– 9 –
РЕШЕНИЕ
№ 338
гр. София 27.03.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 06.12.2017 (шести декември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 706 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 34 053/09.12.2016 година, подадена от С. И. С. и А. И. С., срещу решение № 1323/03.11.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, трети състав, постановено по гр. д. № 1307/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 1820/11.05.2016 година на Районен съд Варна, гражданска колегия, ХХІ-ви състав, постановено по гр. д. № 16 333/2015 година, с което е отхвърлен предявеният от С. И. С. и А. И. С., в качеството им на наследници на починалата в хода на производството ищца Е. И. П. срещу Б. Н. С. иск с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5001.00 лева, представляваща частична претенция от общия размер на задължението от 29 936.00 лева по договор за поръчка от 28.05.2015 година за предаване на получени суми по осъществено разпореждане с недвижим имот, собственост на П.. В подадената от С. И. С. и А. И. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и при допуснати съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
Ответникът по касационната жалба Б. Н. С. не е подал отговор на същата като не изразил становище по допустимостта и основателността й.
С. И. С. и А. И. С. са били уведомени за обжалваното решение на 11.11.2016 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 34 053/09.12.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 866/14.08.2017 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на материално правните въпроси за овластяването, упражняването на представителната власт и разпореждането с полученото от представителя в своя, на представлявания или в чужда полза; както и по процесуално правните въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и за това може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни, както и за това как се разпределя доказателствената тежест при предявен иск по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД.
По така поставените материално правни въпроси съдът намира, че овластяването на едно лице да извършва правни действия от името и за сметка на друго лице може да възникне било по силата на закона, било чрез упълномощаване. Упълномощаването е най-често използвания способ за учредяване на представителна власт. По своето същество то представлява едностранна правна сделка на упълномощителя, която се нуждае от получаване от пълномощника, което обаче не е равнозначно на приемане. Тъй като никой не може да бъде задължен, чрез едностранно изявление, да извършва действия то узнаването на упълномощаването не създава правно задължение на упълномощения да извършва действия.. Чрез упълномощаването се създава само представителната власт на пълномощника, но не се задължава представителят да извършва правни действия и да упражнява представителната власт. Затова неговото бездействие не може да увреди упълномощителя. Задължението на представителя да извършва правни действия от името и за сметка на упълномощителя възниква не от самото упълномощаване, а от сключения между тях договор. Затова когато упълномощаването де извършва чрез едностранна сделка по почти винаги се съпровожда от договор, който най-често е договор за поръчка. Самото представителство включва както вътрешни, така и външни отношения. Вътрешни са тези между упълномощителя и представителя, а външни тези между упълномощителя и третото лице, между което лице и представителя се разменят изявления (при прякото представителство) или между представителя и третото лице (при косвеното представителство). Упълномощаването определя съдържанието на външните отношения, а вътрешните се определят от договора Представителната власт се упражнява за изпълнение на задължението по договора, като от начина на това упражняване зависи дали задълженото лице ще изпълни задълженията си по договора. Самото упълномощаване не представлява предложение за сключването на такъв договор, но с упражняването на представителната си власт пълномощникът може да се обвърже от договор за поръчка, със съдържане според извършените в рамките на упълномощаването действия, доколкото с конклудентните си действия изразява воля за това, която съвпада в изявената от упълномощителя воля. Самото упълномощаване обаче може да бъде конклудентно действие, с което се приема предложението за сключването на договор за поръчка. Когато с упражняването на представителната власт, пълномощникът действа в качеството на довереник, е длъжен да изпълни поръчката с грижата на добър стопанин, да пази имуществото, което е получил, да уведомява доверителя за изпълнението, да му даде сметка, да му предаде всичко което е получил в изпълнение на поръчката. Ако не направи това, а се разпореди с полученото в изпълнение на поръчката в свой или в чужд интерес, пълномощникът не изпълнява задълженията си по договора за поръчка, поради което носи отговорност за това неизпълнение.
С оглед на процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и за това може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни трябва да се има предвид, че в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението.
По отношение на въпроса за разпределение на доказателствената тежест следва да се има предвид установеното с чл. 154, ал. 1 от ГПК процесуално правило, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. От него следва, че всяка страна носи доказателствената тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици и когато това не е направено съдът следва да приеме, че фактите не са се осъществили и страната, която се позовава на тях, не може да се ползва от правните им последици. Доказателствената тежест не представлява задължение да се представят доказателства, а е свързана с последиците от недоказването на фактите, като се състои в право и задължение на съда да приеме за ненастъпили по правните последици от недоказаните юридически факти, като задължава страната която се ползва от тях да понесе последиците от това. За разпределението на е без значение какво е процесуалното качество на страната, а е от значение каква правна последици претендира да е настъпила. Тези правни последици се свързват и следват от регулиращите материалноправното отношение между страните норми, които сочат както правнорелевантните факти, така и последиците от тях и между кои лица възникват тези последици. Следва да се има предвид, че ако критериите, от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите, до които въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 2 от ЗЗД довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Разпоредбата възлага в тежест на довереника задължението да уведоми доверителя за изпълнието на поръчката, да даде отчет за действията си и да му предаде всичко, което е получил във връзка с изпълнението. Това задължение е такова за действие, а не за бездействие, поради което може да бъде изпълнено и съответно погасено само с активни действия от страна на длъжника (довереник), като именно от тези действия, той черпи изгодни за себе си правни последици. Затова при предявен иск с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД ответникът (довереник) носи доказателствената тежест за установяване на това, че е уведомил доверителя за изпълнението на поръчката, дал е отчет за това изпълнение, както и че му е предал всичко, което е получил във връзка с изпълнението. От своя страна ищецът (доверител) трябва да установи съществуването на валидно сключен договор за поръчка, както и че довереникът е извършил действията, които са предмет на този договор, съответно че при това действие довереникът му е получил имуществото, които се иска да му бъде предаден.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Варна е неправилно по следните съображения:
От фактическа страна е било установено, че с пълномощно рег. № 1668/28.05.2015 година на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 446 в регистъра на Нотариалната камара Е. И. П. е упълномощила Б. Н. С. да продаде на себе си или на дъщеря си Б. Б. П., описания в пълномощното недвижим имот за сумата от 30 000.00 лева, платима на части в тримесечен срок като същата бъде преведена по банковата й сметка в [фирма] [населено място], като при продажбата запазва за себе си изцяло, пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху имота. С договор за покупко-продажба от 05.06.2015 година, оформен с нотариален акт № **, том *, рег. № ****, дело № 48/2015 година С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 446 в регистъра на Нотариалната камара Б. Н. С., в качеството си на пълномощник на Е. И. П. е продал на Б. Б. П. недвижимия имот, предмет на пълномощното, за сумата от 30 000.00 лева, която е била изплатена на части по посочената от продавачката банкова сметка преди подписването на договора. Договорът е бил сключен при условието, че продавачката П. запазва за себе си изцяло, пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху имота. С преводни нареждания от 01.06.2015 година, от 03.06.2015 година и две от 04.06.2015 година Б. Б. П. е внесла по сметката на Е. И. П. в [фирма] [населено място] сумите от 7560.00 лева, 10 600.00 лева, 1260.00 лева и 10 580 лева, като за основание да внасянето им е посочено договор за покупко-продажба на посочения по-горе недвижим имот. От своя страна Б. Н. С. е имал пълномощно за разпореждане със средствата от банковата сметка на П.. В качеството си на такъв на 01.06.2015 година той е изтеглил сумата от 7555.00 лева, на 04.06.2015 година сумата от 10 600.00 лева и 3500.00 лева, и на 05.06.2015 година съответно сумите от 7050.00 лева и 1230.00 лева.
Въз основа на тези факти съставът на Окръжен съд Варна е прел от правно страна за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД е необходимо наличието на следните кумулативни предпоставки, а именно валиден договор за поръчка между страните, по който довереникът да е получил нещо в изпълнение на поръчката и липсата на доказателства, че полученото е предадено от довереника на доверителя. В конкретния случай не се твърдяло между страните да е сключван писмен договор за поръчка. Доколкото изложените в исковата молба твърдения са били за учредено пряко представителство по договор за поръчка за продажба на недвижим имот на Е. И. П.-доверител, то за наличието на договор за поръчка било достатъчно по делото да се установи по безспорен начин, че същата е упълномощила Б. Н. С. да продаде собствения й имот от нейно име и за нейна сметка, както и че такава сделка е сключена с трето лице, в който да е вписано, че С. е действал като пълномощник на Е. И. П.. В случая това било налице поради което било установено съществуването на валиден договор за поръчка за продажба на имота между Е. И. П. и Б. Н. С.
От изявленията на страните по договора за продажба, обективирани в нотариалния акт, както и от платежните нареждания и банковата справка по безспорен начин се установявало, че купувачът по сделката Б. Б. П. е превела уговорената между страните продажна цена от 30 000.00 лева по банкова сметка на Е. И. П., което обстоятелство не се оспорва от С. И. С. и А. И. С.. Установеното налагало извода, че Б. Н. С. не е получил парична сума по сделката, следователно за него не било възникнало отчетно задължение по мандатното правоотношение. Предвид това предявеният иск с правно основание чл.284, ал.2 от ЗЗД се явявал недоказан и неоснователен и като такъв следвало да бъде отхвърлен.
Този извод на съставът на Окръжен съд Варна е правилен, но само що се отнася до отношенията между Б. Н. С. и починалата в хода на производството Б. Б. П., основани на пълномощното рег. № 1668/28.05.2015 година на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 446 в регистъра на Нотариалната камара и договора за покупко-продажба от 05.06.2015 година, оформен с нотариален акт № **, том *, рег. № ****, дело № 48/2015 година С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 446 в регистъра на Нотариалната камара. Това е така, тъй като в тези отношения Б. Н. С. не е имал задължението да получи продажната цена, която е трябвало да бъде преведена по банковата сметка на П. в [фирма] [населено място], поради което и не е имал задължението да отчита същата. Не е така обаче в отношенията между тях, основание ва пълномощното от 28.05.2015 година даващо право на Б. Н. С. да се разпорежда със средства от банковата сметка на П. в [фирма] [населено място]. В случая първоинстанционният Районен съд Варна е приел, че е сезиран единствено с твърдения, че Б. Н. С. не е изпълнил свое задължение да отчете средствата получени при осъществяване на разпоредителна сделка с недвижим имот на Е. И. П.. С оглед твърденията в исковата молба следвало да бъде разграничено правото на С. да се разпорежда в качеството му на пълномощник с имота собственост на П., от правото му да осъществи разпореждане със средства намиращи се в банковата сметка на същата в [фирма] [населено място]. При твърдения във втората хипотеза било налице приложение на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД, по силата на която последиците от правните действия, които представителя извършвал, възниквали направо за представлявания, а при твърдения, че между страните е налице съглашение, по силата на което едната страна е възложила на другата да осъществи определен вид правни действия, а другата се е съгласила с това, то било налице възникване на облигационно правоотношение между страните по силата на договор за поръчка, по см. на чл. 280 и сл. ЗЗД. За да възникнело задължението на довереника да отчете (предаде) на упълномощителя полученото от негово име и за негова сметка (чл. 284, ал. 2 от ЗЗД), то той преди това следвало да го е получил. Упълномощаването от 28.05.2015г., по силата, на което Б. Н. С. имал право да се разпорежда с банковата сметка на Е. И. П. било отделна сделка, в случая едностранна по смисъла на чл. 36 и сл. от ЗЗД, действията на С., по която не са били предмет на искова защита, съобразно изложените в исковата и уточнителната молба от П. твърдения. Какво е основанието и въобще дали имало основание за разпореждане от страна на ответника С. с паричните средства на П. след постъпването им в нейната банкова сметка в [фирма] [населено място] било спор, съсредоточен около изследване на изпълнение на задълженията породени от договора за поръчка. Не се установявало, че правото на С. да се разпорежда със сметката на П., включително и правото да изтегля парични средства от нея е било свързано с възникналото неформално облигационно правоотношение по договора за поръчка. Само по себе си осъществяването в рамките на един и същ ден (28.05.2015 година) упълномощаване по разпоредителната сделка с недвижимия имот и по разпореждането за действия по банкова сметка в [фирма] [населено място] не било достатъчно бъде прието, че се установява идентитет между двете правоотношения и търсените с тях последици. Доказателствената тежест по установяването на предмета на облигационното правоотношение била за ищеца, така както съдът указал при разпределение на доказателствената тежест. След като е бил сезиран за тези изводи на състава на Районен съд Варна, с въззивната жалба, съставът на Окръжен съд Варна е приел, че предметът на спора се определял от наведените от ищеца като основание на иска факти и от търсената от него защита, респективно съдът, с оглед принципа на диспозитивното начало в процеса, бил длъжен да разреши материалноправния спор по същество, като се произнесе съобразно наведените от ищеца с исковата молба основание и петитум. В случая, първоинстанционният съд бил определил правилно правната квалификация на предявения от ищцата иск, поради което не бил допуснал твърдяното, във въззивната жалба, съществено процесуално нарушение. Действително, Е. И. П. била навела фактически твърдения за съществуването на две мандатни правоотношения с Б. Н. С., но липсвало искане за заплащане на процесната сума и по двете. Както пред първоинстанционния съд, така и пред настоящата инстанция, се поддържало искането за заплащане на сумата като получена, но неотчетена по договора за продажба на недвижим имот. Дадената правна квалификация на иска и произнасянето на съда съответствала на наведеното основание и отправеното към съда искане, като същевременно за Е. И. П. не била преклудирана възможността да претендира процесната сума на друго, непредявено в настоящето производство правно основание.
Горните изводи на съдилищата не могат да бъдат споделени. Между Е. И. П. и Б. Н. С. са възникнали две отделни материално правни отношения, основание на пълномощно рег. № 1668/28.05.2015 година на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 446 в регистъра на Нотариалната камара и на пълномощното от 28.05.2015 година за разпореждането със средства от банковата сметка на П. в [фирма] [населено място], които съществуват паралелно и независимо едно от друго. В обстоятелствената част на исковата молба Е. И. П. е въвела твърдения и за двете материалноправни отношения, като в петитума е поискала Б. Н. С. да и заплати сумата от 5001.00 лева, представляваща частична претенция от общия размер на задължението от 29 936.00 лева. В молбата си от 21.01.2016 година П. е посочила, че задължението произтича както от неизпълнение на задължението на Б. Н. С. да отчете получената от него, въз основа на пълномощното от 28.05.2015 година за разпореждането със средства банкова й сметка в [фирма] [населено място] сума, така и от неизпълнението на задължението му да отчете продажната цена на недвижимия имот, съгласно пълномощно рег. № 1668/28.05.2015 година на С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 446 в регистъра на Нотариалната камара и договор за покупко-продажба от 05.06.2015 година, оформен с нотариален акт № **, том *, рег. № ****, дело № 48/2015 година С. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 446 в регистъра на Нотариалната камара. С оглед на това е поискано сумата да бъде присъдена на основание и на двете описани в обстоятелствената част на исковата молба материални правоотношения. Поради това е налице обективно съединяване на исковете, чрез посочване на две основания за дължимостта сумата. Такова съединяване е допустимо, като в този случай съдилищата по същество са могли да указват на П. да уточни начина на съединяване на исковете, като при постановяване на решението следва да бъдат преценени и възникналите между Е. И. П. и Б. Н. С. отношения възникнали по повод на пълномощното от 28.05.2015 година за разпореждането със средства от банковата сметка на П. в [фирма] [населено място]. С това пълномощно Е. И. П. е учредила на Б. Н. С. представителна власт за извършване на описаните в него действия, а с факта на изтеглянето на сумите от страна на Б. Н. С. между двамата са възникнали правоотношения по договор за поръчка. С оглед обема на задълженията си по този договор Б. Н. С. е трябвало да предаде на Е. И. П. изтеглените от нейната банкова сметка суми или да изразходва същите за нуждите на упълномощителката. Предвид на това Б. Н. С. дължи на Е. И. П. отчет за действията за извършването на които са били изразходвани изтеглените от него суми. В случай, че извършването на такива не е доказано, както е в случая той дължи възстановяване на сумите
С оглед на изложеното и тъй като Б. Н. С. не е доказал, че е предал изтеглените от него на 01.06.2015 година, на 04.06.2015 година и на 05.06.2015 година суми от 7555.00 лева на първата дата, от 10 600.00 лева и 3500.00 лева на втората дата и сумите от 7050.00 лева и 1230.00 лева на третата дата на Е. И. П. или е изразходвал същите за нейни нужди то така предявеният частичен иск с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен. Това налага обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което Б. Н. С. да бъде осъден, на основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, да заплати на С. И. С. и А. И. С., в качеството им на наследници на починалата в хода на производството ищца Е. И. П. сумата от 5001.00 лева, представляваща частична претенция от общия размер на задължението от 29 936.00 лева по договор за поръчка от 28.05.2015 година.
Предвид изхода на делото Б. Н. С. ще трябва да заплати на „С. И. С. и А. И. С. сумата от 860.06 лева разноски по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение пред трите инстанции.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 1323/03.11.2016 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, трети състав, постановено по гр. д. № 1307/2016 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Б. Н. С. от [населено място], с Е. [ЕГН], на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, да заплати на С. И. С. от [населено място], [община], [улица], с Е. [ЕГН] и А. И. С. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН], в качеството им на наследници на починалата на 19.03.2016 година, в хода на производството, ищца Е. И. П. с Е. … сумата от 5001.00 лева, представляваща частична претенция от общия размер на задължението от 29 936.00 лева по договор за поръчка от 28.05.2015 година, сключен между Е. И. П. и Б. Н. С., заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 21.12.2015 година до окончателното плащане, както и сумата от 860.06 лева разноски по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение пред трите инстанции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.