4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
София, 20.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 108/2012 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Д. Т. срещу въззивно решение № 1410 от 29.10.2011 г. по гр.д.№ 1437/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 207 от 17.03.2010 г. по гр.д.№ 3064/2007 г. на Софийски градски съд в уважената за сумата 5 000 лв. част по предявения от него иск по чл.407, ал.1 ТЗ (отм.) срещу ЗД [фирма] и е отхвърлен иска за посочената сума, като е потвърдено същото в отхвърлителната му част за разликата от 5 000 лв. до предявения размер на иска от 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на смъртта на баща му Д. Д. Т., както и постановеното от СГС определение по реда на чл.192, ал.4 ГПК (отм.).
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, допуснати нарушения на материалния закон – чл.51, ал.2 и чл. 52 ЗЗД и на съществени процесуални правила, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че при отсъствието на въведено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и на събрани по делото доказателства, съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че по въпроса кога следва да бъдат допуснати гласни доказателства в производството пред въззивния съд по реда на чл. 205 ГПК (отм.) атакуваното решение противоречи на ТР № 1 от 4.01.2001 г., ОСГК на ВКС; по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД даденото с него разрешение е в противоречие с т.11 от ППВС № 4/1968 г., а въпросът допустимо ли е произнасянето от съда по искането за изменение по реда на чл.192, ал.4 ГПК (отм.) на решението в частта за разноските преди да е влязло в сила счита, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът ЗД [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в писмения му отговор.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че със споразумение от 15.03.2007 г. по н.д.о.х.№ 112/2007 г. на Ямболския окръжен съд Г. Г., водач на автомобил марка „Форд” и собственост на И. А. П. се признал за виновен, че поради нарушаване правилата на ЗДвП на 13.12.2007 г. причинил по непредпазливост смъртта на Д. Т., движил се като пешеходец в дясно по пътя [населено място] – Нова З.. Като се позовал на задължителната за гражданския съд присъда, към която чл.383, ал.1 НК приравнява одобреното от съда споразумение относно извършеното деяние, неговата противоправност и вината на дееца, както и на обстоятелството, както и на възприетото за валидно възникнало застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между собственика на лекия автомобил и ответното застрахователно дружество, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.407 (отм.) ТЗ за ангажиране отговорността на последния за вредите, претърпени от ищеца от смъртта на баща му Д. Т..
По спорния за делото въпрос претърпял ли е ищецът неимуществени вреди и в частност относно характера на отношенията между него и пострадалия са събрани две групи свидетели – на дъщерята на ищеца и собственика на лекия автомобил, допуснат за разпит във връзка с оспорената от ответника автентичността на подписа му върху застрахователния договор.
Първоинстанционният съд отказал да кредитира показанията на собственикът на лекия автомобил по съображения, че същият не е могъл да има преки и непосредствени впечатления относно контактите между пострадалия и ищеца, тъй като е обработвал земеделски земи в населено место, различно от неговото местоживеене, като и не сочи, че е имал такива наблюдения. Като е отчетена съобразно изискванията на чл.136 ГПК заинтерисоваността на свидетелката – дъщеря на ищеца от изхода на делото, съдът е приел, че показанията й са логични, последователни и непротиворечиви, поради което им дал вяра и приел за установено, че пострадалият и ищецът са имали добри отношения и със смъртта му последния е загубил морална опора.
Въззивният съд не споделил становището на окръжния съд поради противоречието в показанията на двете групи свидетели и като се позовал на нормата на чл.136 ГПК (отм.), кредитирал тези на собственика на лекия автомобил, въз основа на които приел за установено, че отношенията между ищеца и пострадалия не били близки, като никой не е полагал грижи за последния, както и за неговото домакинство.
По отношение на събирането на доказателства във въззивната инстанция искането на ищеца за допускане на свидетел за опровергаване на показанията на свидетеля на противната страна е прието за неоснователно по съображения, че в производството пред първоинстанционния съд са били разпитани свидетели.
Настоящият състав намира, че по въпроса за възможността да бъдат допуснати гласни доказателства в производството пред въззивния съд при действието на ГПК (отм.), въззивното решение противоречи на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, според т.6 на което пред въззивния съд са допустими и неразпитани пред първата инстанция свидетели, които подкрепят вече установени пред нея обстоятелства, ако са необходими с оглед защитната позиция на страната, която се позовава на тях. В случая въззивният съд е отхвърлил искането за допускане на гласни доказателства, макар същото да е било заявено и пред първоинстанционния съд, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ищецът е освободен от държавна такса, поради което и не следва да внася такава съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК за разглеждане на касационната жалба по същество.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1410 от 29.10.2011 г. по гр.д.№ 1437/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Делото да се докладва на председателя на Второ търговско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: