О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 335/12.06.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и трети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 60413 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 162/ 08.07.2016 г. по гр. д. № 198/ 2016 г., с което Великотърновски апелативен съд, изменяйки решение № 9/ 08.01.2016 г. на Окръжен съд – [населено място] по исковете, предвидени в чл. 422 ГПК и след издадена заповед по чл. 417, т. 2 ГПК по ч. гр. д. № 580/ 2013 г. на РС – [населено място], признава за установено, че Сдружение „П.“ – [населено място] могили дължи на [община] сумата от 37 328. 45 лв. – наем по договор № 365/ 11.05.2011 г., ведно със законната лихва от 09.08.2013 г., като отхвърля иска за наем до пълния предявен размер от 46 694. 25 лв. и иска за сумата 5 128. 05 лв. – законни лихви върху наема ог 46 694. 25 лв. в периода 14.07.2012 – 09.08.2013 г.
Според обжалваемия интерес решението се обжалва и от двете страни с искане за допускането му до касационен контрол изцяло по въпроси, чието обобщаване и конкретизиране в духа на заявените касационни оплаквания се свеждат до правната характеристика на договора за наем, сключен при условията на чл. 37п ЗСПЗЗ (отм., но в сила към 11.05.2011 г.), откъм възможностите той да бъде тълкуван според критериите от чл. 20 ЗЗД, съдържанието (размера) на задължението за наем да произтече от факти, които не произтичат пряко от клаузите на договора, а от действието на издаден индивидуален административен акт, а за забавата в плащането на наема да възникне вземане с правна квалификация чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Касаторът Сдружение „П.“ иска въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и за проверка на неговата допустимост по въпроса: Допустимо ли е исковият съд да разглежда по същество иска, предвиден в чл. 422 ГПК, когато е предявен в срок, но заявителят не е представил доказателствата за това пред заповедния съд? Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд, а допълнителното основание за допускане на касационния контрол извеждат с предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплакват, че с въззивното решение неправилно е приложен материалният закон. Ответникът по исковете извежда и отвод за недопустимост на решението при оплаквания, съответни на повдигнатия правен въпрос. Претендират разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационните жалби с допустим предмет. С въззивното решение делото е квалифицирано като гражданско, а цената на разгледаните искове надхвърля сумата 5 000 лв. Надлежната процесуална легитимация на всеки касатор е производна от неговия интерес за обжалване. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, а въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол, включително и за проверка на неговата допустимост, макар и въпросът за това да е производен от отговорите на първия въпрос, а не от формулирания от ответника. Съображенията са следните:
Исковете са предявени след издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК, с която до незабавно (предварително) изпълнение са допуснати вземане за наем за сумата 46 694. 25 лв. и за законни лихви за забавеното плащане на наема за сумата 5 128. 05 лв. Източникът на паричните притезания е договор № 365/ 11.05.2011 г. с наемодател [община] (Общината) и наемател С. „П.“ (С.), сключен при условията на чл. 37п ЗСПЗЗ (отм.).
С. е оспорило исковете по основание. Също е твърдяло, че договорът, източник на вземанията по издадената заповед за изпълнение, е сключен по реда на чл. 37п, вр. чл. 37и – 37о ЗСПЗЗ в рамките на Общата селскостопанска политика на Европейския съюз с цел удовлетворяване изискванията на съответните регламенти (ЕО), а задължението за наем е определено в размер на 50 % от полученото финансово подпомагане по Схемата за единно плащане на площ от 2011 г., като неговото плащане е обусловено от срок – 14-дневен от получаване на финансовата помощ (чл. 4 и 5 от договора). С. е възразило, че не дължи наема, тъй като му е била отказана финансова помощ от ДФ „З.“ (Разплащателна агенция по смисъла на приложимите Регламенти (ЕО)), като отказът е бил мотивиран с това, че 333. 26 ха от предоставените с договора за наем 415. 06 ха отговарят на условията за пасища и мери, а след като 81. 80 ха са негодни да бъдат ползвани под предназначение, приложимите Регламенти (ЕО) изключват предоставяне на помощта. Възразил е, че уговореното с договора изключва определяне на наем по различен критерий. Добавил е, че след като главното вземане (за наем) не е възниквало, не е възникнало и акцесорното (за законни лихви за забава). Евентуално е възразил, че наем не дължи и поради уговореното в чл. 19 и чл. 21 от договора.
В обжалваното решение въззивният съд е приел, че договорът е сключен по реда на чл. 37п, вр. чл. 37и – 37о ЗСПЗЗ, като Общината се е задължила да предостави 415. 06 ха пасища и мери от общинския поземлен фонд за срок от една година, а дължимият наем е определен като 50 % от получената от С. финансова помощ на площ по СЕПП за 2011 г. и е дължим в 14-дневен срок от нейното получаване (чл. 4 и 5 от договора). Съобразил е уведомителното писмо от 30.06.2012 г., с което на основание чл. 43, ал. 4 ЗПЗП ДФ „З.“ като РА отказва финансово подпомагане на С. за 2011 г. в размер на заявените 92 980. 63 лв. поради несъответствия с изискванията за подпомагане – кандидатът е заявил площи, които не стопанисва (чл. 43, ал. 3, т. 4 ЗПЗП. В резултат на извършена кръстосана проверка (чл. 20 от Регламент (ЕО) 73/ 2009) е установено, че декларираната площ надвишава с 81. 8 ха от тези, които установява извършената проверка. Въззивният съд е провел тълкуване на договора по критериите от чл. 20 ЗЗД и е достигнал до извода, че обща воля на страните допуска наемът да се дължи и тогава когато РА мотивирано е отказала финансовата помощ на С.. Добавил е, че са различни отношенията между ДФ „З.“ като РА и С. по повод неговата кандидатура за получаване на субсидии по СЕПП (чл. 41 ЗПЗП) и тези между страните по делото, възникнали от договора за наем.
Въззивният съд е квалифицирал като неоснователни възраженията на С.-наемател, основани на чл. 19 и чл. 21 от договора. Приел е, че в чл. 19 е предвидена отговорност на наемодателя при неправилно подадена информация за площите на наетите земи. Добавил е, че площта на предоставените под наем площи е определена според ортофотокартата, определена със заповед на министъра на земеделието и храните към сключването на договора и е вярна информацията, която Общината-наемодател е дала на С. към сключения договор. Приел е, че в чл. 21 е предвидено право на обезщетение за приходите, от които наемателят е лишен, когато по вина на наемодателя не получи финансовата помощ. Добавил е, че и тази клауза не изключва задължението на наемателя за наемна цена. Обобщил е, че това задължение е възникнало, но неговото съдържание съответства на площта от 333. 26 ха от специализирания слой „Площи, допустими за подпомагане“ като част от Системата за идентификация на земеделските парцели, според новата ортофотокарта по издадената заповед № РД-09-1214/ 22.12.2011 г. на министъра на земеделието и горите и на размера на субсидията за 2011 г. – 224. 02 лв. / ха. Въззивният съд достига до извода, че поради това искът по чл. 422 ГПК за неплатения наем е основателен до размера от 37 328. 45 лв. ( 50 % от 74 656. 90 лв.).
Въззивният съд приема, че след като финансовата помощ е била отказана от РА, не е започвал да тече 14-дневния срок по чл. 5 от договора, а за да бъде поставен в забава с последиците по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, наемателят е следвало да бъде поканен от наемодателя да плати. Две такива покани по делото има, но не и доказателства да са получени от С. към датата на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК. Въззивният съд достига до извода, че не е възникнало вземането за сумата 5 128. 05 лв. – законни лихви върху наема в периода, който предхожда заявлението.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първата група повдигнати въпроси обуславят решението и не му е известна практика, която ВКС да е формирал по тях. Изясняването на правната характеристика и последиците на договора за наем на мери и пасища, общинска собственост, когато се сключва по реда на чл. 37п (отм., но в сила към 05.11.2011 г.), вр. чл. 37и – 37о ЗСПЗЗ, е от значение за правилното прилагане на разпоредбите, които задават правната рамка на тази група обществени отношения и за развитието на правото. Налице са общото и допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по тези въпроси.
Въпросът, който ответникът по исковете е повдигнал по допустимостта на въззивното решение, е без значение за процесуалните предпоставки (и липсата на пречки), при които исковете са разгледани. Неизпълненото задължение на заявителя да уведоми заповедния съд за своевременното предявяване на иска по чл. 422 ГПК законът свързва с процесуална тежест – обезсилване на издадената заповед (чл. 415, ал. 2 ГПК), а за спазения едномесечен срок следи и исковият съд. В случая обаче исковете по чл. 422 ГПК са предявени на последния ден от изтичането на срока и от материалите по приложеното заповедно производство изглежда, че в същия ден за това е бил уведомен и съда, издал заповедта по чл. 417 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 162/ 08.07.2016 г. по гр. д. № 198/ 2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
УКАЗВА на касаторите в 1-седмичен срок от съобщението да представят документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса, както следва:
· [община] – за сумата 289. 88 лв.
· Сдружение „П.“ – за сумата 746. 57 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание, но не по-късно от изтичане на съдебните срокове.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.