1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 353
София, 12 ноември 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети октомври 2014 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА
БИЛЯНА ЧОЧЕВА
при секретаря …………Кристина Павлова……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ……..Петя Маринова…………….., като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 1142/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на гражданските ищци и частни обвинители Е. Д. К., И. П. И. И Д. П. И. срещу въззивно решение № 75 от 31.05.2014 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.н.о.х.д. № 62/2014 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото в частта, относно наложеното на подсъдимия наказание.
С първоинстанционната присъда № 2, постановена от Добричкия окръжен съд на 22.01.2014 г. по н.о.х.д. № 436 по описа за 2013 г., подсъдимият И. П. Д. e бил признат за виновен по обвинението за това, че на 11.08.2013 г. в [населено място], общ. Б., направил опит да отнеме чужда движима вещ – велосипед марка „Б.” на стойност 28.00 лв. от владението на П. И. К. с намерение противозаконно да го присвои, като употребил за това сила, придружена с нанасяне на тежка телесна повреда, от която последвала смъртта на К. на 17.08.2013 г., поради което и на чл. 199, ал. 2, т. 1, пр. 1 във вр. с чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 18, ал. 1 е бил осъден на наказание доживотен затвор, което на основание чл. 58а, ал. 2 от НК е било заменено с лишаване от свобода за срок от двадесет и една години.
С присъдата са били уважени предявеният от Е. Д. К. граждански иск за сумата от 50 000 лева и предявените от И. П. И. и Д. П. И. граждански искове за сумата от по 40 000 лева, като последните два иска са отхвърлени за разликата до предявените размери от 50 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди.
С обжалваното решение на Варненския апелативен съд присъдата е изменена в частта относно определеното на подс. И. П. Д. наказание, като за извършеното от него престъпление е определено наказание „лишаване от свобода” за срок от осемнадесет години, като на основание чл. 58а, ал. 1 от НК е било постановено изтърпяване на наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години. В останалата част присъдата е потвърдена.
Касационната жалба, подадена от гражданските ищци и частни обвинители, релевира доводите по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Жалбоподателите считат, че правилната индивидуализация на наказанието на подсъдимия следва да се реализира по чл. 58а ал.2 от НК и то към предвидения максимум от тридесет години. Излагат твърдения, че в случая липсват смекчаващи отговорността на Д. обстоятелства, както и че са налице множество отегчаващи. Относно предявените граждански искове жалбоподателите Д. П. И. и И. П. И. считат, че трябва да бъдат уважени до пълния им размер от 50 000 лева.
Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия намира, че жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че въззивният съд е постановил законосъобразен съдебен акт след прецизен и правилен доказателствен анализ с изложени подробни аргументи относно съставомерността на деянието, а определеното наказание „лишаване от свобода” в размер на 12 години – за справедливо съобразно целите, предвидени в чл. 36 НК.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
Съдебното производство пред първата инстанция е протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, обусловила при индивидуализацията на наказанието приложението на чл. 58а НК. Апелативен съд – Варна е при упражняване на своите контролни въззивни правомощия е констатирал, че при индивидуализацията на наказанието, което следва да бъде наложено на подс. Д., определено на „доживотен затвор”, първоинстанционният съд е допуснал смесване на обстоятелства, относими към преценката за вида на наказанието, с относимите такива към конкретните предели на наказанието „лишаване от свобода”.
Този извод на Апелативен съд – Варна е верен и се споделя изцяло от настоящата инстанция.
Неоснователни са доводите в жалбите на частните обвинители и граждански ищци за несправедливост на определеното на подсъдимия Д. наказание и за необходимост от налагане на другата възможна в конкретната хипотеза алтернативна санкция, визирана в чл. 199 ал.2 т.1 от НК – доживотен затвор. Разпоредбата на чл. 38а, ал. 2 от НК предвижда, че наказание доживотен затвор се определя, когато извършеното престъпление е изключително тежко. В наказателния закон не се съдържа легална дефиниция за „изключително тежко” престъпление, но и в правната доктрина, и в съдебната практика еднозначно се приема, че в случая не е достатъчно да се касае за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК или за особено тежък случай съобразно чл. 93, т. 8 от НК. Извън свързаните със санкцията белези по чл. 93, т. 7 от НК, определящи кое престъпление е тежко, следва да съществуват и други допълнителни факти, които да придават изключителност на тежкото престъпление. Те могат да бъдат от най-разнообразно естество – многобройност на съставомерните квалифициращи елементи, характеристични данни за дееца, обстоятелства, свързани с резултата от гледище обема на засегнатите правно защитени блага, особената дързост при осъществяване на посегателството, извършването му от множество лица, обществен резонанс от престъплението и други подобни, които трудно могат да бъдат предварително фиксирани и се преценяват във всеки конкретен случай. По правило това са деяния, които засягат самите устои на обществото и се превръщат в заплаха за нормалното му функциониране. Безспорно грабежът, придружен с причиняване на тежка телесна повреда, от която е настъпила смъртта на пострадалия, е едно от най – тежките посегателства срещу личността, но не всяко такова деяние разкрива признаците на изключително тежко престъпление по смисъла на чл. 38 – чл. 38а от НК и не всеки извършител на подобно деяние би следвало да бъде санкциониран с наказанието доживотен затвор. Като има предвид тези принципни положения, касационният съд счита, че въззивният е направил законосъобразен избор на правилната алтернатива на наказанието, което следва да бъде наложено на подс. Д. и то е именно наказанието „лишаване от свобода”.
Въззивният съд аргументирано е изложил защо извършеното от дееца не може да се квалифицира като „изключително тежко”, по смисъла на чл. 38а, ал. 2 НК. Отчетено е обстоятелството, че престъпният резултат е причинен чрез нанасяне на два удара с юмрук в главата на жертвата, които са довели до тежък съставомерен резултат, но без да могат да бъдат счетени за подчертани по своя интензитет, упоритост и дързост. Взето е предвид и обстоятелството, че смъртта на пострадалия е настъпила, но този резултат не е бил пряко целен от подсъдимия. Грабежът е останал във фазата на опита. Деянието не е било продължително в темпорално отношение, не са използвани различни по интензитет средства за причиняване на телесното увреждане, липсва изключителен интензитет на насилието. При това положение изводът на въззивната инстанция за липса на „изключителност” на случая от гледна точка на самото деяние, е правилен.
Верни са и изводите, касаещи личността на подсъдимия по принцип и разкрита чрез самото му деяние. Д. е бил осъждан за престъпление срещу собствеността и при извършване на престъплението е изтърпявал наказание пробация. Употребявал е наркотични и летливи психоактивни вещества, но не е имал зависимост към тях. От друга страна, подсъдимият е млад, завършил е средно образование, придобил е и допълнителни квалификации и тези обстоятелства, въпреки противоречивите характеристични данни за него, сочат, че той не е личност с изключително висока степен на обществена опасност и възможност за ресоциализирането му все още съществува. Ето защо, настоящият съдебен състав се солидаризира с констатациите на въззивната инстанция, че личността на подс. Д. не разкрива такава висока степен на обществена опасност, че да сочи на „изключителна тежест” на осъщественото от него конкретно престъпление. Ето защо законосъобразен се явява изводът, че на подсъдимия следва да бъде наложено най – лекото от трите алтернативни наказания, предвидени в чл. 199 ал.2 т.1 от НК, само две от които /лишаване от свобода и доживотен затвор/, приложими в настоящето производство.
На следващо място, при индивидуализацията на наказанието „лишаване от свобода” Апелативен съд – Варна е анализирал в достатъчна степен смекчаващите и отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства. Правилно като отегчаващи отговорността обстоятелства са отчетени предходното осъждане на дееца за престъпление от общ характер, фактът, че деянието е извършено в хода на изтърпяване на друго наказание, характеристичните данни относно личността на подсъдимия и употребата на психоактивни вещества. От друга страна са отчетени и смекчаващите отговорността обстоятелства – самопризнанието в хода на досъдебното производство, спомогнало за разкриване на деянието, младата възраст на дееца към момента на извършване на престъплението /23 години/ и изразеното съжалението за извършеното.
В този смисъл не може да бъде споделено наведеното от гражданските ищци и частни обвинители твърдение, че приетите за смекчаващи отговорността обстоятелства са формални. Въпреки проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, направеното от подсъдимия в хода на досъдебното производство самопризнание, следва да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като съставлява елемент на цялостното му, обективно проявено при досъдебното производство, поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението /В този смисъл т.р. № 1/2009 г. по т.д. №. 1/2008 г. на ОСНК на ВКС/. Същевременно младата му възраст към момента на извършване на деянието, безспорно възприемана в българската правна доктрина и съдебна практика като смекчаващо отговорността обстоятелство, е факт от обективната действителност, който не може да бъде определен като формален. Изразеното искрено съжаление за извършеното е обективирано в дадените в съдебно заседание пред първоинстанционния съд обяснения от подсъдимия, както и в етапа „последна дума на подсъдимия” в първа и въззивна инстанция. С оглед на тези негови действия и при съпоставката им с цялостното му процесуално поведение, насочено към съдействие на разследващите органи за разкриване на обективната истина, се установява, че контролираната инстанция не е имала основание да не даде вяра на изразеното от него искрено съжаление и то да не бъде отчетено при индивидуализацията на наказанието.
При съвкупната оценка на всички изложени обстоятелства, въззивният съд законосъобразно и правилно е извел заключението, че наказанието „лишаване от свобода” следва да бъде индивидуализирано над средния размер на предвиденото в закона.
Наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” е определено при условията на чл. 54 НК, като с оглед на диференцираната процедура, която изисква приложението на чл. 58а от НК, наказанието от осемнадесет години „лишаване от свобода” е намалено с една трета – чл. 58а, ал. 1 НК, и е в размер от дванадесет години.
В обобщение на гореизложеното при определянето на вида и размера на наложеното наказание, въззивният съд е обсъдил задълбочено всички данни по делото, отчел е тежестта на извършеното спрямо други прояви от същия вид, конкретиката на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства, както и личността на дееца.
Според настоящия съдебен състав санкция в този размер ще съдейства за поправянето и превъзпитанието на дееца, ще му даде възможност да преосмисли поведението си и да го насочи към спазване на установените правни норми, към съобразяване с установените етични правила за нормално човешко общуване и към зачитане правата на личността. Наказание в този размер е насочено и към реализиране на генералната превенция, като тук следва да се отбележи, че тя се постига не само и не толкова с големи по размер наказания, а със своевременното санкциониране на престъпните посегателства, което в случая е постигнато не без съдействието на самия подсъдим.
Поради тази причина, касационната инстанция счита, че определеното на подсъдимия Д. наказание отговаря на критерия за справедливост и едно последващо увеличаване на неговия размер няма да съответства на целите на чл. 36 НК.
С оглед на изложеното ВКС не констатира наличие на касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК при определяне на вида и размера на наказанието на подсъдимия.
Няма основание за изменение на решението и в гражданската му част. Правилно въззивният съд е определил размера на обезщетенията по предявените граждански искове по чл. 45 ЗЗД за претърпените от гражданските ищци И. И. и Д. И. неимуществени вреди, причинени от подсъдимия. От неправомерното му поведение е настъпил вредоносният резултат – смъртта на пострадалия, техен баща. Размерът за всеки един от тях съответства на действително извършеното от подсъдимия и на установените взаимоотношения на близост и обич, на неизличимите болки и страдания от неочакваната загуба на родителя. Същевременно е отчетено обстоятелството, че синовете на жертвата понасят по-ниски по интензитет болки и страдания, сравнимо с ищцата К., съпруга на пострадалия. Възрастта, в която са претърпели вредите от престъплението, очертава пред тях множество други житейски перспективи. Настоящата инстанция се солидаризира напълно с направените изводи и счита, че присъдените обезщетения съответстват на критерия за справедливост, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, приложен на основата на конкретните обстоятелства, свързани с увреждането и неговите последици.
Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че решението следва да бъде оставено в сила и на осн. чл. 354 ал. 1 т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 75 от 31.05.2014 г. по в.н.о.х.д. № 62/2014 г., постановено от Варненския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.