О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
С. 24.04.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на единадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 5241 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от Софийска апелативна прокуратура и от К. С. И., Г. Л. Л., А. М. И. и Ц. М. И., всички чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение № 1516 от 8.07.2016г. по в.гр.д. № 850/2016г. на Апелативен съд С., с което е отменено решение № 7986 от 20.11.2015г. по гр.д.№ 17645/2013г. на Софийски градски съд в частта, с която в полза на всеки от тях е присъдено, на основание чл.2 ал.1 т.3 от З., обезщетение над сумата 10 000лв., ведно със законната лихва от 4.12.2012г. и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени исковете на посочените физически лица /Ц. М. И., починал в хода на процеса и заменен от наследницата му А. Ц. И., действаща със съгласието на майка й Л. Д./ за сумата от над присъдените по 10 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на водено срещу тях наказателно производство, а в останалата част решението е потвърдено.
Като основание за допустимост и във двете касационни жалби касаторите се позовават на нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като твърдят, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС /т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР №3 от 22.04.2004г. и т.19 от ТР №1 от 4.01.2001г./ по въпрос, касаещ начина за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, след задължителна преценка на всички конкретно установени обстоятелства при съобразяване на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Отделно касаторът Апелативна прокуратура счита, че е налице основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, като се позовава на три постановени по реда на чл.290 ГПК актове на ВКС и едно решение на САС и твърди, че по поставения въпрос съдилищата постановяват противоречиви актове.
От своя страна касаторите – физически лица, също се позовават на конкретна съдебна практика, която прилагат.
Срещу подадените касационни жалби не са постъпили отговори.
Жалбите са подадени в срок и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното преследване /шест години/, прекомерността на която е счел, че не може да бъде компенсирана със сложността на повдигнатото обвинение и броя на разследваните лица. Счел е, че с оглед конкретно ангажираните доказателства следва да се приеме, че воденото наказателно производството е довело до неоснователно поддържане на страх и напрежение у обвинените лица, засегнато е било чувството им на сигурност и усещането за справедливост, затруднена е била професионалната им реализация, като краен резултат е станало причина за разпадане на семействата за двама от тях, а при трети е разрушена дълга фактическа съпружеска връзка. Настъпилите неблагополучия в личния живот на тримата, съдът е обяснил с установеното „отработване на психотравмата на територията на най-близкото социално обкръжение, изолирания тип държание и ограничаването на социалните контакти”. Не е възприел тезата за наличие на влошаване на здравословното им състояние и като краен извод е преценил, че „при липса на тежка рестрикция, изразила се в ограничителни мерки за неотклонение или за напускане на страната или местоживеенето” и данните за „травмиращо въздействие на процеса, накърнени личен живот” и професионално развитие, с оглед промяната в социалното положение и проявените индивидуални реакции за затваряне в себе си, „отказ от поддържане на предходен начин на живот и влошаване на психосоматичното състояние на всеки от ищците”, сумата от по 10 000лв. е достатъчна като обезщетение.
При тези мотиви, поставеният въпрос за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение – е от значение за изхода на спора, /защото е свързан с решаващите мотиви на съда/, но не е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в подадените жалби. В горепосочената практика са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно горецитираното Постановление – всеки отделен случай е специфичен, преценката е индивидуална, тъй като се отчитат различни обстоятелства. С оглед последното, следва да се посочи, че представената съдебна практика не обоснова наличие на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, защото всеки отделен случай е различен и спецификата на съответната установена фактическа обстановка е определящата при присъждане на съответния размер на обезщетение.
В случая въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил всички релевантни обстоятелства и съобразно тях е оценил конкретно засегнатите блага и тяхната стойност за притежателя им. Взел е пред вид от една страна: видът на конкретно повдигнато обвинение /чл.219 ал.4, вр. с ал.3, чл.20 ал.2, чл.26 ал.1 НК/, спецификата на вида и характера на деянието, наложената лека мярка за отклонение, продължителността на производството /шест години/, заеманата длъжност /”контрольор” в граничен сектор „К.”, управление „Пътни такси и разрешителни”/, отражението на воденото производство върху семейното, общественото положение и върху авторитета на пострадалите, установената съдебна практика и всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвинените лица, конкретно установените като причинени негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното негативно отражение.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касаторите специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1,т.2 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1516 от 8.07.2016г. по в.гр.д. № 850/2016г. на Апелативен съд С..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.