О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
София, 21.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3895/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 52 от 17.02.2017 г. по в.гр.д. № 664/2016 г. на Окръжен съд- Враца е обезсилено решението на Районен съд – Оряхово, постановено на 25.04.2016 г. по гр.д. № 103/2015 г. в частта, с която на основание чл. 33, ал.2 ЗС е допуснато Ц. П. Ц. като съсобственик да изкупи правото на собственост върху 7/8 ид. части от описаните в диспозитива на решението земеделски имоти, при условията по договор за продажба, сключен на 28.02.2013 г. с нотариален акт № 75, т.2, дело № 266/2013 г. на Р. Р.- съдия по вписванията при Районен съд Оряхово, между продавачите С. К. Н., Н. Н. П., С. В. П., Г. П. П., Г. П. П., М. Д. Ц., М. В. Ц., В. Т. Ц., М. И. Ц. и Г. И. Ц., и купувача [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], като Ц. П. Ц. заплати на купувача [фирма] сумата 21 330. 14 лв. в едномесечен срок от влизане на решението в сила, и производството по този иск е прекратено поради недопустимост на иска като предявен след срока по чл. 33, ал.2 ЗС.
В тази част въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Ц. П. Ц. чрез нейния пълномощник адв. Л. В.. В жалбата са изложени доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че свидетелските показания са обсъждани в нарушение на нормата на чл. 172 ГПК, като съдът не е изложил съображения защо дава вяра на показанията на едни свидетели, а не кредитира показанията на други; пренебрегнал е и не е обсъдил редица други доказателства, в това число и обясненията на ищцата, дадени по реда на чл.176 ГПК относно обстоятелствата във връзка със сключената сделка. По този начин е направил необоснован и незаконосъобразен извод относно началния момент на срока по чл. 33, ал.2 ЗС, като го е свързал не с момента на узнаване на сделката, а с узнаване на намерението на останалите съсобственици да се разпоредят с притежаваните от тях идеални части.
В съответствие с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните правни въпроси: 1/От кой момент започва да тече двумесечният преклузивен срок по чл. 33, ал.2 ЗС, когато съсобственикът не е получил писмена покана от разпоредилите се със своите идеални части съсобственици и какво е значението на знанието на съсобственика относно намерението на останалите съсобственици да извършат разпореждането. 2/ Как се ценят противоречиви свидетелски показания относно момента на узнаване на разпоредителната сделка от съсобствениците и на коя група свидетели следва да даде вяра съдът, когато по отношение на всеки от свидетелите са налице предпоставките на чл. 172 ГПК – на показанията на непосредствено възприелите факта или на тези, чиито показания не съдържат данни за този факт. 3/ Длъжен ли е въззивният съд да зачете и в коя негова част доказателствената сила на съдебния протокол, съставен от първоинстанционния съд. Кога обясненията на страната по чл. 176, ал.1 ГПК съставляват доказателствено средство, на което съдът може да основе изводите си. Жалбоподателката счита, че тези въпроси попадат в обхвата на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1, 2 и 3 ГПК.
В отговор на касационната жалба ответникът по касация Г. П. П. изразява становище, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Останалите ответници не са взели становище
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че жалбоподателката в настоящото производство Ц. П. Ц. е един от наследниците по закон на Г. Ц. Б. и на Р. А. Б., на които с две решения от 28.01.1998 г. ОСЗ- [населено място] е възстановила с план за земеразделяне общо 6 земеделски имота в землището на [населено място]: нива от 82.357 дка в м. „Х.”, съставляваща имот № 246002; нива от 14.144 дка в м. ”Х.”, съставляваща имот № 248004; нива от 7.999 дка в м. „Г.”, съставляваща имот № 217008; нива от 33.674 дка в м. „Х.”, съставляваща имот № 246001; нива от 50.347 дка в м. „Х.”, съставляваща имот № 247001 и нива от 14 дка в м.” Х.”, съставляваща имот № 248005. Не е било спорно по делото, че правата на ищцата в съсобствеността възлизат на 1/8 ид. част. С нотариален акт № 75, т.2, дело № 266/28.02.2013 г. наследниците продали на [фирма] имоти №№ 246002, 246001, 247001, 248005, за сумата 24 377.30 лв. При сключване на договора ищцата Ц. П. Ц. е била представлявана от М. И. В., който се легитимирал като неин пълномощник с пълномощно № 12 от 21.02.2013 г., заверено от М. Н. – завеждащ нотариалната служба при кметство [населено място].
Твърдението на ищцата е било, че пълномощникът е действал извън обема на учредената му представителна власт, тъй като е бил упълномощен от нея да я представлява във връзка с извършване на доброволна делба на възстановените земеделски имоти, а не за тяхната продажба.
Въззивният съд е приел, че пълномощникът М. В. е действал в рамките на предоставената му представителна власт, но самото пълномощно е нищожно поради липса на форма-нотариално заверен е само подписът, но не и съдържанието, както изисква разпоредбата на чл. 37, предл. 2 ЗЗД. Оттук съдът е направил извод, че пълномощникът е действал без представителна власт и с оглед изявлението на ищцата, че не потвърждава действията му, разпоредителната сделка за нейната част от висящо недействителна се трансформирала окончателно в недействителна. Поради това тя не е породила желаното правно действие и не е прехвърлила собствеността върху притежаваните от Ц. идеални части от имотите. С тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която договорът за продажба, сключен от Ц. П. Ц. като продавач е бил обявен за недействителен за 1/8 ид. част от продадените имоти; в частта, с която на основание чл. 124, ал.1 ГПК е било признато за установено по отношение на [фирма], че Ц. Ц. е собственик на 1/8 ид. част от тези имот; в частите, с които е бил уважен искът на Ц. Ц. против [фирма] за ревандикация на 1/8 ид. част от имот № 246008 /образуван чрез обединяване на имоти №№ 246001 и 246002 / и от имот № 247001, и против И. И. К. за ревандикация на 1/8 ид. част от имот № 248005. В тези части въззивното решение е влязло в сила като необжалвано – чл. 296, т.2 ГПК.
За да направи извод, че искът за изкупуване е предявен след изтичане на двумесечния преклузивен срок по чл. 33, ал.2 ЗС, въззивният съд е приел, че ищцата е узнала за сделката към датата на изповядането й, тъй като тя е знаела, че земите ще се продават. При формиране на този извод съдът се е позовал на изявленията на ответниците С. Н. и С. П., според които те лично са уведомили ищцата още през 2012 г., че всички наследници искат да продадат наследствената земя. Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че ищцата е знаела за предстоящата в близко време продажба съдът е посочил дадените от нея пълномощни на М. В., както и обстоятелството, че исковата молба е била подписана от внучката на Ц., и това е наложило последната да потвърждава извършените от нейно име процесуални действия, без да е установено по категоричен начин, че е наясно какви искове са предявени и какво потвърждава.
Тези съображения на въззивния съд очертават като обуславящ изхода на спора по чл. 33, ал.2 ЗС поставения от жалбоподателката правен въпрос от кой момент започва да тече срока по чл. 33, ал.2 ЗС за предявяване на иск за изкупуване. Даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 197 от 03.08.2012 г. по гр.д. № 1430/2010 г. на І г.о. и решение № 209 от 19.07.2010 г. по гр.д. № 750/2010 г. на І г.о., според която в случаите, когато идеална част от недвижим имот е била продадена на трето за съсобствеността лице, без изобщо другият съсобственик да е поканен да я изкупи, срокът по чл. 33, ал.2 ЗС започва да тече от момента на узнаване на продажбата с нейните съществени параметри.
Предвид изложеното налице е основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия от поставените въпроси.
Останалите въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като няма правна норма, която да указва показанията на кои свидетели следва да се възприемат от съда като достоверни. При преценка на показанията на свидетели, които се намират в особена връзка с посочилата ги или с насрещната страна по делото, приложимо е правилото на чл. 172, изр. последно ГПК – те се преценяват от съда с оглед на всички данни по делото. Дали в случая извършената от въззивния съд преценка е съобразено с това изискване, е въпрос по същество на спора, по който настоящата инстанция ще вземе становище с решението по делото.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 52 от 17.02.2017 г. по в.гр.д. № 664/2016 г. на Окръжен съд- Враца в обжалваната му част, с която е обезсилено първоинстканционното решение по иска по чл. 33, ал.2 ЗС и е прекратено производството по него.
УКАЗВА на жалбоподателката в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 122 лв., като при неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочването му в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: