Р Е Ш Е Н И Е
№ 364/13
София, 04.04.2014г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1514 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.290 и следв. ГПК по касационната жалба на адвокат Б. като процесуален представител на Г. В. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд /В./ от 11.ХІІ.2012г. по гр.д. № 3330/2012г.
Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 899/10.VІІ.2013г. по въпроса „задължително ли е да бъде декларирано от страна на работника/служителя, че страда от заболяване по Наредба № 5/1987г., или е достатъчно да представи медицинско удостоверение, от което това е видно”, поради противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Р. и. по о. В. е заел становище за нейната неоснователност. Претендира разноски.
За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното:
С атакуваното решение В. е потвърдил решението на В. от 26.ІХ.2012г. по гр.д. № 4466/2012г., с което са отхвърлени предявените от Г. В. П. срещу Р. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата със заповед от 10.ІІ.2012г., връчена на 13.ІІ.2012г., от длъжността „технически сътрудник и касиер” поради съкращение на единствения щат за тази длъжност е законно. То е извършено при наличие на основанието за уволнение, след дадено от И. по т. разрешение за това на основание чл.333 ал.1 т.4 КТ, като подбор работодателят не е бил длъжен да осъществява между ищцата и лицето, заемащо длъжността „главен специалист човешки ресурси”, поради липсата на еднаквост или на сходство на служебните задължения. П. не се е следвал и с длъжността „деловодител”, която длъжност работодателят е предложил на ищцата и тя е отказала заемането й. Ищцата е била поканена от работодателя да декларира до края на работния ден на 02.ІІ.2012г. дали страда от заболяване по Наредба № 5/1987г. и дали има качеството на трудоустроено лице, като представи и доказателства за това до 10.00 часа на следващия ден. От болничен лист от 02.ІІ.2012г. се установява поставена на П. в същия ден диагноза „реакция на тежък стрес” с домашен режим на лечение 14 дни, като от декларация прил. № 15 към чл.3 ал.1 се установява постъпването на болничния лист в Р. на 02.ІІ.2012г. Ищцата, въпреки изричната покана, е отказала да декларира, че страда от болест по посочената наредба, и не е установено по категоричен начин, че болничният лист е представен на работодателя в указания от него срок, както и че представянето му е имало за цел да установи наличието на някоя от болестите по наредбата. Поради несвоевременното уведомяване на работодателя дали ищцата страда от такова заболяване правилно не е изискано разрешение на ИТ и мнение на ТЕЛК.
В практиката на ВКС, обективирана в решения № 355/17.VІ.2010г. по гр.д. № 477/2010г.. ІV ГО, № 247/23.VІ.2011г. по гр.д. № 960/2010г. ІІІ ГО, № 172/30.VІІ.2012г. по гр..д № 1285/2010г. ІІІ ГО и № 168/11.VІ.2012г. по гр.д. № 1113/2011г. ІІІ ГО, еднозначно е прието, че закрилата по чл.333 КТ има обективен характер, целяща запазване на работника/служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни съображения, че поради това за приложението на закрилата няма значение дали работникът е изпълнил задължението си по чл.2 от Наредба № 5/1987г., като значение има единствено дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът/служителят е страдал от заболяване по чл.1 от посочената наредба; единственото изключение от това правило касае случаите, при които работникът/служителят умишлено е въвел в заблуждение работодателя, че не страда от такова заболяване, във всички други случаи неизпълнението на задължението за уведомяване на работодателя за заболяването или за представяне на доказателства за него няма правно значение за приложението на закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ – закрилата се прилага независимо от това. И настоящият състав на ВКС споделя изцяло тази практика.
Касационната жалба, съдържаща оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност, е основателна.
В противоречие със задължителната практика на ВКС е решаващият извод на въззивния съд по приложението на закрилата по чл.333 ал.1 т.3 КТ. Несъмнено установено е, че към момента на връчването на заповедта за уволнение /13.ІІ.2012г./ ищцата е била в разрешен й по съответния ред отпуск за временна нетрудоспособност /болничен лист от 02.ІІ.2012г./ поради заболяването й с диагноза „реакция на тежък стрес”. Това заболяване е такова по смисъла на чл.1 от Наредба № 5/1987г. /диагноза F 43 по Международната класификация на болестите/, поради което в случая е била приложима закрилата по посочената разпоредба. Несъмнено установено е, че болничният лист е бил представен на работодателя на 02.ІІ.2012г., при което се налага извод, че той дори е бил уведомен за заболяването, но не е поискал от И. по т. предварително разрешение за уволнението, нито мнение на ТЕЛК. Ето защо и по силата на чл.344 ал.3 КТ уволнението е незаконно и само на това основание.
Като е приел противното, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон. Ето защо и на основание чл.293 ал.2 и ал.3 ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено и спорът бъде разрешен по същество, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
Предвид безсрочността на прекратеното трудово правоотношение между страните ищцата следва да бъде възстановена на заеманата до уволнението длъжност. Основателна и доказана е и претенцията по чл.344 ал.1 т.3 КТ – ищцата е останала без работа шест месеца след уволнението, поради което й се дължи обезщетение в претендирания размер 2886лв., видно от заключение на вещо лице, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на касаторката се следват 900лв. разноски за производството пред трите съдебни инстанции. На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касационната жалба не се следват разноски.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА решението на Варненския окръжен съд, ГО, ІІІ състав, № 2476/11.ХІІ.2012г. по гр.д № 3330/2012г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯВА уволнението на Г. В. П. от [населено място] със заповед № РД-06-111/10.ІІ.2012г., издадена от началника на Р. В..
ВЪЗСТАНОВЯВА Г. В. П. на заеманата до уволнението длъжност „технически сътрудник – касиер”.
ОСЪЖДА Р. И. П. О. В. да заплати на Г. В. П. от [населено място] 2886лв. обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяването на иска 03.ІV.2012г. до окончателното им изплащане, както и 900лв. разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: