7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
гр. София, 23.06.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1234 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и [фирма] срещу решение № 519 от 31.10.2013г. по гр.д. № 935/2013г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което след отмяна на решение № 97 от 11.03.2013г. по т.д. № 740/2011г. на Пловдивски окръжен съд, касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 16 348.50 евро, представляваща стойността на унищожената поради виновното поведение на ответника стока по инвойс фактура № 157/09.10.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.10.2010г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 1 918.50 лева.
Касаторът [фирма], [населено място] поддържа, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл неправилно и в противоречие с практиката на ВКС, която приема, че при договори за международен автомобилен превоз приложимият материалноправен закон е Конвенцията за договора за международния автомобилен превоз на стоки /CMR/ като специален, а не ЗАвП. Твърди още, че съдът е изградил решението си, базирайки се на представената разпечатка от термографна лента за транспорт под температурен режим, представена като доказателство от ищеца. Твърди, че е оспорил своевременно това доказателствено средство, но въззивният съд неправилно е приел, че при подобно оспорване доказателствената тежест се възлага на оспорващия. Счита, че предаването на товарителницата и документите, придружаващи стоката в ръцете на получателя – факт, неоспорван от страните, му дава достатъчно основание като ответник да се позове на текстовете на чл.12, пар.2 и чл.13, пар.1 от Конвенцията CMR и да твърди, че ищецът не притежава процесуалноправна легитимация за предявяване на иск. Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуално правни въпроси:
1. Кой е приложимият материалноправен закон при съдебна процедура, водена по спор, произтичащ от договор за международен автомобилен транспорт – Конвенцията CMR или Закона за автомобилните превози – противоречие с решение № 955 от 28.05.2001г. по гр.д. № 2165/2000г. на ВКС, V г.о.;
2. Длъжен ли е въззивният съд да приложи Конвенцията CMR като приложим материален закон към процесния спор – противоречие с решение № 955 от 28.05.2001г. по гр.д. № 2165/2000г. на ВКС, V г.о.;
3. Има ли правно основание въззивният съд да прехвърли доказателствената тежест върху ответника при оспорено от последния доказателствено средство – противоречие с решение № 235 от 15.04.2010г. по гр.д. № 673/2009г. на ВКС, І г.о., решение от 18.10.2005г. по т.д. № 70/2005г. на ВКС, ТК, І т.о.;
4. С оглед текста на чл.12, пар.2 и чл.13, пар.1 от Конвенцията CMR налице ли е активна легитимация на ищеца възложител за предявяване на иск по договор за превоз, след като товарът е бил приет /транспортните документи са връчени/ от получателя – противоречие с решение № 973 от 24.11.2004г. по гр.д. № 94/2004г. на ВКС, ТК, ІІ т.о..
Касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдът неправилно е приел, че не е изтекла погасителната давност. Твърди, че по делото не са приложени доказателства, установяващи наличие на валидна рекламационна процедура в рамките на сроковете, предвидени в Конвенцията за договора за международния автомобилен превоз на стоки / Конвенцията CMR/, като исковата претенция срещу превозвача е предявена в значително по-късен период и няма данни през това време сроковете да са спирани или прекъсвани. Поддържа, че въззивният съд неправилно е разгледал въпроса с примата на вътрешното законодателство по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, като не е отчел обстоятелството, че става въпрос за международен превоз на товари, при който разпоредбите на Конвенцията са специални по отношение на Закона за автомобилните превози. Твърди, че съдът изобщо не е изследвал въпроса за собствеността на товара и преминаването на риска при условията на международния договор за превоз товари. Излага съображения за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване поради наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които се разрешават противоречиво от съдилищата и чието изясняване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Кое е приложимото право при извършване на международен превоз на товари с изпращач юридическо лице, регистрирано на територията на Република България и превозвач юридическо лице, регистрирано на територията на Република България, при осъществяване на превоз извън територията на Република България с получател чуждестранно юридическо лице на територията на Европейския съюз, установено чрез CMR товарителница?
2. Следва ли Конвенцията CMR да е част от вътрешното право по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, за да са приложими разпоредбите й при осъществяване на международен превоз на товари?
3. Как се съотнася въпросът с приложимото право – увредено лице във връзка с условията на външно-търговската сделка и към кой момент преминава рискът с оглед качеството на увреденото лице? Достатъчно условие ли е неплащането на цената, за да се приеме, че дадено лице е увредено, респ. че собствеността на стоката не е преминала? Следва ли да е преминала собствеността, за да се приеме наличие на увредено лице?
4. Как се съотнася въпросът увредено лице към лице, предявило рекламация при извършване на международен превоз на товари?
5. Допустимо ли е въззивният съд, без съдът да е установил доказателствена тежест по доклада, да разпределя същата в решението си?
По отношение на въпроси 3 и 4 поддържа противоречие с решение от 17.02.2011г. по гр.д. № 539/2010г. на СОС и решение № 709 от 08.04.2013г. по т.д. № 1991/2012г. на САС, ТО, 5 състав, а по отношение на останалите въпроси поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] представя писмен отговор, с който оспорва касационните жалби. Поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторите не са посочили правните въпроси, от значение за изхода на делото, нито са представени доказателства за противоречиво разрешаване на такива въпроси от съдилищата. Поддържа, че по приложението на Конвенцията CMR има установена съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявения от [фирма] против касатора [фирма] иск за заплащане на сумата 16 348.50 евро, представляваща стойността на унищожената поради виновното поведение на ответника стока по инвойс фактура № 157/09.10.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.10.2010г. до окончателното й изплащане, въззивният съд е обсъдил спорния по делото въпрос относно приложимия закон – Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стока или на българското вътрешно законодателство – Закона за автомобилните превози, ТЗ или ЗЗД. Приел е, че Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стока е ратифицирана с Указ на ДС на НРБ от 29.07.1977г. в сила за България от 18.01.1978г., но не е обнародвана в Държавен вестник. Поради това, позовавайки се на Решение № 7 от 02.07.1992г. на Конституционния съд на Република България, според което необнародваните международни договори не са част от вътрешното право и нямат приоритет през него по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията, е приел, че приложимо към процесното правоотношение е вътрешното законодателство, регламентиращо отношенията по повод автомобилния превоз на товари. Обсъдил е и е счел за неоснователно направеното от ответника възражение за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца, обосновано с твърдението, че право на рекламация има получателят на стоката. Изложил е съображения, че в случая получателят на стоката е отказал получаването й поради негодност, настъпила по време на превоза, поради което собствеността й не е преминала върху него, и ищецът е претърпял вреди от неплащането на цената поради отказ на купувача да я приеме заради негодността на стоката. Въззивният съд е обсъдил представената извадка от термографа на автомобила, превозил стоката от България до Франция, за целия период на превозването и заключението на съдебната инженерно-технологична експертиза. По направеното от ответника оспорване на извлеченията от термографа, според което не може да се установи от кое превозно средство са снети те, тъй като на ръка е изписан номерът на превозното средство от неизвестно лице, е приел, че в тежест на ответника е да докаже, че справките от термографа не са от превозното средство, осъществило превоза, както и че същият е следвало да представи термографа от неговото превозно средство, но не го е сторил. Поради това въззивният съд е приел, че представената справка от термографа е годно доказателствено средство за установяване на температурата при осъществяване на превоза, въз основа на което е достигнал до извода, че гъбите не са превозвани от ответника при заявените в товарителницата температурни условия, което е довело до развалянето ми. С оглед изложените съображения въззивният съд е приел, че не получателят на стоката, а ищецът е претърпял вреда поради неполучаване на стоката и неплащане на цената й, предвид на което същият не се суброгира в правата на купувача, а упражнява собствени субективни права, уредени в ЗАвтП и в чл.373, ал.1 ТЗ. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност по чл.378 ТЗ, чл.76 ЗАвтП и чл.32, пар.1, б.”а” от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стока, тъй като едногодишната давност е изтекла на 14.10.2010г., а исковата молба е изпратена по пощата на 06.10.2010г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните в изложенията и на двамата касатори материалноправни въпроси, уточнени от съда и отнасящи се до приложимия закон към правоотношение по договор за международен автомобилен превоз на стоки, когато мястото за приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й се намират две различни държави, са важни, тъй като са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. Налице е и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като даденото от апелативния съд разрешение на тези въпроси е в противоречие с възприетото в представеното от касатора – ответник решение № 955 от 28.05.2001г. по гр.д. № 2165/2000г. на ВКС, V г.о., според което уредбата на превозния договор, съдържаща се в Конвенцията за договора за международния автомобилен превоз на стоки /CMR/, има императивен характер и когато са налице условията за нейното прилагане, посочени в чл.1, пар.1 от Конвенцията, тя се прилага задължително за уреждане на отношенията между страните по превозния договор и е източник за правно уреждане на договора за международен автомобилен транспорт.
Формулираният от касатора [фирма] трети процесуалноправен въпрос съставлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснато процесуално нарушение, с оглед на което не може да обоснове допускане на касационно обжалване, а по него съдът ще се произнесе с решението по същество на касационната жалба.
Четвъртият въпрос, формулиран от касатора [фирма], и четвъртият въпрос, формулиран от касатора [фирма], не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, поради което по тези въпроси съдът ще се произнесе с решението си по същество на касационната жалба.
Въпрос трети в изложението на касатора [фирма] е форумиран общо и не е относим към мотивите на въззивния съд, който е обосновал активната легитимация на ищеца с обстоятелството, че получателят е отказал да получи стоката поради нейната негодност, настъпила по време на превоза, и не е заплатил цената й. С оглед изложеното този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Формулираният от същия касатор пети процесуалноправен въпрос относно допустимостта въззивният съд, без съдът да е разпределил доказателствена тежест в доклада, да разпределя същата в решението си, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по този въпрос е създадена задължителна съдебна практика. Съгласно приетото в т.2 на ТР № 1/2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Тъй като нито във въззивната жалба, нито в отговора са направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не е бил длъжен да дава указания до страните относно разпределението на доказателствената тежест.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, всеки от касаторите следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 639.50 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 519 от 31.10.2013г. по гр.д. № 935/2013г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
УКАЗВА на [фирма], [населено място] и [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представят доказателства за внесена от всеки от тях по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационните жалби съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 639.50 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: