстоятелството, че в съобразителната част на въззивния съдебен акт решаващата инстанция подробно е изложила съжденията си във вр. с преценката на ангажираните доказателства и въведените с исковата молба обстоятелства, като при съобразяване вида на търсената от ищеца защита е изградила правните си и фактически изводи обосновава правен извод, че е процедирала в пълно съгласие с цитираната от жалбоподателя задължителна съдебна практика относно изискуемото се съдържание на мотивите на съдебното решение, въведено с чл. 236, ал.2 ГПК, разпоредба аналогична на чл.189, ал.2 ГПК/ отм./.
Що се касае до обосноваността на приетите от П. за установени по делото факти и процесуалната законосъобразност на формиране вътрешното му убеждение въз основа на извършената преценка на доказателствата по делото, то този въпрос, като относим към правилността на постановения въззивен съдебен акт не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, по арг. от ч.281, т.3 ГПК.
Извън изложеното по- горе по отношение на поставените материалноправни въпроси следва да се уточни, че дори и да се възприеме становището на касатора, че свързани с приложението на чл.268 ЗЗД, същите имат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, то не са налице поддържаните селективни основания по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че е ноторно с оглед постановките в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, че при наличие на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос, противоречието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, както е неприложимо и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, когато няма необходимост същата тази практика да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, то обстоятелството, че произнасяйки се по въпросите на материалното право, които всъщност са свързани с елементите от фактическия състав на чл.268 ЗЗД, дължимото на изпълнителя заплащане в хипотезата на едностранно заявен от поръчващия отказ от договора, по който вече е предприето изпълнение и начина на определяне пропуснатите ползи Пловдивският апелативен съд се е съобразил с практиката на ВКС изразена в цитираните от касатора решения: на І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК № 147/ 08. 12. 2009 год., по т.д.№ 283/2009 год. и на ІІ т.о. на ВКС, също постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК № 84 от 19.07.2011 год., по т.д. № 494/2010 год., имаща задължителен характер. Според възприетото с нея разрешение при едностранната сделка обективирана в отказ от двустранен договор, изпълнението по който е било вече предприето от изпълнителя, както предвижда специалната хипотеза на прекратяване на договор за изработка по чл.268 ЗЗД, се дължи заплащане освен на извършените от него разходи и на печалбата, която той би получил от изпълнението.
Определянето на конкретния размер на тази печалба,обаче, е въпрос на преценка на отделните факти и доказателства по делото, поради което, както е посочено и по- горе, не попада в приложното поле на касационния контрол по чл.280, ал.1 ГПК.
Що се отнася до поддържания селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен посочените по- горе съображения за неприложимостта му, то същият е аргументиран по начин, който въобще не отговаря на вложеното в него от законодателя съдържание и това само по себе си, изключва да е налице задължение за настоящата инстанция да го обсъжда – арг. от т.4 от ТР № 1/19.02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно и поради твърдяната вероятна недопустимост на обжалваното решение, обоснована с произнасяне от въззивния съд по непредявен иск – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Обстоятелството, че Пловдивският апелативен съд е квалифицирал предявената от [фирма] искова претенция, като черпеща своето правно основание в нормата на чл.268 ЗЗД и не се е съобразил с дадената от ищеца правна квалификация на иска- чл.82 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД , която не е и задължителна за него, не е основание да се приеме, че същият е дал различна от търсената с този иск защита, подменяйки предмета на спора, щом е разгледал всички наведени с исковата молба факти и обстоятелства, релевантни за правопораждащия факт и съдържанието на материалното право, чиято защита се търси – пропусната от ищцовото ТД полза, под формата на нереализирана печалба по сключения между страните договор от 11.10.2004 год. за извоз на окисна руда в рудник „А.” за периода 18.10.2004 год. – 31.12.2004 год., поради едностранното му прекратяване от възложителя по причина за която липсва виновно поведение на съконтрахентите.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски, поради което при този изход на делото в производството по чл.288 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 4 от 13.01.2012 год., по т.д.№ 1155/2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: