Р Е Ш Е Н И Е
№ 34
Гр.София, 20.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през двехиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря Анжела Богданова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.1694 по описа за 2018., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Б. М. срещу решение №.2604/13.12.17 по г.д.№.4898/16 на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №.6274/26.07.16 по г.д.№.8746/15 на СГС, ГО, 7с., за отхвърляне на предявените от касатора при условията на евентуалност искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Моли се за отмяната му, като се излагат твърдения за нарушения на материалния и процесуалния закон. Претендират се разноски.
Ответната страна Министерство на вътрешните работи /МВР/ не взема становище.
С определение №.813/29.11.18 по чл.288 ГПК е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпрос за задължението на съда да мотивира решението си и обсъди направените във въззивната жалба доводи и оплаквания.
С атакуваното решение е прието, че искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е неоснователен предвид липсата на пасивна материалноправна легитимация на ответника МВР. Изводът е обоснован с факта, че претендираната сума е преведена на дирекция на министерството /Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ към МВР/, която е самостоятелно юридическо лице, неконституирано като страна по делото.
В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното:
Въззивният съд е такъв по съществото на спора; непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Поради това и въззивната инстанция, както и първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, и да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той следва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото /реш.№.415/25.01.12 по г.д.№.1332/ 10, I ГО, реш.№.15/30.01.15 по г.д.№.4604/14, IV ГО, реш.№.210/15.08.14 по г.д.№.6605/13, IV ГО, реш. №.217/09.06.11 по г.д.№ 761/10, IV ГО и др./.
По основателността на касационната жалба:
По делото е безспорно, а се установява и от представените доказателства, че:
– на 6.07.2006г. между страните е сключен договор за отдаване под наем на ведомствено жилище по чл.29 от ППЗДС и чл.22 от Наредбата за управление, отдаване под наем и разпореждане с недвижими имоти-частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР – по силата на който на Д. Б. е бил предоставен под наем недвижим имот /жилище/ за срок от 3г. при наемна цена, определена с протокол /от 6.07.06/ от службата за жилищно настаняване при ДМТОСО; предвидено е и, че в деня на прекратяването на договора имотът следва да бъде освободен и предаден на наемодателя-като при неизпълнение на това задължение и задържането му се дължи обезщетение в размер на пазарната наемна цена на основание пар.4 ал.3 ПЗР на ЗДС /р.I чл.1., р.III чл.5 ал.5/;
– през 2007г. касаторът е подал молба за закупуване на горепосочения апартамент при условията на Наредбата за жилищния фонд на МВР – но по образуваната въз основа на нея преписка /съдържаща оценителен протокол с фиксирана цена към 26.03.08 (30419лв.) и предложение (от 15.05.08) на комисията по чл.5 ал.2 от Наредбата до министъра на основание чл.10 ал.2 да подпише заповед за определяне на купувачи за описаните в нея жилища – сред които фигурира и касатора/ не е била издадена надлежно подписана от министъра заповед за определянето му за купувач;
– на 16.08.10 – след като на 27.11.08 (с писмо на Директора на Дирекция „КИАД“ към МВР) Д.М. е бил уведомен, че такава заповед до момента няма подписана, и на 11.08.10 е получил покана да сключи договор за наем на процесното жилище и се яви за подписването му в срок до 23.08.10 – като в противен случай отказът му ще се счита за нежелание да се продължат наемните отношения и ще бъдат предприети действия по прекратяване на процедурата по закупуване на жилище и изваждането му от имота-той е превел сумата 30419лв. по сметка на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ /посочена в неподписан от министъра проект на заповед за продажба на жилището/ с отбелязване, че представляват сума за закупуване на процесното жилище от фонда на МВР по съответния номер преписка;
– с писмо на 31.08.10 Д.М. отново е уведомен, че срокът на наемния договор е изтекъл, че не е платил наем за месеците 06-08.2010 и че му се предоставя последна възможност да се яви до 10.09.10 за подписване на нов договор за наем-като в противен случай на 16.09.10 той и семейството му ще бъдат принудително изведени от жилището;
– предявеният с исковата молба главен иск с правно основание чл.19 ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за закупуване на процесното жилище е отхвърлен с влязло в сила решение.
Не се установи да е налице основание за получаване на процесната сума, респективно същата да е върната на Д.М. /установяването на тези обстоятелства е в тежест на ответната страна с оглед чл.154 ал.1 ГПК и тя не ангажира доказателства в този смисъл/.
Съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД полученото при начална липса на основание подлежи на връщане. В случая касаторът е платил сумата 30419лв. без да е било налице основание за това към момента на плащането. Това е така, тъй като при процесната процедура задължението за заплащане на цената възниква едва след издаване на заповедта на министъра на МВР за извършване на продажба /с посочване на купувач, описание на имота, припадащите се идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя, цената и други дължими плащания и допълнителни условия/ и следва да се изпълни в едномесечен срок от връчването й – чл.11 вр. с чл.10 от Наредбата за разпореждане с недвижими имоти-частна държавна собственост, включени във ведомствения жилищен фонд на МВР (отм.) – а в случая безспорно такава заповед не е била издавана и сложният фактически състав на продажбата не е бил завършен /именно предвид преждевременността на плащането и липсата на заповед в нареждането за превеждане на сумата не е и посочена такава, а само номер на преписка/. От друга страна, сумата е постъпила по сметка на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – която, макар и самостоятелно юридическо лице, съставлява основна структурна част на Министерството на вътрешните работи /чл.37 ал.1-ал.2 ЗМВР; чл.85а ППЗМВР/. Тя представлява структура на МВР за извършване на материално-техническо осигуряване на структурите на МВР и социално обслужване на служителите на МВР – в това число подпомага министъра на вътрешните работи при провеждане на политики във връзка с управление, придобиване и разпореждане с недвижими имоти и движими вещи – държавна собственост, предоставени на МВР, изготвя актове на министъра, свързани с придобиването, управлението и разпореждането с недвижими имоти и движими вещи – държавна собственост, осъществява дейности по сключването и изпълнението на договори, свързани с недвижими имоти и движими вещи – държавна собственост и др. /чл.85а ППЗМВР/. От посоченото е видно, че дейността на дирекцията е специализирана в рамките на определена област от тази на самото министерство и е насочена към подпомагане на министъра в дейността му като представляващ министерството във връзка със стопанисването и разпореждане с недвижими имоти и социално обслужване на служителите на МВР. Резултатите от нея ангажират като краен субект Министерството на вътрешните работи – което, чрез министъра или надлежно упълномощени от него лица, встъпва в правоотношения с други субекти по повод разпореждане с недвижими имоти. Предвид изложеното и доколкото внесената като продажна цена сума по сметка на Дирекцията е именно в качеството й на специализирана структура на МВР и с оглед дейността й във връзка със започната процедура по продажба на жилище от ведомствения фонд на МВР – което е и насрещната страна по правоотношението, следва да се приеме, че процесната сума е получена именно от МВР, в чиято структура влиза Дирекцията. При това положение и като се има предвид, че последното не ангажира доказателства да е налице основание за получаването й /предвид незавършения фактически състав по продажбата на жилище на ищеца/, респективно да я е върнало, е налице обогатяване на ответника за сметка на ищеца в хипотеза на начална липса на основание. Полученото без основание подлежи на връщане по реда на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД.
Претенцията за лихви за периода до предявяването на исковата молба /17.08.10-6.07.15/ е неоснователна. Вземането за неоснователно обогатяване е изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано със срок – поради което и съгласно чл.69 ал.1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение за мораторни лихви, обаче, възниква от деня на забавата на длъжника-която, при липса на определен срок, настъпва след покана на кредитора /чл.84 ЗЗД/. Когато кредиторът не е поканил длъжника да изпълни своето задължение преди завеждане на делото, исковата молба има значението на покана, след която длъжникът изпада в забава. В случая се касае за безсрочно задължение и до предявяването на иска покана за връщане на полученото без основание не е била отправяна до ответника /установяването на това обстоятелство е в тежест на ищеца (чл.154 ал.1 ГПК) и той не ангажира такива доказателства/. Поради това и за този период не е налице изпадане в забава, респективно не се дължи обезщетение за такава в размер на законната лихва.
Възражението на ответната страна за погасяване на иска по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД по давност е неоснователно. В хипотеза на чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията – 16.08.10г. – от когато вземането става изискуемо /чл.114 ал.1 ЗЗД, т.7 ППВС 1/79/, а общият 5г. давностен срок /чл.110 ЗЗД/ изтича на 16.08.15г. При това положение исковата молба, подадена на 6.07.15г., е предявена преди изтичането му и претенцията не е погасена по давност.
Възражението за прихващане е основателно. Няма спор, че след изтичане на тригодишния срок на наемния договор – на 6.07.09г., ищецът е продължил ползването на наетия имот. Наемодателят не се е противопоставил /установяването на това обстоятелство е в негова тежест съгласно чл.154 ал.1 ГПК и той не сочи такива доказателства; напротив, от представените такива (напр. покана от 6.08.10, връчена на 11.08.10г., и писмо от 31.08.10) е видно, че е продължавал да търси плащане на наем – като сам (в писмото от 31.08.10) признава, че тъкъв не е платен само за периода м.06, м.07 и м.08 2010г./. При тези обстоятелства срочното наемно правоотношение се е трансформирало в безсрочно /чл.236 ал.1 ГПК/. От друга страна, доколкото на 11.08.10г. ответникът е уведомил ищеца, че го кани за сключване на нов договор за наем и му дава за това срок, като заявява, че при неявяването му /до 23.10.10, а съгласно второто цитирано по-горе писмо – до 10.09.10/, ще предприеме действия по изваждането му от имота, това изявление съставлява едномесечно предизвестие за прекратяване на безсрочното наемно правоотношение /чл.238 ЗЗД/. По делото не е установено ищецът да е платил посочените във връчената на 11.08.10г. покана наемни вноски и да се е явил за сключване на нов договор за наем /установяването на тези факти е в негова тежест съгласно чл.154 ал.1 ГПК и той не ангажира такива доказателства/. При тези обстоятелства следва да се приеме, че с безрезултатното изтичане на срока на предизвестието, считано от 11.09.10, безсрочното наемно правоотношение е било прекратено. От тази дата бившият наемател дължи обезщетение за лишаване от ползване по чл.59 ЗЗД в размер на пазарната наемна цена по реда на пар.4 ал.3 ПЗР ЗДС /изрична клауза, указваща този размер на обезщетение при неизпълнение на задължението за връщане на имота след прекратяване на наемния договор, се съдържа и в раздел III чл.5 ал.5 от наемния договор/. За периода 11.09.10-1.12.15г., в който безспорно ползването е продължило, обезщетението /определено на база неоспорено заключение на съдебно-счетоводна експертиза/ възлиза на 29023,44лв. /30104,10лв. (обезщетение за периода 1.07.10-1.12.15) – 2х463,14лв. (обезщетение за времето 1.07.10-1.09.10) – 463,14лв.:3 (обезщетение за периода 1.09.10-10.09.10) = 29177,82 лв. – 154,38лв. = 29023,44лв./. Възражението за погасяване по давност на вземането, с което се прави прихващане, е ирелевантно – доколкото съгласно изричната разпоредба на чл.103 ал.2 ЗЗД компенсация може да се извършва и с погасено по давност вземане. С оглед на изложеното двете вземания се компенсират по реда на чл.103-чл.104 ЗЗД до размера на по-малкото. При това положение искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е основателен за получената вследствие на компенсацията сума 1395,56лв. /30419лв.- 29023,44лв. = 1395,56лв./, а за разликата до пълния предявен размер – неоснователен. Върху главницата се дължи законна лихва от датата на предявяването на иска 6.07.2015г. до окончателното й изплащане.
С оглед на изложеното и предвид отговора на правния въпрос следва да се приеме, че въззивният съд не е процедирал в съответствие с процесуалното си задължение да обсъди всички доводи и възражения на страните, в това число относно наличието на пасивна материалноправна легитимация на ответника по иска, както и че в резултат на допуснатото съществено процесуално нарушение се е стигнало до отхвърляне на претенцията по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД. Това се е отразило на правилността на решението му, което е основание за частичната му отмяна в съответствие с приетото от настоящата инстанция.
При този изход на спора и съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете, ищецът има право на общо 116,52лв. разноски /от общо направени 7622,42лв. – 3986,30лв. пред СГС (304,19лв., 609,18лв и 72,93лв. държавна такса, 3000лв. адвокатски хонорар), 1493,15лв. пред САС (493,15лв. ДТ, 1000лв. адвокатски хонорар – който не е прекомерен тъй като е под минимума, определен съобразно Наредба №.1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения – страната има право на възнаграждение само за един адвокат /чл.78 ал.1 ГПК/, поради което и второто платено такова 3900лв. за втори адвокат е ирелевантно), 2142,97лв. пред ВКС (130лв. ДТ, 1200лв. адв. хонорар, 912,97лв. ДТ)/, ответника – на общо 1222,73лв. /от общо направени 2522,57лв. – 1742,57лв. юрисконсултско възнаграждение пред СГС, определено по Наредба №.1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и 400лв. депозит за вещо лице, 380лв. юрисконсултско възнаграждение пред САС, определено по реда на Наредбата за правната помощ/ – или при условията на компенсация на ответната страна се дължат 1106,21лв. Предвид всичко посочено по-горе въззивното решение следва: 1/ да се отмени – в частта, с която е потвърдено първоинстанционното такова за отхвърляне на иска по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата 1395,56лв. и за осъждане на Д.М. да плати на МВР сумата над 1106,21лв. до 2299,47лв. разноски за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение /400лв.+1899,47лв.=2299,47лв./, както и в частта, с която същият е осъден да плати на ответника още 350лв. юрисконсултско възнаграждение пред САС – вместо което искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД се уважи за сумата 1395,56лв. ведно със законната лихва считано от 6.07.14г. до окончателното изплащане; 2/ да се потвърди в останалата обжалвана част. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №.2604/13.12.17 по г.д.№.4898/16 на Софийски апелативен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №.6274/26.07.16 по г.д.№.8746/15 на СГС, ГО, 7с., в частта за отхвърляне на предявения от Д. Б. М. евентуален иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата 1395,56лв. и за осъждането му да плати на МВР разноски и юрисконсултско възнаграждение общо над 1106,21лв. до 2299,47лв., както и в частта, с която Д. М. е осъден да плати на МВР 350лв. юрисконсултско възнаграждение пред САС, вместо което постановява:
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да плати на Д. Б. М., ЕГН [ЕГН], на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата 1395,56лв. /хиляда триста деветдесет и пет лева и петдесет и шест стотинки/, ведно със законната лихва считано от 6.07.2015г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №.2604/13.12.17 по г.д.№.4898/16 на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: