Р Е Ш Е Н И Е
№342
гр.София, 02. 10. 2008 год.
Върховният касационен съд на Република България трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова
ЧЛЕНОВЕ: Кети Маркова
Цветинка Пашкунова
При участието на прокурора Красимира Конова
секретаря Лилия Гаврилова, разгледа
докладваното от съдията ВЕРОНИКА ИМОВА
наказателно дело № 333/2008 год.
Делото е образувано на основание чл.420,ал.2 вр. с чл.421, ал.3 НПК по искане от осъдения Й. В. Й. за възобновяване на производството по внохд №177/07 год. на ОС Пловдив и отмяна на въззивното решение в наказателната и гражданската му част, с което е потвърдена осъдителната присъда по отношение на Й. по нохд№1757/03 год. на Пловдивския РС за престъпление по чл.129, ал.2, вр. 1 НК и му е наложено наказание една година лишаване от свобода , което е отложено за изпълнение по чл.66,ал.1 НК за срок от три години, считано от влизане в сила присъдата и е уважен гражданския иск в размер на 4 000 лева обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди.
В искането се изтъкват касационните основания: нарушение на закона и съществени процесуални нарушения. Според осъдения, съдилищата по фактите са нарушили чл.14 и чл.107 НПК като са формирали вътрешното си убеждение за деянието и авторството му на едностранчиво кредитираните доказателствени средства – показанията на пострадалия и неговите ближни, които са и противоречиви помежду си. Не са кредитирани оправдателните и смекчаващите отговорността на подсъдимия доказателства, установени от свидетелите на защитата. Твърди се, че показанията на пострадалия Т. и на свидетелите Т. Т. и Л. И. са недостоверни. Игнорирани са показанията на свид. Петка В. майка на подсъдимия и на свидетелите Б. и К. , според които подсъдимият не е участвал в инцидента, тъй като не е бил там. Твърди се, че съдът не е проверил и оценил заключението на СМЕ, според което счупването е можело да се дължи и на падане на пострадалия от собствен ръст, без да е бил удрян. Не са били обсъдени и писмените доказателства – анамнеза и епикриза, за състоянието на пострадалия при оказването му на първа помощ. В сигнала му до полицията той твърди за различен от посочения в обвинителния акт и приет за установен от съдилищата механизъм на причиняване увреждането, а именно за удар с тръбен ключ, нанесен му от осъдения. По този начин показанията на пострадалия, като противоречиви е следвало да се отхвърлят като недостоверни. Съдът не е анализирал с останалите доказателствени факти, данните за второто падане на пострадалия, непосредствено след първото, като евентуална причина за увреждането. Съдът неоснователно е отказал на защитата допускането на поисканите свидетели А. и Ш. , неоснователно е отказал събирането като писмени доказателства, извлеченията от медицинската и полицейска документация по случая. За нарушение на закона се изтъкват неправилните изводи за авторството на деянието по чл.129, ал.2, вр. с ал.1 НК. Алтернативно се сочи и ограничаване на правото му на защита и нарушение на закона, с извода на съда, че деянието е извършено при пряк умисъл, при положение, че обвинението срещу подс. Й. е повдигнато и обвинителния акт е внесен за деяние извършено при евентуален умисъл.
В съдебно заседание подсъдимият и защитата редовно призовани не се явяват. Постъпило е писмено становище от адвокат Н. П. Ч. , упълномощен защитник на подсъдимия Й. В. Й., в което развива същите доводи, каквито са изложени в искането.
Частният обвинител и граждански ищец А. Т. и неговият повереник не се явяват, редовно призовани. В писмено становище А. Т. оспорва основателността на искането.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение, че не са допуснати нарушения по чл.348 НПК и искането да се остави без уважение като неоснователно.
Върховният касационен съд провери данните по делото, доводите и становищата на страните и в пределите на своите правомощия, прие следното:
Искането е допустимо, тъй като въззивното решение, с което е потвърдена първостепенната осъдителна присъда срещу Й. В. Й., е от актовете подлежащи на проверка по реда на възобновяването. Решението не е проверявано по касационен ред и е влязло в сила на 28.12.2007 год., а искането е подадено в срока по чл.421, ал.3 НПК.
Разгледано по същество ИСКАНЕТО ЗА ВЪЗОБНОВЯВАНЕ е НЕОСНОВАТЕЛНО.
С присъда №110/29.03.05 год. по нохд№1757/03 год. на Пловдивския РС подсъдимия Й. В. Й. е признат за виновен за престъпление по чл.129, ал.2,вр. с ал.1 НК за това, че на 28.04.03 год. в с. П., е причинил на А. С. Т. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на дясната бедрена кост в горната и трета, довело до трайно затрудняване движението на десния долен крайник и вр. с чл.54 НК е осъден на една година лишаване от свобода, което наказание е отложено за изпълнение по чл.66, ал.1 НК за три години , считано от влизане в сила присъдата. С присъдата изцяло е уважен иска за обезщетение за неимуществени вреди от 4 000 лева , ведно със законната лихва от датата на увреждането, а искът за имуществени вреди за 500 лева е отхвърлен като недоказан. Присъдени са разноските и държавната такса върху уважения размер на иска.
С решение №212/06.03.06г. по внохд№1550/05 г. на Пловдивския ОС, образувано по жалба от подсъдимия срещу присъда №110/29.03.05 год. по нохд№1757/03 год. на Пловдивския РС, присъдата е потвърдена.
С решение №947/15.01.07 год. по н.д. №411/06 год. на ВКС, ІІІ н.о., образувано по касационна жалба от подсъдимия срещу решение №212/06.03.06г. по внохд№1550/05 г. на Пловдивския ОС, делото е върнато за ново въззивно разглеждане, от друг съдебен състав, за отстраняване на съществени процесуални нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствата.
След повторното въззивно разглеждане на жалбата на подсъдимия срещу присъдата, с решение №1322/28.12.07 год. по внохд№177/07 год. на Пловдивския окръжен съд, присъдата е потвърдена отново.
Проверката на съдебните актове не дава основание за други изводи, освен направените при повторното въззивно разглеждане на делото.
Не са допуснати посочените в искането нарушения на процесуалния и материалния закон и няма основание за възобновяване на производството по делото.
При новото въззивно разглеждане на делото съдът е изпълнил указанията на ВКС. Проведено е ново съдебно следствие, при което са събрани повторно гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите-очевидци на деянието и на тези които са оказали непосредствена помощ на пострадалия след това, заключението на назначената допълнителна СМЕ-за е изяснило механизма на увреждането, вида и характера на същото. Съдът е установил по несъмнен начин пряката фактическа връзка между деянието на подс. Й. и настъпилия вредоносен резултат . Невярно се твърди в искането, че вътрешното убеждение на съда е опорочено, защото не е било изградено на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства от предмета на доказване.
Обратното е вярно. Авторството на деянието от осъдения Й. е установено въз основа на цялостна проверка и анализ както на обвинителните доказателства, така и на доказателствата, които оневиняват, респективно смекчават отговорността му, поради което не е нарушен чл.107 НПК, нито са накърнени принципните начала на процеса по чл.13 и чл.14 НПК.
Съдът не е разполагал с обясненията на подсъдимия, който е упражнил правото си да не дава такива. Тезата на защитата , че той не е бил на мястото на инцидента, е опровергана от съвкупните доказателства по делото. Фактите от предмета на делото са изяснени чрез повторно събраните гласни и писмени доказателствени средства при новото съдебно следствие пред въззивната инстанция, след преразпита на свидетелите А. Т. пострадал, Л. И. на деянието, Р. С. и П. В. , първоначално съществуващите противоречия при отразяване на възприятията им от събитията , са отстранени при проверката и оценката им. Съдът е събрал доказателствени факти които по характер са както обосноваващи обвинението, така и имащи оправдателно значение за отговорността на подсъдимия/ спр. показанията на свид. Петка В. , майка на подсъдимия/. Констатациите си относно деянието дееца и вината, съдът е изградил на основата на непротиворечиви и взаимно подкрепящи се доказателствени източници. Обосновал се е в мотивите на решението си защо не е кредитирал показанията на свид. Видолова , като изолирани от всички останали доказателствени средства, която твърди че синът и подс. Й. не е излизал от двора на къщата им на улицата , където тя се е спречкала с пострадалия като го е нарекла “плюнчо” , а той от своя страна я е разтърсил за ръкава, в резултат на което В. го била бутнала, при което той паднал и си причинил инкриминираните последици- счупване на десния крак. Констатациите че подс. Й. е бил на мястото на инцидента на инкриминираната дата и именно той е нанесъл удар в областта на челюстта на свид. Т. , се основават на показанията на очевидците свидетелите Т. и И. , проверени и съпоставени помежду им и с показанията на пострадалия. При тези данни, неоснователно се твърди в искането за допуснати нарушения на правилата по проверката и оценката на доказателствените източници. Съдът е кредитирал като незаинтересовани и непротиворечиви с тези на очевидците и показанията на останалите свидетели : С. и Ш. , които са оказали помощ на пострадалия и са възприели поведението от момента на падането му на земята, като установяват, че болките в крака му са започнали именно тогава, а не по-късно, факт, според който вещото лице д-р С. в заключението на допълнителната СМЕ е направила извод, изключващ счупването на бедрената кост на пострадалия да е настъпило при повторното му падане – от пейката, на която той е бил положен да седне от свид. Секреджиев, след първото падане, в резултат на удара с юмрук.
Съдилищата са отхвърлили като несъстоятелни доводите на защитата за самонараняване на пострадалия от падането му от собствен ръст, както и за негово пияно състояние причинило увреждането, защото те се основават единствено на изолирани от останалите доказателствени източници показания на свид. Видолова, Б. и К. , последните двама – с възприятия, пресъздаващи казаното им за инцидента единствено от свид. Видолова. Тя разкрива фактическа обстановка относно развитието на инцидента с пострадалия, каквато не се потвърждава от нито едно доказателствено средство по делото. Единствено тази свидетелка отрича появата на подсъдимия Й. на мястото на инцидента. Първоначалната и особено допълнителната СМЕ-за на вещото лице С. , както и устните и разяснения на въззивното съдебно следствие, изясняват механизма на причиняване увреждането с извеждането на пострадалия от равновесие, вследствие на удара с юмрук , нанесен в главата му, от което счупването на процесната бедрена кост би могло да стане еднакво успешно по директен начин, чрез съприкосновението на тялото със земята и по индиректен, чрез усукването на тялото още преди то да падне на земята, от въздействието върху него със силата на процесния удар .становеното, че за този механизъм на причиняване увреждането е без значение дали ударът е бил един или повече от един, прави безпредметен спора, повдигнат от защитата, относно достоверността в показанията на двамата очевидци за броя на ударите и местоположението на пострадалия и дееца непосредствено преди нанасянето им. Тилев и И. са гледали инцидента от различни позиции. Тилев е бил непосредствено до пострадалия и дееца, докато И. ги е наблюдавала от срещуположната на Т. , през отсрещната страна на улицата. Ето защо Посочването от нея за нанасянето на един удар по лицето на пострадалия, от страна на дееца, появявайки му се “изодзад”, основателно не е намерено като противоречие, с установеното в процеса от свид. Тилев, който твръди, че е видял няколко удара нанесени в същата част на главата на пострадалия.
Съдът мотивирано е отхвърлил като неоснователни част от доказателствените искания на защитата на подсъдимия, а именно относно допускането на д-р А. ов и В. Ш. като свидетели. Видно от мотивите в протоколно определение от 11.04.07 год. по внохд№177/07 г.на ПОС, тези лица нямат нито преки нито косвени възприятия от инцидента. А медицинското свидетелство издадено от А. ов е официален докувент , който е приет от съда по реда на чл.283 НПК като писмено доказателство и кредитиран и установява фактите, които съдът е отхвърлил да бъдат установени чрез друго по вид доказателствено средство-свидетелското показание.
В доказателствата си дейност съдът основателно се е ограничил да установява доказателствените факти в рамките на обстоятелствата на обвинението и с предвидените в чл.136 НПК способи. Без правно значение са доводите за необсъждане от съда на заявителския материал на пострадалия пред МВР, тъй като той няма характер на писмено доказателствено средство, а е документ с процесуално-техническо значение за поставяне на началото на законен повод по чл.208 НПК за образуване на досъдебното производство.
Доказателственото значение на съдебно-медицинското удостоверение №603/13.05.03 год., издадено от съдебен лекар при МБАЛ е в заключителната му част, в която е изведен вида на процесното увреждане – счупване на дясната бедрена кост в областта на „трохантера”. В останалото му съдържание в което се изказват предположения за механизма на причиняването му , включително и за въздействие с тръбен ключ върху пострадалия крайник, то е проверено наред с всички останали доказателствени източници. Такива фактически данни не изхождат от нито един доказателствен източник , включително и от кредитираните показания на пострадалия, събрани на съдебното следствие пред първата и въззивна инстанции.
Показанията на пострадалия и на свидетелите очевидци не страдат от съществени противоречия ,както се твърди от защитата.становено е от свидетелите Т. и И. , че от удара по челюстта на пострадалия от устата му е потекла кръв , което е в потвърждение и на установеното от пострадалия Т. , че е имал разклатени осем зъба / спр. показанията му при повторното въззивно следствие/.
Не е нарушен закона в изводите за авторството на деянието от подсъдимия Й. Правната квалификация на деянието по чл.129, ал.2 ,вр. с ал.1 НК е законосъобразна, защото от деянието на подсъдимия е последвал като пряка и непосредствена последица съставомерен резултат изразен с медико -биологичните признаци на средна телесна повреда – представляваща трайно затрудняване на движението на десен долен крайник на пострадалия, за повече от тридесет дни .
Посоченото нарушение в изводите на съдилищата относно формата на приетата от тях вина на дееца- пряк умисъл за деянието по чл.129 НК, която е извън повдигнатата от обвинението и формулирана в обвинителния акт вина – евентуален умисъл, не е съществено и не налага възобновяване и отмяна на въззивното решение. Варно е, че въззивният съд е бил сезиран с това нарушение в жалбата на подсъдимия срещу присъдата , но не го е отстранил по реда на чл.337, ал.3 НПК и не е изменил мотивите на първоинстанционната присъда, в частта относно формата на умишлената вина на подсъдимия от пряк, в евентуален умисъл за престъплението по чл.129, ал.2,вр. с ал.1 НК.дряйки пострадалия с юмрук в лицето, обективно той е допускал инкриминирания резултат, макар и да не го е искал пряко да настъпи. Това е така, защото в неговото съзнание е била ясна представата, че с това действие би могъл да причини и падането на пострадалия на земята и съответно по-тежкото увреждане- счупването на части от тялото му, но се е отнасял безразлично към този резултат. Това нарушение обаче не се е отразило на правното положение на осъдения, защото поначало тези две форми на умишлена вина не могат да се степенуват, а и законът не установява различие в наказанието за умишлените престъпления с оглед на това , дали умисълът е пряк , или евентуален. С това е даден израз на принципното разбиране на законодателя , за невъзможност да се реши априори , коя от двете форми е по-тежка. Съзнателното престъпно безразличие към общественоопасните последици от деянието, е еднакво укоримо с пряко насочената воля за увреждането им от престъплението, или за поставянето им в опасност от престъплението. В случая непрецизното решаване от съдилищата на въпроса за степента на умишлената вина на подсъдимия Й. , не е довело до влошаване положението му, тъй като наказанието му е индивидуализирано при значителен превес на смекчаващите вината му обстоятелства, което е определено към минимума на санкцията предвидена в състава. А това означава , че степента на умишлената вина е намерила правилен израз чрез индивидуализацията на наказанието му, включително и с приложението на чл.66, ал.1 НК, в случая.
Ето защо, като неоснователно , искането за възобновяване следва да се остави без уважение.
Предвид горното и вр. с чл.426 НПК ВКС на РБ
Р Е Ш И :
Оставя без уважение искането за възобновяване на производството по внохд№177/07 год. на Пловдивския окръжен съд .
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: