О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
гр.София, 30.03.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и пети март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 477/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на ОУ “С” – гр. Ш. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 440/ 18.12.2009 г. по гр.д. № 528/ 2009 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Казанлъшки районен съд по гр.д. № 816/ 2009 г., с което по предявените от Н. С. К. против касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението на Н. С. К., извършено със заповеди № 107 и № 108 от 2009 г., ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „възпитател” и ответникът е осъден да му заплати обезщетение за оставане без работа за период от 6 до 20.03.2009 г. в размер 448 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателят, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1* от 13.02.2004 г. по гр.д. № 952/ 2002 г. Противоречието според касатора е по въпроса прилага се при дисциплинарно уволнение предварителната закрила по чл.333 ал.1 т.3 и ал.2 от КТ в случаите, когато работникът е твърдял, но не е доказал че страда от болест по Наредба № 5 от 1987 г на МНЗ. Изложено е още едно основание за касационно обжалване – по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, по въпроса ако работникът с бездействието си е поставил в обективна невъзможност работодателя да установи предпоставките по чл.333 от КТ, прилага се закрилата при уволнение съгласно цитираната норма. Според касатора отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На двете алтернативно посочени основания се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно за отмяната му и за разглеждане на спора по същество, с последващо отхвърляне на предявените искове.
Ответникът по касация Н. С. К. оспорва жалбата. На първо място излага доводи за просрочието й, тъй като спорът е трудов, разглежда се по правилата за бързото производство и срокът да обжалване на въззивното решение е месечен от датата, на която съдът е обявил, че ще се произнесе. Според ответника по касация този срок е пропуснат и поради това жалбата е следвало да бъде върната. Евентуално излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като соченото от касатора решение на ВКС е постановено при различна фактическа обстановка и тъй като повдигнатият от касатора въпрос е без значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Моли жалбата да бъде върната, евентуално – обжалването да не бъде допуснато.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима. Не могат да бъдат споделени доводите на ответника по касация, че жалбата е просрочена. Вярно е, че спорът е бил разгледан по правилата на глава ХХV от ГПК и че постановеното решение подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл.315 ал.2 вр. чл.317 от ГПК – т.е. срокът за обжалване на въззивният съдебен акт по съществото на спора е бил месечен, считано от 21.12.2009 г. (съгласно протокола за последното проведено пред Старозагорски окръжен съд съдебно заседание, това е датата, на която съдът е посочил, че ще обяви решението си). Следователно от тази дата тече срокът за обжалване и същият изтича на 21.01.2010 г. (четвъртък, присъствен ден). Обаче в обжалваното решение Старозагорският окръжен съд погрешно е посочил друг срок да обжалване – месечен, който тече от датата на връчване на решението на страните. На касатора решението е връчено на 29.12.2009 г., т.е. срокът за касационно обжалване (така, както е определен погрешно от въззивния съд) изтича на 29.01.2010 г. Съгласно чл.62 ал.3 от ГПК, когато съдът определи по-дълъг от установения в закон срок, извършеното действие след законния, но преди изтичане на определения от съда срок, не се смята за просрочено. И тъй като касационната жалба е постъпила в пощенско учреждение на 29.01.2010 г. (видно от клеймото върху приложения по делото пощенски плик), то на основание чл.62 ал.2 и 3 от ГПК срокът е спазен. Жалбата, макар подадена след законния срок, не подлежи на връщане (тъй като е подадена в определен от съда срок), а искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде разгледано от касационната инстанция.
То е основателно. Съгласно чл.280 ал.1 от ГПК допускането е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по процесуален или материален въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Противоречие с практиката на ВКС има тогава, когато повдигнатият въпрос е разрешен по начин, който е различен от задължителна практика (ТР № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС). В случая касаторът се позовава на решение на ВКС, постановено по отменения ГПК по конкретен казус, което не е задължително за съдилищата – т.е. поддържаното основание следва да се квалифицира по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, а не по т.1 от цитираната разпоредба. Погрешната квалификация обаче не е пречка съдът да разгледа направеното искане по квалификацията, която сам прави, тъй като той не е обвързан от сочената от жалбоподателя правна норма, а само от твърденията, изложени от същия.
Твърдяното противоречие е налице, тъй като в решението на ВКС по гр.д. № 952/ 2002 г. е разгледана хипотеза на неизпълнение от страна на уволнения работник на задължението по чл.2 от Наредба № 5 от 1987 г. да представи медицинската документация, установяваща заболяване по наредбата, за което е предвидена предварителна закрила при уволнение. Според решението на ВКС когато работникът не представи медицинска документация за изясняване на случая, работодателят не е в състояние да осъществи дейност по събиране на предварителна информация за здравословното му състояние и в този случай предварителната закрила по чл.333 от КТ не се прилага. В обжалваното въззивно решение е прието друго – че работодателят е знаел за заболяването от исхемична болест на сърцето при ищеца и заради това закрилата по чл.333 важи, без въобще да са изложени съображения дали от работника са поискани документи за това заболяване и изпълнил ли е той задължението си да ги представи на работодателя. При наличното противоречие са налице условията по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и обжалването следва да бъде допуснато, а останалите доводи на страните следва да се разгледат при обсъждането на спора по същество.
Съгласно чл.18 ал.2 т.2 вр. чл.1 и 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, с цената на иска за обезщетение и фактът, че другите два обективно кумулативно съединени иска са неоценяеми, дължимата в касационното производство държавна такса се определя от съда на общо 55 лв. На касаторът следва да се даде възможност да я внесе под страх от връщане на жалбата.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 440/ 18.12.2009 г. по гр.д. № 528/ 2009 г.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 55 лв (петдесет и пет лева). В противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: