Р Е Ш Е Н И Е
№ 340
гр. София, 16.04.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на двадесет и осми юни две хиляди и тринадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЖАНИНА НАЧЕВА
при секретаря Кр. Павлова в присъствието на
прокурора И. Ч.обанова изслуша докладваното от
съдия Чочева наказателно дело № 1049 по описа за 2013 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия В. А. Г. против въззивно решение № 40/08.03.2013 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 300/2013 г.
В жалбата и представените в срока по чл. 351 ал. 3 от НПК две допълнения, поддържани в с. з. пред ВКС от подсъдимия и упълномощения му защитник, се изтъкват мотивирани доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материален закон, които са касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 2 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и при условията на алтернативност оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на предявените граждански искове или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд.
Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.
Гражданските ищци и частни обвинители, редовно призовани, не се явяват.
В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
1. С присъда № 32/12.12.2011 г., постановена по НОХД № 479/2011 г., Шуменският окръжен съд, НО, е признал подсъдимия В. А. Г. за виновен в това, че на 28.10.2008 г., като лекар ординатор в МБАЛ АД – Шумен поради немърливо изпълнение на правно регламентирана дейност (лекарска практика), представляваща източник на повишена опасност, причинил смъртта на Е. И. Г., като след деянието деецът направил всичко зависещо за спасяване на пострадалия, поради което и на основание чл. 123 ал. 4, вр. ал. 1 и вр чл. 54 от НК му е наложил наказание 1 година лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 66 ал. 1 от НК е отложил изпълнението на това наказание за срок от 3 години.
Осъдил е подсъдимия да заплати на гражданските ищци Р. М. А. и И. Н. Г. по 12 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 28.10.2008 г., като претенциите над уважените размери са били отхвърлени като неоснователни. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на направените по делото разноски.
Тази присъда е била обжалвана само от подсъдимия Г. с доводи за необоснованост и незаконосъобразност. С решение № 49/07.05.2012 г. по ВНОХД № 471/2011 г. състав на Варненския апелативен съд е отменил изцяло първоинстанционната присъда и е върнал делото за ново разглеждане на Шуменския окръжен съд, приемайки за неясна волята на съда относно начина на изтърпяване на наказанието, отчетено за съществено процесуално нарушение, неотстранимо от въззивната инстанция.
2. След връщане на делото за ново разглеждане в Шуменския окръжен съд е било образувано НОХД № 234/2012 г., като съдебното производството е протекло по реда на глава 27 – чл. 372 ал. 3, вр. чл. 371, т. 1 от НПК. С постановената втора по ред присъда № 25/29.09.2012 г. окръжният съд отново е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 123 ал. 4, вр. ал. 1 от НК, като му е наложил 1 година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил по реда на чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 3 години. Възпроизвел е съдържанието на първата присъда и в останалата й част за уважените размери на гражданските искове и разноските.
С въззивното решение по ВНОХД № 300/2012 г, предмет на настоящата касационната проверка, тази присъда е била изцяло потвърдена.
Касационната жалба на подсъдимия е основателна:
Оплакванията за допуснати от Варненския апелативен съд съществени процесуални нарушения, съотносими към качеството на извършената въззивна проверка, материализирани в мотивите и аргументирани с липса на обективно, всеобхватно и пълно изследване на доказателствените материали, отсъствие на надлежен съдържателен анализ на противоречиви доказателствени източници и експертни заключения, както и пренебрегване на доказателства с оправдателно значение, всички свързани с правилното разрешаване на съществените въпроси, включени в предмета на доказване, очертан с обвинителния акт, които самостоятелно и съвкупно да са довели и до незаконосъобразно осъждане, са основателни. Реализирано е касационното основание по чл. 348 ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, непоправимо от касационната инстанция и оправдаващо прилагането на разпоредбата на чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК.
От съдържанието на обвинителния акт е видно, че обвинението срещу подсъдимия е било за немърливо изпълнение на правнорегламентирана дейност, а именно лекарската практика при индуцирано с медикамента „простин” раждане (на бебето Е. от негова майка – св. Р. А. на 28.10.2008 г), изискваща непрекъснато наблюдение на детските сърдечни тонове (ДСТ) и своевременно вземане на решение за спешно родоразрешение чрез цезарово сечение. Твърденията са били, че подсъдимият не е наблюдавал ДСТ с кардиограф, а те са били слушани само със слушалка, вследствие на което не е било възможно да бъдат установени проявите на вътрешноматочна асфикция на плода (децелерации, спадане на ДТС), а поради това той не взел своевременно решение за цезарово сечение. Поради настъпилата вътрематочна асфикция бебето е било родено в тежко състояние, в резултат на което починало на 30.10.2008 г. Според фактическите обстоятелства, изложени в обвинителния акт, подсъдимият Г. е бездействал в периода след 14 ч. (когато родилката е почувствала симптоми на неразположение и болки) до 15.50 ч., (когато е започнала оперативната интервенция), като в 15.55 ч. бебето е било извадено в тежко състояние с показател Апгар 1. След поставяне на втората половинка „простин” в 13. 30 ч. той не е проследявал ДСТ с кардиограф, не е констатирал влошаването на показателите някъде около 14 ч., а впоследствие, след като е бил повикан в предродилната зала, заедно със св. Т. половин час са се чудили какво да правят, тъй като ДСТ били паднали наполовина, докато накрая след кардиотокографския запис в периода 15.07 ч – 15.25 ч. (документирал спад на ДСТ под 100 удара в минута за около 8-10 минути), взел решение за секцио, което е било правилно, но закъсняло във времето. Позовавайки се на констатации на вещите лица, прокурорът е застъпил тезата, че подсъдимият е нарушил националния стандарт по акушерство и гинекология, както и правилата на добрата медицинска практика, като недооценил установената от записа асфикция в 15.07 ч., сочеща за вътрематочно страдание на плода, каквото е имало и преди този час, но това не е било установено поради непроследяване на ДСТ с кардиограф.
Съответно, с оглед обхвата на обвинението, съдът е бил длъжен да установи, въз основа на пълен и коректен анализ на доказателствената съвкупност и съпоставка с правилата за добрата медицинска практика, която да бъде посочена, изпълнил ли е подсъдимия задълженията си да проследява ДСТ след приложението на медикамента „простин”, използван за индуциране на раждането, по какъв начин е извършвано това проследяване, вярно ли е твърдението, че това е ставало само със слушалка, както и кой е началният момент, когато същият обективно е могъл и е бил длъжен да констатира спадане на ДСТ, имало ли е такова спадане преди 15.07 ч., какви действия е бил длъжен да предприеме и обективно е предприел във връзка с вземането на решение за спешно родоразрешение чрез секцио, респ. какво е минимално необходимото технологично време за провеждането му с оглед конкретните обстоятелства, има ли забавяне при изпълнение на тези му задължения. Всичко това безусловно е изисквало детайлно изясняване и фактическо отразяване в мотивите на всички обстоятелства, свързани с обективното състояние и начина на проследяване на родилката и плода, както и действията на подсъдимия в периода от 13.30 ч. (поставянето на втората половинка простин) до 15.55 ч. (изваждането на бебето чрез секцио), респ. кои са доказателствените източници и експертни заключения, които се анализират и ако помежду им има противоречия, кои от тях се кредитират, а други не и какви са причините за това. Само по този начин би могло да се определи дали подсъдимият е бездействал, неизпълнявайки вменени му задължения от нормативните документи и добрата медицинска практика, като в резултат на това се е стигнало и до реализиране на съставомерния резултат по чл. 123 ал. 1 от НК.
Прегледът на извършената от Варненския апелативен съд процесуална работа и изложените от него мотиви ярко демонстрира, че тези важни обстоятелства от съществено значение за правилното решаване на случая не са били изяснени в съгласие с правилата по чл. 13, 14, 15, 107, 305 ал. 3, 313 и 314 от НПК. Те не присъстват и в мотивите към първоинстанционната присъда по НОХД № 234/2012 г. (втора по ред), които с една незначителна добавка (за изслушаната от допълнителна СМЕ, назначена от ВАС по ВНОХД № 471/2011 г.) са потвърждавали оплакването на защитата за цялостно копиране и пренасяне на съдържанието на мотивите от първата присъда по НОХД № 479/2011 г. по метода „copy–paste” – една крайно обезпокоителна практика, обосноваваща нарушение по чл. 348 ал. 3, т. 2 от НПК, към която не може да има никакъв толеранс, защото практически представлява отказ от изпълнение на съдебни задължения, свързани със суверенно формиране на вътрешното съдийско убеждение по фактите и правото, респ. отказ от правосъдие.
