11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
[населено място], 15.07.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№3053/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото П. Ф. Л. и А. Т. К. против решение №1063/30.04.2018г. по в.гр.д.№5067/17г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №2657/21.04.17г. по гр.д.№905/15г. на СГС в частта,с която предявените от ищците срещу Националното бюро на автомобилните застрахователи искове по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ са отхвърлени за разликата от присъдените 38 000 лв. на ищеца, до предявените 50 000 лв.,частично от 80 000 лв. и от присъдените в полза на ищцата 16 750 лв. до предявените по 30 000 лв., частично от 65 000 лв.
В касационната си жалба ищците излагат доводи за неправилност,поради процесуални нарушения и материална незаконосъобразност, както и за необоснованост на изводите на апелативния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението,степента на съпричиняване и началния момент за начисляване на лихвата за забава. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на исковете в предявените им частични размери с произнасяне по разноските.
В отговор на касационната жалба Националното бюро на автомобилните застрахователи счита,че не са налице предпоставките за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол,а по –същество – излага доводи за неоснователност на оплакванията в касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
Съобразявайки пределите,в които се простира задължителната сила на присъдата срещу деликвента за гражданския съд, първоинстанционният съд е приел за установени по делото обстоятелствата по настъпилото на 09.07.2011г. на територията на РБългария ПТП и неговия механизъм, противоправността на поведението на водача на катастрофиралия автомобил с чуждестранна регистрация , пътници в който са били ищците и причинната връзка между произшествието и настъпилите за ищците вреди, представляващи средни телесни повреди /счупване на костите на дясна подбедрица в областта на голямо- пищялната кост на П. Л. и избиване на пет фронтални зъба на А. К./. Намерена е за доказана в гражданския процес и причинно-следствена връзка по отношение на получените от Л. разкъсно-контузна рана на дясната предмишница и множество такива в областта на предната коремна стена, като е отчетено, че за всички травми е бил необходим оздравителен период, продължил около 5-6 месеца и,че към момента все още е налице затруднение в движението на крайника, изразяващо се в накуцване, а за окончателното завършване на лечението е необходима повторна оперативна интервенция за отстраняване на металните пластини, което ще бъде свързано с болезненост и едномесечен възстановителен период. По отношение на ищцата А. К. съдът е установил, че, вследствие на произшествието, същата е загубила 5 зъба, поради което се е наложило поставянето на металокерамични корони, като възстановителния период е продължил около 3 месеца, през което време ищцата е имала затруднения в дъвченето и говоренето. На базата на установените със съответните доказателствени средства /експертиза и свидетелски показания/ обстоятелства, включително преживения от ищците интензивен стрес и физически болки и това, че ищецът към момента на ПТП е бил на възраст 21 години,а почти пет години след него продължава да накуцва, което му създава неудобства не само във физически,но и в социален план; по отношение на ищцата – възрастта й – 16 години и факта, че през остатъка от живота й ще бъде с изкуствени зъби, съдът е приел за справедлив размер на претендираното от ищеца обезщетение – сумата 40 000 лв., а за ищцата – 25 000 лв. Като допълнителен критерий са отчетени икономическите условия в страната, чийто ориентир са установените лимити на застрахователна отговорност към момента на настъпването на застрахователното събитие. По въпроса за съпричиняването съдът е съобразил установената съдебна практика за необходимост от пряка причинна връзка между противоправното поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Липсата на поставен от ищеца Л. предпазен колан, въпреки, че автомобилът е бил оборудван с такива за всички места, съдът е приел за установен по категоричен начин, включително въз основа на признанието на самия ищец. Тъй като според вещото лице при различно от това поведение ищецът не би получил травмите по коремната стена,но крайниците му, като свободно подвижни, могат да получават поражения и при предпазен колан, съдът е определил процент на съпричиняване от 5%. Доколкото за ищцата К. вещото лице е заявило,че получената травма на зъбите е резултат от удара на главата й в предната седалка, който не би настъпил, ако същата е била с предпазен колан, процентът съпричиняване при нея съдът е определил в по-висок размер от 33% Поради тези съображения искът на ищеца е уважен за сумата 38 000 лв. , а този на ищцата – за 16 750 лв. Позовавайки се на разпоредбата на члб.282 ал.5 КЗ/отм./ съдът е приел,че обезщетенията се дължат от ответника НББАЗ от датата,на която е изтекъл тримесечният срок по чл.271 КЗ/отм./ за произнасяне по претенцията, предявена пред него – 19.09.2014г., а не от датата на настъпване на ПТП – 09.07.2011г., поради което е присъдил сумите,ведно със законната лихва от 19.09.2014г.
За да потвърди така постигнатия резултат, въззивният съд е приел като спорни пред него въпросите за справедливия размер на обезщетенията, наличието на съпричиняване и началния момент на изискуемост на обезщетението от ответника. Съобразявайки установените в производството пред първата инстанция обстоятелства – брой, вид и тежест на причинените на ищците телесни увреждания, вид и продължителност на лечебния и възстановителен период, интензитета на търпените от тях болки и страдания, възрастта им, допълнителните негативни психически преживявания, последиците за здравето им и прогнозите за бъдещото им здравословно състояние, обществено-икономическите условия в страната към датата на настъпване на събитието, споделяйки и препращайки в тази връзка на основание чл.272 ГПК към изложените от СГС мотиви, съдът е заключил,че определените от първата инстанция размери от 40 000 лв. и 25 000 лв. са достатъчни за репариране на претърпените от ищците неимуществени вреди. По въпроса за съпричиняването въззивният състав е приел за установено от заключението на вещото лице,че по отношение на ищцата К. е налице конкретна причинна връзка между непоставения предпазен колан и получените от нея увреждания,а по отношение на ищеца Л. такава се установява само за контузните рани в коремната област / съвпадащо и с изводите на СГС/. Отказал е да сподели приетото от първата инстанция, че второто направено от ответника възражение за съпричиняване – знание у ищците за налично алкохолно повлияване на водача на автомобила, е преклудирано. В тази връзка и, като е анализирал относими към това възражение доказателства, включително извънсъдебните признания на ищците, съдържащи се в показанията им по наказателното дело, е развил свои съображения в посока за допълнително увеличаване на процента на съпричиняване – 22% за Л. и 50% за К.. Тъй като обаче разпоредбата на чл.271 ал.1 изр.2 ГПК съдържа забрана за влошаване положението на въззивниците, съдът е приел липса на основание за слизане под размерите на обезщетението, присъдени от първата инстанция и е потвърдил решението в обжалваната му отхвърлителна част. По оплакването за неправилно определен начален момент на законната лихва, която следва да се начислява върху обезщетенията, е приел, че наличието на специална норма /чл.271 ал.5 вр. ал.1 КЗ/отм./ дерогира общото правило на ЗЗД за момента на изпадане в забава от страна на националния орган по системата „Зелена карта“, който действа не като застраховател или деликвент , респ. – като компенсаторен орган, а законът му възлага отговорност за чуждо задължение и то в случай,когато това е поискано от пострадалия. Поради това е споделил крайния извод на първоинстанционния съд по този въпрос.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите излагат доводи за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, касаеща съпричиняването, във връзка с което формулират като обуславящи крайния изход на спора, но разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, според тях, въпросите: 1. При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, презюмира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв за процесното МПС и ако не, чия е доказателствената тежест за доказване на този факт; /поделото липсват доказателства за наличие на колани и/или на работещи колани за пътниците на задната седалка/? /решение № 27/15.04.2015г., по т.д. № 457/2014г., II т.о. ВКС/; 2.Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП?;3. Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2, ЗЗД за настъпилото ПТП и може ли да се отчете съпричиняване, при доказан факт, че използването на колан би причинило също вреди, които не са по-леки по характер и тежест, като може да се стигне и до летален изход?; 4. Ако не е доказано категорично и безспорно, че колана във всички случаи, ще предотврати последиците от ПТП, а са налице редица отговори и хипотези за значението на колана, както и становище на в.л. /по приета и неоспорена СМЕ/, че колана може да причини по-големи вреди, може ли да се приеме съпричиняване поради неизползване на такъв? /решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС II т. о./ ;5. За да се приеме съпричиняване поради неизползване на предпазен колан достатъчно ли е да се докаже факта на непоставяне на колана или трябва да се докаже предпазното значение на колана и съответно причинна връзка между неизползване на колан и настъпили вреди, при условията на пълно доказване, въз основа на обоснован анализ на всички доказателства?; 6. Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по см. на чл. 51 ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?; 7.Нарушен ли е материалния закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат? / решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС ТК II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС ТК II т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС ТК II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС ТК II т.о., решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС ТК I т.о., решение № 92/24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС ТК 1 т.о.; решение № 45 от 15.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 525/2008 г. на II т. о.; решение № 154/31.10.11г. по т.д. № 977/10г. II т.о. ВКС; решение № 97 от 10.11.1968 г. по н. д. № 1359/67 г. III н. о.; решение № 322 от 28.11.1973 г. по н.д.№ 234/73 г. III н. о.; решение № 407/87г. по н.д. № 365/87г. на ВС; решение № 260/83г. по н.д. № 216/83г. на ВС/. При формирането на изводите си за справедлив размер на обезщетението, дължимо на ищците, отново се твърди отклоняване на въззивния съд от съдебната практика на ВКС по въпросите: 8.1. Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 8.2.Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г./ по двата въпроса – противоречие с решение № 151/12.11.2013г.. т.д. № 486/2012г. II т.о. ; решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на I т.о. ВКС; решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. II т.о. ВКС/; 8.3.Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадал и последици за здравето и психиката; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания? / ППВС №4/68г., решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. II т.о. ; решение № 104/25.07.2014г. по т.д. №2998/2013г. на I т.о. ВКС/; 8.4 Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение? /решение № 124/11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на II т.о. ВКС; решение №88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на II т.о. ВКС/; 8.5 Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост и кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение /решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948 / 2013г. на II т.о. ВКС/; 8.6. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията? /решение № 88/09.07.2012г. по т.д. №1015/2011 г. на II т.о. ВКС/ 9.1 Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004-2008г./, но при лимит 5-10 пъти по -нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимита, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че е обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действаш но-нисък лимит- само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит“ /решение №27/ 15.04.2015г. по т.д. №457/2014г. на II т.о. ВКС; решение №28/09.04.2014г. по т.д. №1948/2013г. на II т.о. ВКС/ ; 9.2 Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? /решение № 184/08.11.2011г. по т.д.№ 217/2011г., II т.о. ВКС и определение № 360/29.03.2017г. по т.д. № 60316/2016г. IV г.о. ВКС/; 9.3 Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“? ; 9.4 В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? /твърди се наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК/ ; 10. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? /решение № 28/09.04.2014 г., т.д. № 1948/2013г. II т.о. ВКС/. Във връзка с оплакването за неправилност на извода, касаещ началния момент на дължимост на лихвата отново с хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК са формулирани въпросите: 11.От кой момент застрахователя, респ. НББАЗ, действащо като представително в условията на европейски съюз /замества чуждия застраховател изцяло и получава всичко платено от чуждия застраховател/, изпада в забава за заплащане обезщетение за вреди и съответно, от кой момент се присъжда обезщетението за забава по чл. 86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва?; 12.Предвид факта, че задължението за дължимост на лихви от българските застрахователи и НББАЗ, в качеството на представително е уредено с една и съща правна норма- чл. 271 ал.5 от КЗ- отм., както и факта, че задължителната съдебна практика безпротиворечиво е установила, при предявен пряк иск, задължение на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за дължимост на лихви от датата на деликта, има ли законово основание за освобождаване на бюрото от задължение за лихви с начален момент датата на деликта?; 13. Как следва да отговаря за лихви НББАЗ като представително и дължи ли такива от датата на деликта, съобразно българското законодателство и разпоредбите на Вътрешни правила на Съвета на Бюрата ? ; 14. Има ли основание за поставяне на НББАЗ в по-различен режим от този, при който са застрахователите, при отговорността му като представително? ; 15. Има ли законово основание НББАЗ, като представително да се поставя при различен режим от застрахователите относно началния момент на дължимост на лихви; 16. От значение ли е завеждане на претенция пред НББАЗ и датата на завеждане на претенцията ли е от значение или завеждането на исковата молба? /противоречието в разрешаването на последните шест въпроса с практиката на ВКС се обосновава с решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на II т.о. ВКС, решение № 1048/2001г. IV г.о. ВКС и решение № 860/1981 г. на ВС/.
Едновременно по отношение на въпросите се твърди и наличие на основания за приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Сочи се и хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение,релевирана с доводи за пълно противоречие на мотивите и грешно формирано вътрешно убеждение на съда относно правилното определяне на справедливото по размер обезщетение при неправилно ценени факти и ценене на неверни такива.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
Формулираните в изложението въпроси не отговарят на това общо изискване за допустимост на обжалването. Нито един от въпросите, поставени във връзка със съпричиняването от страна на пострадалите, не кореспондира с изводите на въззивния съд. Първият въпрос е обвързан с невярното твърдение на касаторите, че по делото липсват доказателства за монтирани в автомобила и работещи предпазни колани, а възражения в подобен смисъл същите и не са правили в производството пред въззивния съд.По втория и шестия от въпросите /с един и същи смисъл/ първоинстанционният съд изрично е цитирал и съобразил съществуващата съдебна практика на ВКС,приемаща за необходимо да бъде доказана пряката причинна връзка между конкретното противоправно поведение на пострадалия и настъпилата за него вреда, а въззивния съд е споделил това,като е препратил към така изложените от първата инстанция мотиви.Това какви вреди би причинил поставения предпазен колан при евентуално ПТП е хипотеза,която е ирелевантна при изследването на конкретните обстоятелства, от значение за спора, поради което и съдът изобщо не се е занимавал с такъв въпрос /въпроси 3 и 4/. Останалите два въпроса /5 и 7/ са неясно формулирани. И двете съдилища са приели за доказано значението на предпазния колан в конкретния случай и по отношение на двамата ищци и именно на това основание процентът съпричиняване от непоставянето на коланите е определен в различна степен за всеки от тях – според значението му за всяка от настъпилите вреди.
Не осъществяват общия критерий за допустимост и въпросите от 8.1 до 10, касаещи преценката за справедлив размер на обезщетенията, присъдени на ищците. Въпрос 10 е по правилността на мотивите, което го лишава от характер на правен въпрос. Освен това съдържа внушение, основано на собствената преценка на касаторите, че определените с оглед конкретно доказаните по делото неимуществени вреди справедливи размери на обезщетение от по 40 000 лв. и 25 000 лв. са „необичайно ниски“ и „очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и установения лимит“, несъответстващо на практиката на ВКС по сходни случаи. Въпрос 9.4 е поставен хипотетично, не се обвързва с конкретни своевременно направени възражения и по него въззивният съд не се е произнасял.С останалите въпроси от 8.1 до 9.3 касаторите вменяват на въззивния съд процесуални нарушения, допуснати при постановяването на съдебния му акт, каквито обективно не се установяват. За да мотивира крайните си изводи съставът на апелативния съд е съобразил при определянето на справедливия размер на обезщетението посочените в ППВС №4/68г. критерии, отнасяйки ги към конкретно установените факти, включително лимитите на застраховане, представляващи, съгласно възприетото в практиката на ВКС, ориентир за икономическите условия в страната, споделяйки наред с това и развитите в първоинстанционното решение подробни съображения.
От въпросите от 11 до 16 /в по-голямата си част формулирани некоректно/, може да бъде обобщен и изведен като обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросът от кой момент НББАЗ дължи законна лихва върху обезщетението. Не е обоснован обаче нито един от сочените от касаторите в допълнение към въпроса селективни критерии в хипотезите на т.1 и т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Цитираните от тях в подкрепа на твърдението им за постановяване на въззивното решение по въпроса в отклонение от съществуваща практика на ВКС /ВС/ решения са неотносими към разглеждания случай. Наличието на предпоставката по т.3 се опровергава от служебно известна на настоящия състав съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК и обективирана в решения по т.д.№3234/2014г. на първо т.о., т.д.№3456/2015г. на първо т.о., №3074/2015г. на второ т.о. и т.д.№1341/2017г. на второ т.о. на ВКС, приемаща в отговор на същия правен въпрос,че НББАЗ изплаща на третото увредено лице обезщетение за претърпени вреди със законна лихва върху него от момента на изтичане на определения от закона срок по чл. 271 ал. 5 КЗ (отм.), към който изрично препраща чл. 282 КЗ. Наличието на такава практика,с която е съобразено въззивното решение е основание да бъде отречена приложимостта на критерия по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
В касационната жалба и в приложеното към нея изложение касаторите поддържат твърдение за очевидна неправилност на решението на въззивния съд,което следва да се квалифицира като сочена предпоставка за допустимост, според нормата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Това допълнително основание за извършване на селекцията също не може да бъде приложено, доколкото то се обосновава единствено с общо оплакване за неправилност в хипотезата на необоснованост на въззивното решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми,обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка е присъща само за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване. Извод за наличие на очевидна неправилност би могъл да бъде обоснован само при положение,че тя е обективно и явно установима непосредствено от прочита на решението – например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. В останалите случаи оплакванията за неправилност биха обусловили наличие на основания по чл.281 ГПК за провеждането на касацията, разглеждането на които не е предмет на настоящото производство.
Касаторите не обосновават по този начин твърдяното от тях основание очевидна неправилност на въззивното решение, а излагат аналогични на оплакванията в касационната жалба, но в синтезиран вид, общи твърдения за неправилност. Обективно и предпоставки за извод да е налице хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК настоящият състав не констатира.
Изложеното налага да бъде постановен отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество.
Предвид този изход, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 2640 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1063/30.04.2018г. по в.гр.д.№5067/17г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. Ф. Л. с ЕГН [ЕГН] и А. Т. К. с ЕГН [ЕГН] и двамата с адрес [населено място] обл.Б общ.Р ул.“.“№. да заплатят на Национално бюро на българските автомобилни застрахователи със седалище [населено място] ул.“Граф Игнатиев“№2 ет.2 сумата 2640 лв. адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.