7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 347
С., 29.04. 2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на втори декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…………..…………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1846 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 1233 от 15.ІІ.2013 г. на старозагорското [фирма], подадена чрез процесуалния представител на търговеца по пълномощие от АК-Ст. З. против решение № 9 /погрешно посочено от подателя на жалбата с номер „8”/ на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, от 7.І.2013 г., постановено по гр. дело № 1420/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 339//10.VІІІ.2012 г. на ОС-Стара Загора по т. д. № 493/09 г. С последното – като неоснователен и недоказан – е бил отхвърлен осъдителен иск на д-вото настоящ касатор с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответното [фирма]-гр. Ст. З., чиито предмет е било заплащането на сума в размер на 102 398.27 лв.- като равностойност на уговорена в нот. акт от 19.ХІІ.2007 г. за продажба на недвижим имот неустойка за забава, продължила в период от 403 дни, от 1% дневно върху стойността на сделката (25 409 лв. или 254.09 лв. на ден) и ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от завеждане на делото /31.VІІІ.2009 г./ и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния иск на [фирма] срещу ответното [фирма] с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен в предявения по делото размер, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на този ответник бъдат присъдени и всички направени от касатора по делото разноски, вкл. тези във връзка с допуснатото обезпечение на иска.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по седем правни въпроса, както следва: 1/ Под хипотезата на коя правна норма следва да се преценява възможността за отпадане на отговорността за неизпълнение от страна на длъжника, когато договорът между страните има характер на търговска сделка – дали по чл. 81, ал. 1 ЗЗД или по специалния текст на чл. 306 ТЗ?; 2/ Може ли длъжникът да бъде освободен от отговорност по причина, която към датата на сключване на договора вече е съществувала, била му е известна и действието на тази причина не е било преустановено, или е необходимо причината да е възникнала след сключване на договора? 3/ Може ли длъжникът да бъде освободен от отговорност при хипотезите на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и чл. 306 ТЗ при условие, че причината поради която не е изпълнил задълженията си по договора, се дължи на неправомерни действия на трето лице? 4/ Може ли длъжникът да бъде освободен от отговорност по причина, която е съществувала към момента на сключване на договора, при условие, че кредиторът също е знаел за съществуването й? 5/ Представлява ли индивидуалният административен акт непреодолимо препятствие (форсмажор) и може ли длъжникът да се позовава на това препятствие или има правната възможност да търси обезщетение за претърпени от него вреди вследствие на незаконосъобразния индивидуален адм. акт на основание закона за отговорност на държавата и общините? 6/ Включва ли се срокът, в който длъжникът е длъжен да изпълни задължението си по договора, в неговия „предмет” (по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД) и ако представлява част от същия – невъзможен ли е срок за изпълнение, който към датата, когато е уговорен, все още не е започнал да тече? 7/ Нищожна ли е клауза за неустойка между търговци поради противоречие с добрите нрави, когато е уговорена без краен срок и краен предел, като по този начин размерът й надвишава цената на договора?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма] писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-Ст. З. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивното решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски за настоящето касационно производство в размер на сумата от 3 000 лв. – съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК, пълномощно и фактура за изплатен хонорар на един негов адвокат.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-гр. Ст. З. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
При установеното по делото обстоятелство, че процесната клауза за неустойка е била уговорена в търговска сделка, сключена между търговци, въззивната инстанция е отхвърлила осъдителния иск на касатора с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД с три аргумента, както следва:
На първо място, прието е било от състава на Пловдивския апелативен съд, че макар да било налице неизпълнение на поетото от ответното [фирма] задължение за извършването на СМР, то в случая се дължало на обективни пречки, „които не се дължат на негова вина” и само по себе си това било достатъчно основание за отхвърляне на иска; На второ място, нищожни били клаузите в процесната възмездна сделка относно сроковете за изпълнение на СМР – „поради невъзможен предмет”, след като и двете страни по този договор за продажба на офис, намиращ се в постройка, изградена в груб строеж, „били наясно, че в срок до 31.ХІІ.2007 г. обектът няма как да бъде предаден в напълно завършен вид с приемо-предавателен протокол – акт. обр. 15, а в срок до 30.І.2008 г. обектът на купувача и цялата сграда да бъдат въведени в експлоатация (да бъде издадено разрешение за ползване)”. На трето място, прието е било с атакуваното въззивно решение, че нищожна – „като накърняваща добрите нрави”, била и самата неустоечна клауза, понеже в случая липсата на краен предел „и прекомерността на претендираната неустойка, явяваща се повече от 4 пъти по-голяма от стойността на обекта, предмет на договора по цената, която ищецът е платил за него, навежда на извод за недействителност” на същата съобразно посоченото основание: по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД.
При съпоставяне на тази аргументация на въззивния съд в мотивите към атакуваното решение, от една страна, с формулираните от касатора общо 7 правни въпроса в изложението към жалбата му – от друга, се налага извод, че първите три от тях не са били предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд по съществото на спора, а този под № 5 дори е с изцяло хипотетичен характер. В тази насока следва да се отчете и признанието на касатора, че „въззивният съд не е посочвал точно правното основание, на което е приел, че длъжникът не следва да отговаря”.
Останалите три релевирани от [фирма] материалноправни въпроса в действителност са били предмет на произнасянето на Пловдивския апелативен съд с атакуваното решение, като от страна на същия търговец се поддържа /в п. 4 от изложението/, че от значение за точното прилагане на закона – чл. 81, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 306 ТЗ, както и за развитието на правото, било приетото че длъжникът може да бъде освободен от отговорност по причина, която е съществувала към момента на сключване на договора, при условие, че кредиторът също е знаел за съществуването на тази причина. Наличието на същата предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол жалбоподателят свързва и с материалноправния въпрос дали уговорен между страните по сделка срок за изпълнение на задължението на длъжника представлява част от нейния предмет – по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 1-во ЗЗД и съответно невъзможен ли е срок, който към датата , когато е бил уговорен, още не е започнал да тече. Докато в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановките на ТР № 1/15.VІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., се явявал материалноправния въпрос дали е нищожна поради противоречие с добрите нрави клауза за неустойка по търговска сделка, сключена между търговци, която е била уговорена без краен срок и краен предел на начисляване и по този начин претендираният по делото неин размер надвишавал в пъти цената по договора. По първите два правни въпроса липсва съдебна практика, докато извършената от въззивния съд във връзка с третия въпрос съпоставка между цената на договора и претендираната по делото неустойка, резултираща в извод за „прекомерността й” е в пряко противоречие със задължителните за съдилищата в Републиката постановки на цитираното тълкувателно решение на ВКС. Ето защо касационният контрол ще следва да бъде допуснат по посочените три материалноправни въпроса в хипотезите по т. 1 ио 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, от 7.І.2013 г., постановено по гр. дело № 1420/2012 г.
У К А З В А на касатора [фирма] чрез неговия процесуален представител адв. А. К. от АК-Ст. З., че следва В ЕДНОСЕДМИЧЕН СРОК от получаване на съобщението за това да представи в канцеларията на ТК на ВКС документ /банково бордеро/ за внесена по с/ка на този съд държавна такса в размер на 2 047.97 лв. /две хиляди и четиридесет и седем лева и деветдесет и седем стотинки/, тъй като в противен случай настоящето касационно производство ще бъде прекратено.
След надлежното внасяне на тази допълнителна д.т., дължима на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, делото да се докладва на Председателя на Първо отделение от ТК на ВКС – за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните по спора.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 1846 по описа за 2013 г.