О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
гр.София, 18.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова ч.т.д. № 2951/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
С определение № 221/21.05.2018 г. по в.ч.т.д. № 275/2018 г. Апелативен съд Пловдив е отменил определение № 657/05.04.2018 г. по т.д. № 170/2018 г. на Окръжен съд Пловдив и вместо него е допуснал обезпечение на предявения от С. И. Г. иск с правно основание чл. 517 ал. 4 ГПК против „ГИС 2010“ ООД за прекратяване на дружеството чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху собствени на последното движими вещи.
Определението е обжалвано с частна касационна жалба, подадена от „ГИС 2010“ ООД, гр. Пловдив, чрез пълномощника адв. Е. И.. Оплакванията на частния касатор са за неправилност и незаконосъобразност на процесното определение. Излагат се аргументи за липса на предпоставките за допускане на обезпечение с оглед отличното финансово състояние на дружеството, липса на опасност от затруднено или невъзможно осъществяване на правата на ищеца и отсъствие на убедителни писмени доказателства. Твърди се, че определената от съда гаранция е недостатъчна за компенсиране на претърпените вреди.
Ответната по жалбата страна, С. И. Г., изразява становище за процесуална недопустимост на частната касационна жалба и евентуално за нейната неоснователност.
Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано лице срещу валиден и допустим акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал. 3 вр. чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл. 278 ал. 4 от ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал. 3 от ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол.
При произнасянето си ВКС взе предвид следното:
За да постанови атакуваното определение, съставът на Апелативен съд Пловдив е констатирал, че предпоставките за допускане на обезпечение на предявения иск са налице – искът е допустим и вероятно основателен /доколкото единствената предпоставка за отхвърлянето му е наличието на удовлетворено преди приключване на първото заседание по делото вземане/. Обезпечителната нужда е изведена от целената правна защита с иск по чл. 517 ал. 4 ГПК – за реално удовлетворяване на кредитора чрез осуетяване на фактически или правни промени по отношение имуществото на длъжника, с оглед големия размер на вземанията. Въззивният съд е приел за подходяща обезпечителна мярка налагането на запор върху изброените движими вещи на дружеството.
В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК частният касатор е поставил въпросите: 1. Допустимо ли е уважаване на искане за допускане на обезпечение на предявен иск по чл. 517, ал. 4 ГПК при липса на ангажирани доказателства за липса на плащане, както и за наличие на предпоставките, визирани в чл. 391, ал. 1 ГПК – подкрепен с убедителни писмени доказателства или е представена гаранция? 2. Допустимо ли е допускане на обезпечение на бъдещ иск по нередовна искова молба, в която не е конкретизиран по основание и не е ясно на каква база е посочен размерът на иска, чието обезпечаване се иска? 3. Може ли да се допусне обезпечение на неясен и противоречив от фактическа страна иск, предвид факта, че преценката за допустимост и вероятна основателност се извършва само на редовна искова молба? 4. Доколко е подходяща наложената обезпечителна мярка запор, която не дава защита срещу евентуално разпореждане с вещите? По отношение на първи и втори въпрос се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Въпроси три и четири касаторът свързва с допълнителния критерии по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, като в този смисъл са цитирани, но неприложени определение № 614/27.11.2012 г. по ч.гр.д. № 528/2012 г. на ВКС, I г.o., решение № 347/30.07.2010 г. по гр.д. № 1121/2009 г. на ВКС, II г.o., решение № 128/28.03.2012 г. по гр.д. № 1085/2011 г. на ВКС, II г.o., определение № 128/20.01.2014 г. по ч.т.д. № 60/2014 г. на ПлАС и определение № 785/09.06.2010 г. по ч.гр.д. № 467/2010 г. на ПлАС.
Съставът на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Апелативен съд Пловдив до касационно обжалване. Зададените от частния касатор въпроси /третият от които смислово се припокрива с втория/ не отговарят на изискванията за осъществен общ критерии на чл. 280 ал. 1 ГПК, съобразно постановките на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не кореспондира с решаващите изводи, въз основа на които въззивния съд е отменил определението на Окръжен съд Пловдив. Отговорът на зададените въпроси би представлявал произнасяне по правилността на обжалвания съдебен акт, която се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и на етап нейната селекция. Съдържащите се във въпросите твърдения на касатора за нередовност на исковата молба, поради непосочване цена на иска, освен че не кореспондират със съответни изводи на съда са и несъстоятелни, доколкото искът с правно основание чл. 517 ал. 4 ГПК е неоценяем (в този смисъл и определение № 272/13.06.2018 г. по ч.т.д. № 1500/2018 г. на ВКС, I т.о.).
Независимо от необосноваването на общия, не се явява обоснован и допълнителният селективен критерий, тъй като формалното цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не е достатъчно да бъде направен извод за наличие на сочената хипотеза, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е обоснована и сочената допълнителна предпоставка за селектиране на частната касационна жалба в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Служебно известни на настоящия състав са цитираните от касатора актове на ВКС, като същите са непълно неотносими към процесния случай. С определение № 614/27.11.2012 г. по ч.гр.д. № 528/2012 г. на ВКС, I г.o. и решение № 128/28.03.2012 г. по гр.д. № 1085/2011 г. на ВКС, II г.o. са разгледани въпроси, свързани с искове по чл. 108 ЗС. Решение под номер 347 от 30.07.2010 г. по гр.д. № 1121/2009 г. на ВКС, II г.o. не е постановявано,а постановеното такова по това дело е неотносимо към спорната хипотеза. Действащата към момента редакция на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК /бр. 86/2017 г. ДВ/ не предпоставя разглеждане на практиката на Апелативен съд Пловдив, тъй като законодателят не е предвидил противоречие с нея като основание за допускане до касационно обжалване.
Ответната страна претендира разноски. Договореното възнаграждение в размер на 600 лв., внесено изцяло в брой, се удостоверява с представен списък на разноски и договор за правна помощ, който с оглед задължителните постановки в т. 1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС има характер на разписка. Искането съгласно чл. 78 ал. 3 ГПК основателно и следва да се уважи.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 221/21.05.2018 г. по в.ч.т.д. № 275/2018 г. Апелативен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „ГИС 2010“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Пловдив ул. „Ген. Д. Николаев” № 100 ет. 1 ап. 2, да заплати на С. И. Г. сумата от 600 лв., представляваща възнаграждение за процесуално представителство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.