Пренебрегвайки основателността на тези възражения и спестявайки си процесуалните усилия, които му се възлагат като въззивна инстанция, действаща и при условията на чл. 335 ал. 3 от НПК, Варненският апелативен съд на свой ред е преписал фактическите и правни изводи на първостепенния съд, без да извърши собствена оценка на залегналите в обвинителния акт твърдения в контекста на направените от защитата възражения, без да осъществи аналитична проверка на доказателствата съгласно изискванията по чл. 107 ал. 5 и чл. 305 ал. 3 от НПК, които го задължават внимателно да ги изследва, провери и оцени съобразно действителното им съдържание.
Преди всичко въззивният съд е бил длъжен да заяви суверенното си становище кои доказателствени източници и експертни заключения подлежат на обсъждане и оценка, доколкото този въпрос не се изяснява от копираните първоинстанционни мотиви и съдебните протоколи. Съвсем очевидно е, че първата присъда е била отменена от състава на ВАС по ВНОХД № 471/2011 г. с абсурдни съображения – за неяснота относно начина на изтърпяване на наказанието, при положение, че единствено подсъдимият е бил инициатор на въззивната проверка, а той не е правил подобно оплакване, като отделно от това, за да се стигне до решаването на въпроса за наказанието, то първо е било нужно да се изложат доводи по фактите и правото, в която връзка са били ориентирани възраженията на защитата, но те не са били изобщо обсъждани. При всички случаи обаче, при повторното първоинстанционно разглеждане Шуменският окръжен съд е бил поставен в нова процесуална ситуация с оглед формираното съгласие за провеждане на производството по глава 27 – чл. 372 ал. 3, вр. чл. 371, т. 1 от НПК, а от това са следвали промени най-малко относно това, кои доказателствени източници са подлежали на включване и обсъждане, дали те са били достатъчни и било ли е необходимо приобщаването на материали от НОХД № 479/2011 г. и по какъв ред да стане това. Тук е мястото да се отбележи, че в производството по глава 27 – чл. 372 ал. 3, вр. чл. 371, т. 1 от НПК съдът е длъжен недвусмислено да изясни за кои доказателствени материали от ДП се отнася съгласието на подсъдимия и останалите страни в процеса, подлежащо на одобряване. В случая становището на подсъдимия е било да не се разпитват свидетелите и вещите лица, от което е следвало при постановяване на присъдата да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от ДП. В протокола от с. з. на 27.06.2011 г. (2012 г.) обаче липсва приобщаване на такива материали от ДП. Това не е сторено и в с. з. на 28.09.2012 г., когато съдът е постановил, че „приема и прилага към материалите по настоящото производство всички материали по ВНОХД № 471/2011 г. на Апелативен съд – Варна и тези по НОХД № 234/2012 г…”
Въпросът, кои доказателствени източници и експертни заключения първоинстанционният съд е включил в обхвата на съдебните си преценки по повод установяване на правно релевантните факти, не се изяснява и от съдържанието на копираните мотиви. При всички случаи обаче, техният прочит съвсем недвусмислено определя и това е могло да бъде констатирано от въззивния съд, че са ползвани показания на свидетели, които непосредствено са били разпитвани от съда при първото разглеждане по НОХД № 479/2011 г. (вж. напр. препратката към л. 87 от с. з. – на л. 3 от мотивите, която очевидно се отнася до разпита на св. А., като същевременно л. 87 от НОХД № 234/2012 г. е списък за призоваване на лицата по това дело), но техните показания не са били приобщавани по предвидения в НПК ред. Оплакванията на родилката след поставяне на втората половинка от медикамента „простин”, ситуирани във времето около 14 ч., са имали значение за извода дали и доколко ДСТ са били проследявани коректно , респ. дали е имало спадане на ДСТ преди кардитокографския запис от 15.07 ч., която теза е била застъпена в обвинителния акт. Данните за това нейно състояние са били коментирани и в СМЕ и трите допълнителни заключения. Преценка за достоверност на показанията на св. А. по този въпрос обаче липсва, нито каквато и да е съпоставка с други източници на доказателствена информация (като например обясненията на подсъдимия пред първата инстанция, показанията на дежурните акушерки П. И., С. В. от ДП и медицинската документация), като отделно от това е неясно и кои всъщност нейни показания са били обсъждани. Неясно е също и как въззивният съд е приел посочените факти за убедително доказани, след като същевременно се е позовавал на заключението на СМЕ № 50-а/2009 г., в което оплакванията на родилката са били обявени за субективни, тъй като липсват обективни доказателства за тях.
Затова, напълно основателни се явяват възраженията, изложени пред настоящата инстанция, че фактическите констатации за оплакванията на св. А., възпроизведени от въззивния съд, не почиват на вярна и коректна интерпретация на доказателствените източници, те не са оценявани обективно и пълно при съпоставка с други, които им противоречат. Отделно от това, Варненският апелативен съд не е положил нужните процесуални усилия да приобщи по реда, предвиден в НПК, всички доказателствени материали, нужни за правилното изясняване на случая, като при изпълнението на тази непосредствена задача не е бил ограничен от процедурата, развила се пред първата инстанция, където това не е било сторено.
Не по-различно е положението и с правилното изясняване на важните фактически обстоятелства, свързани с начина на проследяване на състоянието на родилката и ДСТ на бебето, както и поведението на подсъдимия в периода 13.30 ч. до 15.50 ч., които са имали съществено значение за разрешаване на въпросите дали е изпълнявал лекарските си задължения съобразно нормативните правила и стандартите на добрата медицинска практика, вкл. този за своевременност при вземането на решение за спешно цезарово сечение и неговото изпълнение.
Мотивите на въззивната инстанция в тази част напълно преповтарят тези на първостепенния съд, копирани от предходната присъда: : „Непосредствено след прегледа ДСТ били в нормални граници, а малко по-късно се забавили. Подсъдимият Г. назначил подаване на кислород на родилката. Извикал старшия дежурен д-р Т., запознал я със случая и решили да направят цезарово сечение по спешност. През това време тоновете на детето рязко паднали наполовина. Около 15.15 ч. я завели в операционната и я оперирали по спешност, а около 17 ч. А. излязла от упойка.” Това схематично и повърхностно фактическо изложение изобщо не позволява формиране на каквито и да са заключения по предмета на делото. От тях не става ясно по какъв начин са били проследявани ДСТ (на слушалка или на монитор), какви са били техните параметри, в кой момент съдът приема, че те са се забавили (преди или след 15 ч.), до какви стойности и за колко време, какви конкретни действия е било нужно да предприеме и предприел ли е такива подсъдимият, кога и при какви обстоятелства е било взето решението за секцио и за какво технологично време то е изпълнено. В мотивите по-нататък липсва и каквато и да е съдебна констатация как поведението на подсъдимия се съотнася към приложимите за случая нормативни правила и стандарт за добра акушерска практика, респ. какви са нейните източници.
Преписът на отделни абзаци от заключенията на експертите (СМЕ с две допълнителни заключения от ДП и допълнително такова в променен състав на вещите лица, назначено от ВАС по ВНОХД 471/2011 г., изслушано от окръжния съд при новото разглеждане) не замества дължимата оценъчна дейност на съда и не предоставя онази фактическа информация, която да послужи за формиране на изводите, които са направени – че ДСТ не са били проследявани с кардиотокограф, което попречило на подсъдимия да установи спад на ДСТ, какъвто е имало и преди патологичния запис в 15.07 ч., а това е довело и до несвоевременно вземане на решение за секцио, което е следвало да бъде изпълнено за 10-15 минути, за да се очаква раждането на плод в нормално състояние.
Известно е, че експертизата не представлява самостоятелно доказателствено средство, а способ за изясняване и проверка на някои обстоятелства по делото, за които са нужни специални знания, като съдът има задължението да поясни в мотивите си поради какви причини ги кредитира цялостно или частично. Това е особено важно, когато между тях и други доказателствени средства има противоречия, както и такива между самите експертни заключения. В мотивите си въззивният съд е приел, че няма такива противоречия, което е очевидно напълно погрешно. Противно на изложеното в първата СМЕ и преповтаряно в последващите допълнителни заключения (че ДСТ са проследявани на слушалка), подсъдимият е твърдял, че ДСТ са били проследявани на монитор като звук и изписана стойност, като данните са били отразявани стриктно от съответните акушерки в историята на раждането. Единственият дефект на апаратурата е бил със записващото устройство, което е блокирало. Започването на асфикцията е било установено своевременно със записа от 15.07 ч. (непосредствено след провеждане на прегледа около 15 ч., докогато ДСТ са били в норма), извършени са били действия за възстановяване на ДСТ (и те били възстановени до определени стойности), консултация със старшия дежурен за провеждане на спешно секцио, което е било изпълнено за нужното технологично време. Излагани са и множество детайли за начина на организация в отделението, както и данни, съотносими към стандарта за своевременност при извършване на спешно секцио.
При тези данни въззивният съд е бил длъжен да констатира посоченото противоречие и да го разреши по начина, предвиден в чл. 305 ал. 3 от НПК – чрез подробно обсъждане на доказателствените материали и проверка на основанията, поради които експертите са заявили, че ДСТ са били проследявани само на слушалка. Това неизбежно би предопределило проверка на писмените отразявания в историята на раждането, вкл. чрез съпоставка с показанията на свидетелите и по експертен път, за да се констатира достоверни ли са те или не. По този начин би се избегнал и резултата от това неразрешено противоречие, а именно разминаванията в заключенията на експертите от ДП и това в съдебната фаза, касаещ изясняването на важен за изхода на делото факт – в кой момент ДСТ са се забавили и това е било възможно да бъде установено при спазване на правилата за добрата медицинска практика. Заключенията от ДП са сочели, че забавянето на ДСТ е датирало преди т. нар. патологичен кардиотокографския запис от 15.07. ч., базирайки извода си на това, че този запис е давал информация за тежко вътрешноматочно страдание на плода и бебето е родено в тежко депресивно състояние с Апгар 1. Този експертен състав е приемал и че историята на раждането на Р. А. не е достоверна, тъй като е имало противоречия между написаните декурзуси за хода на родовия процес, съпоставката им с токографския запис от 15.07 ч. и реалните резултати от раждането на плод в тежка асфикция. От друга страна, вещите лица от последната СМЕ, назначена в съдебната фаза, „приемайки данните от приложената по делото медицинска документация” (между която е и историята на раждането) са фиксирали като начален момент, в който подсъдимият обективно е могъл да установи наличието на вътрешноматочно страдание 47 минути преди извършване на цезаровото сечение (в 15.55 ч.) или когато е било установено рязкото спадане на ДСТ при записа от 15.07 ч. Липсва становище на въззивния съд поради какви причини се възприемат всички заключения, въпреки различията в тях за достоверността на историята на раждането, който писмен документ подлежи на самостоятелна съдебна оценка. респ. за това дали асфикцията е започнала преди или след 15.07 ч. и как действията на подсъдимия се съотнасят към критерия за своевременност съобразно стандарта за добрата акушерска практика.
Изложеното дотук в достатъчна степен подкрепя направените пред ВКС възражения за грубо пренебрегване на важни обстоятелства, изводими от обясненията на подсъдимия, както и съдържащи се в множество други писмени и гласни материали (към които е направено препращане), които не са били обсъдени и проверени по надлежен процесуален път. Това важи не само за посочваното дотук противоречие за начина на проследяване на ДСТ, но и за действията на подсъдимия за времето от 13.30 ч. до 15.55 ч., за организацията на работата в отделението и предвидения ред за вземане на решения за секцио, съпоставката на извършените действия с правилата на добрата медицинска практика и нейните източници, по които въпроси липсва пълно и обективно изследване, както и суверенно изразено съдебно убеждение въз основа на критичен анализ на доказателствената съвкупност, която да е ясно какво включва.
Затова се налага съобразно чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК въззивното решение да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане на Варненския апелативен съд от друг състав от стадия на съдебното заседание. С цел отстраняване на допуснатите нарушения въззивният съд следва преди всичко да проучи внимателно материалите по делото, да проведе въззивно следствие, в хода но което да инкорпорира всички необходими за правилното решаване на делото писмени и гласни доказателства, както и експертни заключения, като с оглед правомощията си да прояви активност при разрешаване на противоречията между тях по предвидения в НПК процесуален ред. Фактическите положения следва да бъдат отразени в мотивите подробно, ясно и систематично, така че да дават представа за това, какво точно е приел въззивния съд във връзка с правно релевантните факти, включени в обхвата на обвинението и въз основа на какви доказателства. При наличието на противоречиви източници на доказателствена информация апелативният съд следва да ги открои и съответно разреши чрез анализ и съпоставка помежду им и с други такива, като предложи логични правни съображения в съгласие с изискването по чл. 305 ал. 3 от НПК. Изводите по фактите следва да почиват на вярна интерпретация на доказателствените средства, от които са били изведени и на съвкупната им оценка. Противоречията и непълнотите в експертните заключения следва да бъдат анализирани и преодоляни по начина, указан в чл. 153 от НПК.
Предвид изложените съображения и на основание чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА изцяло въззивно решение № 40/08.03.2013 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 300/2013 г. И ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав от стадия на съдебното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.