Р Е Ш Е Н И Е
№ 337
гр.София, 16.04.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в публично съдебно заседание
на девети април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря: Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Б. И. гр.д. № 1291/ 2008 г.
за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по чл.218а и сл. от ГПК (отм.) вр. пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на. Д. м. “С” против въззивно решение на Софийски градски съд от 27.11.2007 г. по гр.д. № 767/ 2004 г. С обжалваното решение е оставено в сила решение на Софийски районен съд, 49 с-в по гр.д. № 7960/ 1997 г., с което е отхвърлен предявения от касатора против С. о. иск за установяване на правото на собственост на манастира върху парцел **** за имот пл. № 3 от кв.249 по плана на м.”Ц” – София с подобренията върху него.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е необосновано, тъй като съдът приел, че имотът на манастира е отчужден, а доказателствата по делото сочели, че всъщност това отчуждаване било извършено за съседен имот. Всъщност за имота на манастира никога не била провеждана процедура, която да доведе до загуба на собствеността. Била започната такава процедура, но същата не приключила, тъй като не било доказано да е платено обезщетение за отнетия манастирски имот. Поради което жалбоподателят моли решението на въззивния съд да бъде отменено и делото да бъде решено по същество.
Ответникът по касация – С. о. – не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима, но разгледана по същество същата е неоснователна.
Установено е по делото, че с писмо от 30.01.1948 г. игумения на девически м. „С” при с. Д. уведомила софийския митрополит, че е отчужден имот на манастира от 358,5 кв.м., находящ се на ул.”Б” № 4 в гр. С..
Със заповед от 14.05.1956 г. е одобрена дворищната и уличната регулация на кв.249 по плана на гр. С., м.”Ц” и отреждането на парцел **** за ЦКС. ЦКС е внесъл по специална сметка сума от 1 500 000 лв за обезщетяване на бившите собственици и се е снабдил с нотариален акт за собственост върху парцелите, включително парцел ****. Със следваща заповед № 762/ 17.02.1959 г. е одобрено сливането на парцели VІІ, VІІІ и ХVІ от кв.249 в един парцел **** и отреждането му за СГНС – за училище.
Софийска митрополия е поискала с писмо от 08.02.1960 г заплащане на обезщетението за отчуждения недвижим имот на ул.”Б” № 4, парцел **** от кв.249, по банков път. На 16.02.1960 г Димитровски райсъвет е поставил като условие за изплащане на обезщетението представяне на акт за собственост. Непосредствено след това, очевидно за целите на обезщетението, м. „С” е признат за собственик по давност на празно място от 143,36 кв.м. от имот пл. № 3 от кв.249, целият с площ 361 кв.м., с нотариален акт № 131 от 10.05.1960 г по н.д. № 863 от 1960 г. За съсед на мястото е посочено и „собствено място” на манастира, поради което за целият имот пл. № 3 следва да се приеме, че е бил манастирска собственост. Този нотариален акт (№ 1* т.ІІ, н.д.І 863/ 1960 г. на нотариус при СНС) – е приложен към писмо на Софийската митрополия до технически отдел на Димитровски РНС от 12.05.1960 г., с което е подновено искането за заплащане на обезщетение. На 25.05.1960 г техническият отдел е изпратил на финансов отдел искане за заплащане на обезщетението на митрополията за отчужден имот – парцел ****, кв.249, м.”Ц”. Финансовият отдел на С. РНС – София уведомил с писмо от 05.07.1960 г техническият отдел, че с платежно нареждане от 02.07.1960 г е платена на Софийска митрополия сумата 7.095.55 лв. Оценката на имота в размер 7 095,55 лв е дадена с протокол на комисия по чл.67 от ППИНМ (обн. ДВ бр. 51 от 1950 г., сега отменен) от 13.12.1952 г., който не е обжалван и е влязъл в сила, видно от сметка по регул.преп.54/ 1952 г, съставена на 10.02.1960 г. Доводите на касатора, че оценката е обжалвана, не са установени по несъмнен начин, поради което съдът приема за доказано това, което е отразено в официалния документ – а именно, че оценката е влязло в сила.
С акт № 3* по регулационна преписка № 4 от 1960 г на основание чл.6 от ЗС и чл.21 от ПДИ бил завзет като държавен недвижим имот – парцели VІІІ, ІХ, ХІ, ХІІ и ХVІ от кв.249, гр. С., ограждащи се между улици „П”, „Ц” и „Б”, отчуждени за построяване на училище. В акта е удостоверено, че обезщетението за частното участие в парцелите е било изплатено.становено е по делото, че с надлежен административен акт въпросните парцели са обединени в един общ парцел **** І, който е отреден за построяване на училище.
Заключението на техническата експертиза по делото сочи, че процесният имот е бил отчужден по регулационна преписка № 54 от 1952 г и е бил отреден за строеж на административна сграда на ЦКС. Върху част от бившия парцел **** от кв.249 е построено училище, съгласно застроителен план от 1968 г. – мероприятието е реализирано. Оставащата свободна площ не може да се обособи като самостоятелен парцел.
При тези данни решението на СГС е правилно. При възприемането на фактите въззивният съд не е допуснал твърдяното от касатора нарушение на правилата на ГПК. В мотивите на обжалваното решение са обсъдени доказателствата по делото и въз основа на тях са направени съответстващи фактически изводи. В конкретния случай ВКС не открива нарушения на правилата, регламентиращи процеса на доказване, поради което не може да се приеме, че при постановяване на решението са допуснати съществени нарушения на норми на ГПК. Решението не е и необосновано, тъй като при формирането на вътрешното убеждение на съда относно фактите, следващи от доказателствата, не се констатират нарушения на правилата на логиката, опита и научната теория. Доводите на касатора, че съдът е бил заблуден относно това, кой имот е отчужден, не са оправдани. В мотивите на съдебното решение ясно са посочени доказателствата, според които не става въпрос за отчуждаване на съседен имот, а става въпрос за отчуждаване точно на процесния имот – бивш парцел **** от кв.249 по плана на м.”Ц”, гр. С.. Именно този имот е отчужден по преписката от 1952 г, което е видно както от документите по тази преписка, така и от заключението на техническата експертиза. Вярно е, че първоначално имотът е бил отчужден за нужди на ЦКС, при което няма данни за изплащане на обезщетение. Впоследствие обаче, след като ЦКС се е снабдил с нотариален акт за собственост на имота, същият е бил обединен със съседни имоти в общ парцел **** регулационно преотреден за построяване на училище. При това положение внесените от ЦКС суми за изплащане на обезщетение на отчуждените имоти са преведени на бившите собственици, а конкретно за процесния имот сумата е получена от Софийска митрополия, видно от писмо на финансов отдел на С. РНС. Твърдението на касатора, че това писмо не е достатъчно доказателство за извършено плащане, е неоснователно. Макар писмото да не е пълно доказателство за плащането, то е косвен доказателство за този факт, а обсъдено наред с останалите документи по делото не оставя възможност за друг извод, освен че сумата, определена като обезщетение за процесния отчужден имот, действително е получена от бившия собственик. Следва да се отбележи допълнително, че съгласно чл.39 от ЗПИНМ (отм.), в редакция към 14.05.1956 г (когато е одобрена дворищната регулация на кв.249 със заповед № 2* процесният недвижим имот следва да се счита за отчужден по силата на самия план – т.е. независимо от това, дали е получил обезщетение. Изменението в ЗПИНМ (отм.), извършено с обнародван в ДВ бр.54 от 06.07.1956 г. закон, не засяга вече одобрените регулации. Дори и при обратен извод обаче, от фактическа страна се установява плащането на обезщетението, а от момента, в който бившият собственик е получил обезщетение, собственик на отчуждения имот е станала държавата. Предявеният иск за установяване на противното е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Следователно не са налице твърдяните в касационната жалба основания за отмяна на атакуваното въззивно решение. Същото следва да бъде потвърдено.
При този изход от спора касаторът няма право на разноските в производството. Такова право има само ответникът, но при липса на направено искане от него, по разноските произнасяне не може да има.
По изложените съображения Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийски градски съд от 27.11.2007 г. по гр.д. № 767/ 2004 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: