Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
5213_16_opr_288_124gpc_54(2)zkir
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 340
София, 12.06. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 26 април две хиляди и седемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 5213 /2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството e oбразувано по касационна жалба от П. С. Ц. и Х. А. Ц. срещу въззивно решение № 1063 от 15.07.2016 г. по възз. гр. д. № 1482 /2016 на Пловдивския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което по иск на А. П. М. с правно основание чл.54,ал.2 от ЗКИР е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че към момента на одобряване на действащия КРП от 1989 г. на [населено място] ищецът е бил собственик на 1 / 2 ид.ч. от площ от 36 кв.м. , част от УПИ ІІ – 1262, при посочени граници, площта е означена приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза (СТЕ)..
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна А. П. М. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Ищецът е придобил имот в границите според КРП от 1959 г., граница между двата имота е регулационната, за което съдът кредитира заключението на СТЕ, по този план няма заснета материализирана имотна граница, но е налице регулационна. Съгласно чл.39 ЗПИНМ (в редакция в сила от 10.07.1956) до отмяната му през 1973 г. – регулационният план има непосредствено отчуждително действие, като заплащането на обезщетение за придаваемите части не е условие за това. Следователно, дори да е била променена границата, релевантна се явява тази по регулационната линия (по КРП от 1959 г.), макар същата да не е материализирана на терена, регулационната линия е имотна граница.
По действащия КРП от 1989 г. като имотна граница е нанесена материализираната на място такава. От показанията на свидетелите се установява, че масивната ограда е построена през 1988 г., т.е. при действието на З. (отм.). Съгласно 59,ал.1 З. (отм.) се забранява придобиването по давност на реално определени части от парцели. Т.е. неоснователно е възражението на ответниците за придобиване по давност на спорната реална част. Липсват данни за придаване по регулация на спорната процесна част от парцел по КРП от 1989 г. (отчуждително действие по силата на чл.110 З. съгласно приетото с ТР № 3 /1993 г.), поради което действителната имотна граница е тази според плана от 1959 г.
Предвид установената забрана в З. (отм.), ответниците не са придобили реалната част по давност.
Жалбоподателите извеждат следните правни въпроси:
1.1. могат ли да се придобиват по давност реални части от урегулирани поземлени имоти (парцели) преди влизане в сила на З. (отм.)
Въпросът не е обуславящ. Нито една от страните не се е позовала на придобивна давност по време на действието на ЗПИНМ (отм.), нито съдът е обсъждал такава, а е обсъждал отчуждителното действие на регулацията при действието на ЗПИНМ (отм.).
Ищецът се позовава на придобиване чрез правна сделка през 1987 г., а ответникът прави възражение за придобивна давност въз основа на владение с начало от 1988 г., откакто е придобил имота (стр.3 на отговора на и.м., л.433 по делото) – при действието на З. (отм.)
Неоснователно е и твърдението за противоречие с решение по гр.д. № 3141 /2008 г на ВКС, ІV г.о. и решение по гр.д. № 4131 /2008 г. на ВКС, ІІІ г.о..
С тях са разгледани различни хипотези, разпоредбата на чл.181 З. не може да намери приложение, т.к. владените 36 кв.м. не могат да бъдат обособени в самостоятелен парцел – не отговарят на изискванията за минимална повърхност.
1.2. владението на реална част от недвижим имот счита ли се за владение на идеална част от парцела и може ли да има за последица придобиване по давност на тези ид. части.
Въпросът не е обуславящ, спорът е за собственост на реална част от парцел, а не за идеална част от парцел, съответно възражението за придобиване по давност – също.
2. Допустим ли е иск по чл.54 ЗКИР за отстраняване на грешка в кадастралния план относно правилно отразяване на имотна граница при условие, че имотната граница се въвежда едва с плана, чиято поправка се иска.
Твърди се, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието н правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Въпросът е обуславящ. Спорът е за собственост върху реална част от парцел, неправилно включена в границата на парцела на ответниците.
Именно първото погрешно заснемане в кадастралната карта, въз основа на която е изготвен регулационния план, причинило спора, обуславя правния интерес от иска (и то подлежи на установяване).
Разрешението е в точно съответствие с приетото с ТР 8 /2014 г. на ОСГК на ВКС, че такъв иск е допустим. Към т.3 са изложени мотиви за приетото разрешение: че съобразно характеристиката му на установителен иск за собственост, искът по чл.53,ал.2 ЗКИР /първоначална редакция/ е допустим при наличието на правен интерес. С оглед презумпцията по чл.2,ал.5 ЗКИР за вярност на основните кадастрални данни, самото заснемане в кадастралната карта на част от собствения на ищеца имот като част от имота на ответника формира наличието на правен интерес от иска, тъй като създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника.
Поради наличието на това разрешение с тълкувателно решение и съответствието с него на разрешението в тълкувателното решение не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски. Искането на насрещната страна за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 850 лева съгласно представен списък за разноски е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1063 от 15.07.2016 г. по възз. гр. д. № 1482 /2016 на Пловдивския окръжен съд, г.о.
Осъжда П. С. Ц. и Х. А. Ц. да заплатят на А. П. М. сумата 850 (осемстотин и петдесет) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.