О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 351
София, 05.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2756/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК,
Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Т. срещу решение №571 от 09.03.2018г., постановено по в.гр.д.№5697/2017г. на Софийски апелативен съд, ГК,12 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №2519/15.04.2017г. по гр.д.№16734/2015г. на СГС, ГК, І-2 с-в, с което е отхвърлен предявения от Т. Т. против ЗД „Б. И.“АД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 30.05.2015г., за сумата над 10 000лв. до пълния предявен размер на иска от 40 000лв., представляващи част от общо дължимо обезщетение за неимуществени вреди от 60 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и поради необоснованост. Твърди се, че съдът е отхвърлил иска за разликата до предявения размер без да е направил пълен и обоснован анализ на доказателствата по делото, относими за определяне размера на дължимото обезщетение по чл.52 ЗЗД. Оспорват се изводите в обжалваното решение относно вида и характера на получените от Т. Т. увреждания, както и относно техните последици. Излагат се съображения, че установените от заключенията на вещите лица по извършените медицински експертизи травматични увреждания и заболявания, обуславят обезщетение за неимуществени вреди в значително завишен размер, съобразен с икономическите и социални условия в страната и с лимитите на отговорност на застрахователите по застраховката „Гражданска отговорност”. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата допълнително сумата от 25 000лв. (общо 35 000лв. с присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 10 000лв.), ведно с лихви и разноски, определени по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, а именно:
1.1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?”
1.2. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?”
1.3. „Кои последици подлежат на компенсиране – длъжен ли е гражданският съд при определяне на обезщетение за неимуществени вреди да отчете всички обективни последици или може да изключи последици поради факта, че при определяне вида на увреждането – в случая при увреждане „открито счупване“ преценява, че се включва и рана на ръката?”
1.4.1 „Как следва да се отчетат настъпили психически последици – силен емоционален шок /изпадане в нервни кризи, депресии, промяна в поведение и контакти с околните, търсене на психиатрична помощ/; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изсладване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68г.?”
Сочи се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №151/12.11.2013г., по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т. о.; решение №104/25.07.2014г., по т.д.№2998/2013г. на ВКС, I т. о.; решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, II т. о.
1.4.2.„Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последиците за здравето и психиката й?; Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?”. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с ППВС №4/68г., решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т.о. и решение № 104/25.07.2014г. по т.д №2998/201 г. на ВКС, I т. о.
1.5 „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”, както е направено в обжалваното решение?”. Според жалбоподателката въпросът е решен от в противоречие с решение №124/11.11.2010г., по т.д.№708/2009г. на ВКС, II т. о. и решение №88/17.06.2014г., по т.д.№ 2974/2013 г. на ВКС, II т. о.
1.6. „Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?”
1.7. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии въведени с ППВС №4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброяват уврежданията ?”.Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 88/09.07.2012г., по т.д.№1015/2011г. на ВКС II т. о.
2.1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи (за периода 2004 – 2008г.), но при лимит 5 – 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв без дори да е посочен действащия лимит?”. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с решение № 27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на ВКС,II т. о. и решение № 28/09.04.2014г., по т.д.№1948/2013г. на ВКС, II т. о.
2.2. „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?” Този въпрос според жалбоподателката е разрешен в противоречие с решение №184/08.11.2011г., по т д.№217/2011г. на ВКС, II т. о.
2.3. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?”
2.4. „В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постигне все по-пълно компенсиране на вредите?” Сочи се, че въпросът обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
3. „Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?”. Сочи се противоречие с решение №28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о.
Отделно в изложението се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част противоречи на постановките в ППВС №4/23.12.1968г.; решение № 1/26.03.2012г. по т.д.№299/2011г. на ВКС, ІІ т. о. ; Решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, ІІ т. о.; решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, ІІ т. о; решение №104/25.07.2014г. по т.д. №2998/2013г. на ВКС, І т. о.; решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 157/28.10.2014г. по т.д.№3040/2014г. на ВКС, ІІ т. о.; решение №23/25.03.2014г. по т.д.№1154/2013г. ВКС ІІ т.о.; решение №94/24.10.2012г. по т.д.№ 916/2011г. на ВКС, І т.о..
Като допълнително основания за допускане на касационно обжалване се сочи разпоредбата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК предвид заявеното от жалбоподателката разминаване между изводите на въззивния съд и установените по делото факти и доказателства, вследствие на което се е достигнало до очевидна неправилност на постановеното решение.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника ЗД „Б. И.“АД, в който се поддържа, че не са налице релевираните от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че поставените въпроси са относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №2519/15.04.2017г., по гр.д.№16734/2015г. на СГС в частта му, с която е отхвърлен иска на Т. Т. с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм) против ЗД „Б. И.“ АД за обезщетение за неимуществени вреди, резултат от ПТП, настъпило на 30.05.2015г., за сумата над 8 000лв. до 10 000лв., като е осъдил ответното дружество да заплати на ищцата още 2 000лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 30.05.2015г. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата от 10 000лв. до пълния предявен размер на иска от 40 000лв., представляващи част от общо дължимо обезщетение за неимуществени вреди от 60 000лв. В частта, с която е уважен иска за обезщетение за неимуществени вреди общо за сумата 10 000лв. и в частта относно претенцията за обезщетение за имуществени вреди, въззивното решение е влязло в сила и не е предмет на настоящото производство.
В обжалваното решение е прието за безспорно между страните, че са настъпили предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за ангажиране отговорността на ответното дружество да заплати застрахователно обезщетение на ищцата за претърпените от нея вреди, настъпили в пряка причинна връзка с пътно-транспортното произшествие на 30.05.2015г., виновно причинено от водача на застрахован при ответника лек автомобил при липса на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. В тази връзка въззивният съд е обсъдил доводите на страните относно спорните въпроси за обема и вида на претърпените от ищцата травматични увреди в пряка причинна връзка с процесното ПТП, както и за справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.
От събраните по делото доказателства (изчерпателно изброени писмени доказателства, съдебно-медицински експертизи от вещи лица – от специалист АГ и допълнителна експертиза, от клиничен психолог , от ортопед-травматолог и от специалист вътрешни болести и нефрология , показанията на св.И. Т.), въззивният състав е приел за установено, че ищцата е претърпяла в пряка причинна връзка с процесното ПТП следните телесни увреждания – открито I-ва степен счупване на I-вата фаланга на IV-ти пръст на лявата ръка, повърхностни контузии на тялото, и контузия на таза с хематом над срамните кости, както и настъпило усложнение от контузията на таза – гинекологична инфекция с травматичен произход – подостър и хроничен вагинит. Съдът е отразил, че за лечение на настъпилите телесни увреди ищцата е била хоспитализирана за два дни, претърпяла е хирургическа обработка на откритото счупване с локална анестезия и в режим на спешност, ръчно наместване на откритото счупване и имобилизация на лявата ръка за период от 32 дни, както и последваща физиотерапия и рехабилитация за общо 14 дни. В решението е посочено, че ищцата е изгубила трудоспособността си за период от 52 дни., след което функцията на ръката е била напълно възстановена, без остатъчни неврологични или двигателни дефицити, както и че за около месец и половина търпяла болки и се е нуждаела непрекъснато от чужда помощ за обслужването си. Гинекологичната инфекция е била напълно преодоляна за период от около 10 дни. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че при настъпване на процесното ПТП ищцата е преживяла силен емоционален шок, страх за физическото си оцеляване и детеродната си способност, а впоследствие е развила адаптационна реакция с прояви на силно безпокойство, тревожност, потиснатост, нарушен сън, загуба на тегло. Общият период за възстановяването на психиката й от преживяната психологическа травма е бил около една година като в действителност не са настъпили вредните последици, от които ищцата се е опасявала – загуба на работно място и увреди на детеродната функция.
Според въззивният състав от доказателствата по делото не се установява настъпилите усложнения в отделителната система – остър цистит и пиелонефрит – да с травматичен произход и да са в причинна връзка с процесното ПТП. Не се установява също причинна връзка на ПТП с получената инфекция на очите – хроничен конюнктивит.
С оглед на така установените болки и страдания, претърпени от ищцата в пряка причинна връзка с процесното ПТП, въззивният състав е обосновал извода, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 10 000лв., който според съда е съобразен с практиката на съдилищата по сходни случаи, както и с икономическата конюнктура, отразена в действащите към момента на увреждането застрахователни лимити.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси – 1.2, 1.3, 1.4.1. и 1.4.2. свързани със задължението на решаващия съд при определяне на обезщетение за неимуществени вреди да отчете всички релевантни за това обстоятелства. Въззивният състав е обсъдил обстойно в мотивите към обжалваното решение всички събрани по делото доказателствата относно вида и характера на претърпените от ищцата неимуществени вреди като при определяне размера на неимуществените вреди съдът е преценил и посочил релевантните за това обстоятелства, включително и тези, включени във поставените въпроси. Съдът е анализирал наличието или липсата на причинна връзка на твърдените увреждания и заболявания със самото ПТП, болките и страданията, търпени от ищцата, както и продължителността на възстановителния процес. Несъгласието на касаторката в касационната жалба с част от фактическите констатации в решението относно вида и характера на увреждания, относно причинната им връзка с произшествието, както и относно техните последици, по своето естество представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Меродавно в случая е, че в обжалваното решение са обсъдени всички релевантни за спора обстоятелства в контекста на доводите и възраженията на страните, поради което поставените въпроси – 1.2, 1.3, 1.4.1., 1.4.2 не са значими по смисъла на указанията т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК.
Не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, и т.3 ГПК за допускане на касация във връзка с формулираните в изложението въпроси – 1.1, т.1.5, 1.6, 1.7 и 3. относно критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди. Въпросите не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил размера на полагащото се на ищцата обезщетение за неимуществени вреди след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация доводът в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, която като касационно основание е извън обхвата на проверката по допускане на касационно обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че въпрос №3 е изцяло относим към правилността на решението. Съществуващата константна практика на ВКС относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди предпоставя извода, че поставените въпроси 1.1, т.1.5, 1.6, и 1.7, нямат характеристиката на въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Доколкото във въпросите – 2.1., 2.2., 2.3 и 2.4 в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК акцентът е поставен върху значението на лимитите на застрахователните покрития и на обществено-икономическата обстановка при определяне размера на дължимото обезщетение по чл.52 ЗЗД, следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторката аргументира становището за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Въззивният състав изрично е посочил, че за да увеличи размера на определеното от първата инстанция обезщетение се съобразява и с икономическата конюнктура, отразена в действащите към момента на увреждането застрахователни лимити. В тази връзка поставените въпроси – 2.1., 2.2., 2.3 и 2.4 не са обуславящи за конкретния правен спор.
Не е налице предпоставката по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извода, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Апелативният състав е обосновал своите фактически и правни изводи на базата на приложимите правни норми след обсъждане на събраните по допустимия процесуален ред доказателства.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №571 от 09.03.2018г., постановено по в.гр.д.№5697/2017г. на Софийски апелативен съд, ГК, 12 с-в, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: