Решение №339 от 2.6.2009 по гр. дело №1925/1925 на 5-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                          
Р Е Ш Е Н И Е
 
№ 339
 
гр.София, .02.06.  2009 година
 
В ИМЕТО НА НАРОДА
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,   Второ гражданско отделение в съдебно заседание на двадесети май   две хиляди и девета  година в  състав:
 
                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ПЛАМЕН СТОЕВ
                                               ЧЛЕНОВЕ:   СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                      СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
                                                                                                                           
                 със секретар   Тодорка Кьосева
изслуша    докладваното  от   
председателя        (съдията)    СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско  дело под № 1925/2008 година
 
Производството е по чл.218и, ал.1 във връзка с чл.218а, ал.1, б.”а” ГПК/отм./ и § 2, ал.3 от ПЗР на ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год./.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. И. от с. Ч. връх, общ. Камено, Б. област, срещу въззивното решение № 214 от 20.12.2007 год. по гр.дело № 768/2006 год. на Бургаския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 523 от 02.07.2002 год. по гр.дело № 103/1998 год. на Бургаския районен съд. Поддържат се оплаквания за недопустимост на решението, респ. за съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон с искане за обезсилването му и прекратяване на производството или отмяна и отхвърляне на предявения иск.
Ответникът по касация П. е. ц.-Бургас е на становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. провери заявените с жалбата основания за обезсилване, респ. отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, взе предвид следното:
С първоинстанционното решение е бил уважен предявения иск по чл.108 ЗС, като е прието за установено, че П. е. ц.-Бургас, с местно ръководство в състав: председател: пастор Х. Х. К. , секретар-касиер: Радослав А. К. и член: Иван Т. Г. , е собственик на двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 95.80 кв.м., намираща се в имот пл. № 2* целият с площ 435.60 кв.м., урегулиран в парцел ****, кв.24 по плана на гр. Б., ЦГЧ, при граници: север-парцел ****, изток-парцел ****, юг-бул.”Д” и запад-парцел **** и е осъден Д. И. И. да предаде владението на имота. Прието било, че процесният имот е собственост на П. е. ц.-гр. Бургас, предвид правоприемството й от Б. е. ц. , както се е именувала конфесията през 1917 год., когато е придобит имота с нотариален акт № 3* нот.дело № 397 от 29.12.1917 год. Районният съд приел, че съгласно удостоверение № ЦД-92-Е-06/19.11.1997 год., на базата на протокол № 8 от 30.09.1997 год. на С. управление на С. на евангелските съборни ц. била осъществена промяна в ръководството на П. е. ц.-Бургас, като е вписано ново ръководство с председател Х. К. , в което ответникът по делото не фигурира. Името на последния не било отразено като член на ръководството и в извършените промени в състава на ръководството на църквата съгласно удостоверения №№ ЦД-92-04/03.05.1999 год. и ЦД-92-Е-04/09.10.2001 год. С оглед на това, съдът приел, че след промените от 1997 год. ответникът не се легитимира като член на ръководството на църквата и е отпаднало основанието да упражнява фактическа власт върху спорния имот.
С решение от 29.09.2003 год. по гр.дело № 1046/2002 год. Бургаск7ият окръжен съд обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството по предявения иск, като приел, че ищците не са процесуално легитимирани да представляват църквата, тъй като били назначени по реда на чл.60, т.3 от У. на евангелските съборни ц. в България. Окръжният съд приел, че тази разпоредба, както и чл.54, т.9 от същия устав са нищожни, доколкото предвиждат колективна отговорност на цялата ц. , с което противоречат на Закона за изповеданията/отм./ и на Закона за вероизповеданията.
С решение от 14.07.2004 год. по гр.дело № 1046/2003 год. въззивният съд извършил поправка на явна фактическа грешка в решението от 29.09.2003 год., като постановил диспозитив, с който приел за установено по отношение на П. е. ц.-гр. Бургас, че нормите на чл.60, т.3 и чл.54, т.9 от У. на евангелските съборни ц. в България са нищожни.
С решение № 653 от 04.08.2006 год. по гр.дело № 657/2005 год. Върховният касационен съд, ІV-а гр.отделение отменил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.
Със сега обжалваното решение въззивният съд потвърдил решението на първата инстанция, като приел, че настоящото ръководство на църквата е правосубектно и разполага с власт да я представлява досежно предявената от нейно име ревандикационна претенция. Според окръжния съд, твърденията за нищожност на чл.60, т.3 във връзка с чл.54, т.0 от У. на евангелските ц. в България нямат пряко значение за спора, след като наличието на представителна власт за водене на процеса произтича от извършените регистрации и пререгистрации и настоящото ръководство на църквата разполага с представителна власт.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира жалбата срещу въззивното решение за неоснователна поради следните съображения:
Доводът, че нищожността на чл.60, т.3 във връзка с чл.54, т.9 от У. на С. на Е. съборни ц. в България била установена с влязло в сила решение от 14.07.2004 год. по гр.дело № 1046/2003 год. на Бургаския окръжен съд, постановено по реда на чл.192, ал.2 ГПК/отм./, срещу което не била подадена касационна жалба, е неоснователен. Поправянето на очевидна фактическа грешка може да стане без ограничение във времето /в срока за обжалване, след обжалването и влизането в сила на съдебния акт, на който е поискана поправка/. В чл.192, ал.2 и 3 ГПК/отм./ е предвидено открито заседание с призоваване на страните и възможност за обжалване на решението за поправката по реда, по който се обжалва решението, на което се иска поправка. След като влезе в сила решението, с което е постановена поправката, то образува заедно с поправеното решение едно цяло. Поправеното решение обаче важи с поправеното съдържание от деня, в който е постановено, а не от деня на поправката. Поправеното решение и решението за неговата поправка подлежат на отделно обжалване, като срокът за всяко едно от тях започва да тече от датата на съобщаването им по реда на чл.197, изр.второ ГПК/отм./, а не от датата на съобщението за решението за поправката или от още по-късен момент. Самостоятелното обжалване на решението, чиято поправка е поискана и на решението за поправка е гаранция срещу опасността по повод поправката на очевидна фактическа грешка съдът сам да изменя или отменя собствения си акт. Въззивната, респ. касационната инстанция по повод на жалба срещу решението за поправка също не може да отменя или изменя решението, на което се иска поправка. От друга страна, поправяне на очевидна фактическа грешка не може да се търси по пътя на обжалване на съдебното решение, в което се твърди, че е допусната такава грешка поради наличието на възможност да се обжалва решението относно поправката. В случая, касационната жалба срещу въззивното решение от 29.09.2003 год. по гр.дело № 1046/2002 год. е насочена срещу съдебния акт в неговата цялост, тъй като поправеното решение важи с поправеното съдържание от деня, в който е постановено, а не от деня на поправката. С оглед на това, с решение № 653 от 04.08.2006 год. по гр.дело № 657/2005 год. ВКС, ІV-а г.о. е отменил въззивното решение, като е посочил в диспозитива, че същото е поправено с решението от 14.07.2004 год. по гр.дело № 1046/2003 год., т.е. произнесъл се е по обжалвания пред него съдебен акт, който след влизане в сила на решението за поправката образува заедно с последното едно цяло. Следователно, с решение № 653 от 04.08.2006 год. ВКС не се е произнесъл при липса на касационна жалба и неоснователно се поддържа, че решението на въззивния съд по чл.192, ал.2 ГПК/отм./ от 14.07.2004 год. е установена нищожност на чл.60, т.3 във връзка с чл.54, т.9 от У. на Е. ц. в България, с която касационната инстанция била длъжна да се съобрази.
Оплакването, че предявеният на 08.12.1997 год. иск е недопустим, тъй като лицата, подали исковата молба от името на П. е. ц.-гр. Бургас не били легитимирани да представляват църквата е неоснователно. Касаторът поддържа възражението си за нищожност на чл.60, т.3 във връзка с чл.54, т.9 от У. на Е. ц. в България/редакция към 07.10.1995 год./, както и на чл.59, т.3 във връзка с чл.53, т.9 от У. на Е. съборни ц. /в редакцията от 13.03.2003 год./. Въззивният съд законосъобразно е приел, че ръководството на църквата, посочено в удостоверение № Ц* от 19.11.1997 год. на Община Б., в състав: Христо К. , Р. К. и И. Г. , е разполагало с надлежна представителна власт да предяви ревандикационния иск. В съответствие с указанията, съдържащи се в отменителното решение от 04.08.2006 год. по гр.дело № 657/2005 год. на ВКС, ІV-а г.о., при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция е установена активната процесуална легитимация на ищеца в съответствие и с чл.20 от влезлия в сила по време на процеса Закон за вероизповеданията. Съгласно удостоверение от 11.10.2006 год., на основание § 2, ал.4 от Закона за вероизповеданията, с решение от 27.10.2004 год. е вписана в Р. за местните поделения на вероизповеданията под № 12, т.І, стр.122 по ф.дело № 3083/2004 год. на Бургаския окръжен съд, като местно поделение на вероизповедание: „П” със седалище гр. Б., с председател Р. К.
Отделно от това, правилно е съобразено, че исковата молба вх. № 4* от 08.12.1997 год. е била подадена от лицата, от които се е състояло ръководството на П. е. ц.-Бургас след извършеното въз основа на молба вх. № 92-Е-06/13.10.1997 год., протокол № 09 от 30.09.1997 год. на С. управление при С. на Е. съборни ц. и писмо № 15/13.01.1995 год. на Д. по вероизповеданията към Министерския съвет, вписване на промяна в ръководството на църквата. Правилно е посочено, че валидността на вписването не може да се проверява в исковото производство за ревандикация. Вписванията в регистрите на юридическите лица са актове на безспорна администрация/охранителни актове/ и имат идентично правно естество и идентично действие, независимо дали регистъра се води от съдебен или административен орган. Предвид на това, вписаните обстоятелства следва да се считат истински до оборването им с иск по чл.431, ал.2 ГПК/отм./.
На последно място, въз основа на преценката на писмените доказателства, въззивният съд обосновано е приел, че съществуващата към момента на издаването на нотариален акт № 314 от 29.12.1917 год. Бургаска Е. ц. , П. Е. църква Б. и П. Е. С. църква- Б. са наименования на едно и също юридическо лице, което е местно поделение на официално регистрираното в Министерския съвет вероизповедание- С. на евангелските съборни ц. в България. По несъмнен начин е установено правото на собственост на ищеца върху процесния недвижим имот, идентичността на последния с имота, предмет на придобиване с нотариален акт № 314 от 29.12.1917 год. и след като ответникът/сега касатор/ упражнява фактическа власт без основание – след промяната в ръководството на църквата от 1997 год., законосъобразно ревандикационната претенция е била уважена.
В обобщение, обжалваното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция е законосъобразно и правилно постановен съдебен акт, който в отсъствието на касационни основания за отмяна по смисъла на чл.218б, ал.1, б.”в” ГПК/отм./ следва да бъде оставен в сила.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
 
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 214 от 20.12.2007 год. по гр.дело № 768/2006 год. на Бургаския окръжен съд.
 
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
 
 
 
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Scroll to Top