2
определение по гр.д.№ 226 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 340
София, 26.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 226 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на З. В. В., К. В. А. и А. В. Г. срещу решение № 5459 от 21.07.2017 г. по в.гр.д.№ 8281 от 2016 г. на Софийския градски съд, IV-В въззивен състав, с което е потвърдено решение от 16.03.2016 г. по гр.д.№ 31033 от 2013 г. на Софийския районен съд, 38 състав за уважаване на предявения положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК на В. Д. М. за признаване на установено по отношение на З. В. В., К. В. А. и А. В. Г., че ищецът е собственик на 300 кв. м. реална част от поземлен имот с площ от 911 кв.м., с идентификатор 07106.1432.134 по кадастралната карта на [населено място], [населено място], одобрена със заповед № РД-18-29 от 03.04.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, идентичен с имот с пл. № 134, кадастрален лист 557, планоснимачен район „Д. М.“ (VII-103) от архивен кадастрален план, със съседи на реалната част: юг- път, запад- В. А., север- В. А., от север и от изток- С. А., на основание договор за покупко-продажба от 19.12.2012 г., обективиран в нотариален акт № 184, том.VI, рег.№ 35778, нот. дело № 1119 от 19.12.2012 г. на нотариус Р. Н..
Касаторите твърдят, че решението на Софийски градски съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1,т.3 ГПК.
В касационната жалба и в изложението за допускане на касационно обжалване, като основания за допускане на касационно обжалване сочат чл. 280, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ.в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар. 74 от ПЗР на ГПК, публ. ДВ бр. 86 от 2017 г./. Твърдят, че обжалваното решение противоречи на посочена от тях практиката на Върховния касационен съд /решение № 204 от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 183 от 01.08.2013 г. по гр.д.№ 847 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 1163 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 107 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 1297 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1218 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 40 от 04.07.2017 г. по гр.д.№ 3171 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 491 от 30.12.2010 г. по гр.д.№ 782 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следните въпроси:
1. Допустимо ли е при липса на елементите от фактическия състав на придобивното основание на праводателката на ищеца- давностно владение по чл.79, ал.1 ЗС- да се приеме за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание договор за покупко- продажба на процесния имот ?
2. Може ли да се приеме, че ползвателят/владелец е променил намерението си и е започнал да владее за себе си реална част от недвижим имот, ако тя не е обособена от останалата част на имота с трайна граница ?
Освен това, според касаторите, произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 27.11.2017 г. ответникът по касационната жалба В. Д. М. оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо отделение намира, че касационната жалба е допустима: подадена е от надлежна страна /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2 ГПК /ред. преди изм.с ДВ бр. 86 от 2017 г./.
Не са налице обаче твърдените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване поради следното: И двата посочени от касаторите в изложението им по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК- такива, които да са от значение за конкретното дело и да са обусловили изводите на съда в обжалваното решение.
1. Първият поставен въпрос /допустимо ли е при липса на елементите от фактическия състав на придобивното основание на праводателката на ищеца- давностно владение по чл.79, ал.1 ЗС- да се приеме за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание договор за покупко- продажба на процесния имот/ не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както бе разяснено това в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- такива, които да са от значение за конкретното дело и да са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. В него съдът не е приел, че ищецът е собственик на претендирания имот, въпреки липсата на елементите от фактическия състав на придобивното основание на неговата праводателка /давностно владение по чл.79, ал.1 ЗС/.
Напротив, приел е, че ищецът е собственик на процесния имот именно защото и неговата праводателка по договора за покупко-продажба от 19.12.2012 г. /майка му К. А. Г./ е била собственик на този имот на основание давностно владение, продължило от 14.07.1971 г. /датата на сключване на предварителния договор с наследодателя на ответниците В. А. В./ до 2012 г. Доколкото по време на сключване на договора от 14.07.1971 г., при действието на ЗПИНМ (отм.), имотът не е бил включен в регулационния план, не е бил със статут на дворищнорегулационен парцел, поради което не попадал под забраната, установена с чл.40, ал.2, изр.първо ЗПИНМ (отм.), процесната реална част от 300 кв.м. е могла да бъде предмет на валидна отчуждителна сделка, включително и да се придобива по давност. Макар и договорът от 14.07.1971 г., като нищожен поради липса на изискуемата от чл.18 ЗЗД форма, да не е произвел вещно-транслативен ефект, същият, съдържайки ясно уговорени условия на продажбата относно предмета и цената, се конвертира в предварителен договор и обвързва страните по него. Клаузата в договора, че владението и ползването на имота е предадено на К. А. в деня на подписването му, е поставила началото на течението на десетгодишния давностен срок за придобиване на имота. Този срок е изтекъл на 14.07.1981 г., доколкото, според съда, не се установява от събраните в производството доказателства същия да е спиран или прекъсван. Анализирайки доказателствения материал, съдът е приел, че са осъществени обективният и субективен елемент на владението: праводателката на ищеца К. А. е упражнявала фактическата власт върху имота / в неговите граници, посочени в договора от 14.07.1971 г./, с намерение да свои този имот, като владението й е било постоянно, непрекъснато, спокойно и явно, осъществявано чрез действия, съставляващи съдържанието на право на собственост.
2. Първата част на втория поставен въпрос /може ли да се приеме, че ползвателят/владелец е променил намерението си и е започнал да владее за себе си реална част от недвижим имот, ако тя не е обособена от останалата част на имота с трайна граница/ също не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като също не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Съдът не е приел, че праводателката на ищеца К. А. е променила намерението си от ползувател да е владелец на имота и е започнала да владее за себе си реалната част от този имот.
Напротив, както бе изложено и по-горе, съдът е приел, че владението върху процесния имот от 300 кв.м. е било предадено на К. А. от собственика на имота и неин брат В. А. В., което изрично е записано в договора за покупко-продажба от 14.07.1971 г.
По втората част на поставения втори въпрос обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС: Напълно в съответствие с тази практика /включително и посоченото от самите касатори решение № 183 от 01.08.2013 г. по гр.д.№ 847 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о./ въззивният съд е приел, че може да се владее реална част от имот, дори и тази реална част да не е обособена от останалата част от имота с трайна граница.
Формулираните от касаторите въпроси са свързани с оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост на изводите на съда за придобиване на имота по давност от праводателката на ищеца, а оттам и за ненастъпването на вещно-транслативния ефект на сключения между тях във формата на нотариален акт договор за покупко-продажба. Обосноваността на изводите на съда за осъществяване елементите на фактическия състав на придобивната давност, съобразно представените в производството доказателства, и тяхната преценка е от значение за правилността на решението и не може да се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. По така поставените от касаторите въпроси, съдът може да се произнесе в производството по същество на спора, след евентуалното допускане на решението до касационен контрол.
На следващо място, въззивното решение не е в противоречие с цитираната и приложена практика на ВКС. Въпросите, които са намерили отговор в решенията по чл. 290 ГПК, касаят съдържанието на действията, които трябва да извърши владелецът, за да манифестира намерението си да свои вещта; спрямо кого трябва да са насочени тези действия; кой носи доказателствената тежест за доказване намерението на владелеца за своене на вещта в хипотезата на предадено владение въз основа на предварителен договор и в хипотезата, при която владелецът разполага с нотариален акт за собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка; може ли да се владее реална част от имот, която не е обособена от останалата част от имота с трайни граници; дали инициирането на нотариално производство за снабдяване с нотариален акт за собственост на основание давностно владение установява намерение за своене на вещта и ако да- от кога и др. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение по всички тези въпроси кореспондират с изводите на ВКС в приложените решения по чл.290 ГПК.
Предвид на това, че касаторите не са посочили правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не може да се допусне и на основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Независимо от горното, по никой от въпросите, които са от значение за настоящото дело и които са обусловили волята на съда в обжалваното решение, не е осъществено основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така както бе разяснено това основание в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: по въпросите да няма съдебна практика или постановената такава да се нуждае от промяна, поради настъпили промени в законодателството или в обществените условия:
1. По въпросите за фактическите действията, които владелецът трябва да извършва, за да обективира намерението си да свои вещта в рамките на съдържанието на определено вещно право и лицата, спрямо които трябва да ги насочи, практиката на ВКС е единна и непротиворечива, видно от приложената от касаторите практика.
2. Относно елементите от фактическия състав на придобивната давност, като способ за придобиване на вещни права, съдебната практика е уеднаквена с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. дело № № 4 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС, където в т.2 е прието, че макар и изискуемото от чл.120 ЗЗД, във връзка с чл.84 ЗС волеизявление /позоваване/ да не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, правната последица- придобиване на правото на собственост или на друго вещно право не настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок, а е необходимо позоваване на последиците й, при наличие на което придобиването на вещното право се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок на владение.
3. По въпроса трябва ли владелецът да доказва намерението за своене, или то се предполага, е постановено Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк дело № № 1 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС, според което в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл.79 ЗС.
4. С т.2 на Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК е разгледан въпроса са индивидуализацията на недвижимите имоти при предявен иск за защита на вещни права. Прието е, че предмет на вещни права и обект на защита могат да бъдат само самостоятелни вещи, тоест само вещи, които са разграничени от другите вещи. Когато вещта е поземлен недвижим имот /част от земната повърхност/, границите между отделните имоти са изкуствени, прокарани от човека съобразно правото на собственост. За да бъде разграничен един такъв поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта. Достатъчно е един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. Следователно, липсата на техническо отразяване на границите на един имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. Предвид на това и в случаите на предявен иск за собственост на имот, имотът, правото на собственост върху който се защитава с предявяването на иска, е самостоятелна недвижима вещ, дори когато представлява реална част от съществуващ парцел, поземлен имот или урегулиран поземлен имот, тъй като от юридически актове може да се установят границите на този имот. Макар и касаещо хипотезите на предявени искове по чл.54, ал.2 ЗКИР за защита правото на собственост върху реституирани имоти, тълкувателните мотиви на това тълкувателно решение намират приложение и в настоящата хипотеза, доколкото предмета на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР съвпада с този по чл.124, ал.1 ГПК.
Предвид наличието на задължителна, единна и непротиворечива съдебна практика по въпросите, обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение, която практика е в съответствие с обществените условия в страната и не се налага да бъде осъвременена, съставът на първо гражданско отделение на Върховния касационен съд, намира, че на се налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Не са налице и предпоставките за служебно допускане на решението до касационен контрол в хипотезите на констатирана нищожност или недопустимост. Обжалваното решение е постановено от орган, разполагащ с правосъдна власт и в нейните предели. Формирана е воля, която е ясно изразена в писмена форма. Съдът е действал и в законен състав. Произнесъл се е в пределите на своята компетентност, съобразно правилата за родовата и местна подсъдност, в съответствие с принципа на диспозитивното начало. Решението не е постановено в нарушение на императивна материалноправна норма, установена в публичен интерес или на такава, с която е възложено на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. Твърдените от касаторите пороци на решението евентуално биха могли да обусловят неговата неправилност, а не нищожност и недопустимост.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.
Тъй като ответникът по жалбата не претендира за направените от него разноски пред ВКС, такива разноски не следва да му бъдат присъждани.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5459 от 21.07.2017 г. по в.гр.д.№ 8281 от 2016 г. на Софийския градски съд, IV-В въззивен състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.