Р Е Ш Е Н И Е
№ 371
гр.София, 28.04.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в публично съдебно заседание
на шестнадесети април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря: Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 1450/ 2008 г.
за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по чл.218а и сл. от ГПК (отм.) вр. пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Г. и Е. С. Ч. против въззивно решение на Софийски окръжен съд № 405 от 04.12.2007 г. по гр.д. № 482/ 2006 г. С обжалваното решение е оставено в сила решение на Елинпелинския районен съд по гр.д. № 285/ 2001 г., с което са отхвърлени предявените от касаторите против Р. Л. Л., И. Л. Н., И. С. С. и Г. С. Н. искове за признаване за установено, че ищците са притежавали правото на собственост върху нива от 2 591 кв.м., находяща се в землището на с. М., м.”Р”, имоти № 2 и 3 от масив 29 по плана на селото.
В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като под формата на поправянето на очевидна фактическа грешка всъщност била подменена волята на решаващия орган. Въззивният съд трябвало да го обезсили, а не да разглежда спора по същество. Според касаторите въззивното решение е постановено без да бъдат изпълнени указанията на ВКС, дадени при връщането на делото за ново разглеждане от друг състав – не били събрани данни за извършено анкетиране по чл.18д от ППЗСПЗЗ. Само формално била назначена експертиза, а без основание било отхвърлено искането да бъде допусната допълнителна задача на вещото лице. Следвало да се приеме за установено, че анкетиране не е проведено и след като ищците със свидетели доказали правата си, а ответниците не ангажирали никакви доказателства за наличие на права върху имота, то искът бил доказан. Касаторите оспорват и квалификацията на спорното право, дадено от въззивния съд, като според тях спорът не е за право на собственост върху имота към минал момент, а само за идентифициране на имот, собствеността върху който е възстановена. Поради това молят решението на въззивния съд да бъде отменено и делото да бъде решено по същество от ВКС.
Ответниците по касация Р. Л. Л. и И. Л. Н. оспорват жалбата. Поддържат, че са доказали правата на общия им наследодател Р върху ливада от 1,414 дка в същото землище, в което ищците претендират да имат нива. Тази ливада им била възстановена от ОбПК и тя нямала нищо общо с нивата, претендирана от ищците. Поради това молят обжалваното решението да бъде оставено в сила.
Ответниците по касация И. С. С. и Г. С. Н. не вземат становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима, а разгледана по същество – за неоснователна.
Според твърденията на ищците (сега касатори) предявеният иск правилно е бил квалифициран по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ. Както същите изрично са уточнили в молби от 19.03.2003 г и 23.03.2003 г., процесната нива от 2 591 кв.м. е била собственост на майка им М. И. С. (или М. С. А. ) – придобита по наследство от И. С. , който от своя страна бил неин собственик по давност. Мария С. починала през 1944 г., като двете ищци били нейни наследници по закон – съответно собствеността преминала към тях. През 1949 г в с. М., в чието землище се намирал процесният имот, било образувано в ТКЗС. Процесният имот бил завзет от ТКЗС, без формално да е внасян с него. През 1997 г ОбПК Г. малина постановила решение, с което възстановила собствеността върху нивата на двете ищци. Те обаче не могли да се снабдят със скица за имота, тъй като такива скици (съответно и решения за възстановяване на правото на собственост) били издадени на ответниците. Последните, като наследници на Р. Б. Л. и на Д. П. Л. , получили скици за две ливади – парцели № 2 и 3, находящи се в същата местност и всъщност намиращи се на мястото, където е нивата на ищците. Поради това се иска от ищците да бъде установено, че те са били собственици на процесния имот към момента на образуване на ТКЗС (срв. молба от 27.03.2003 г., лист 44 по гр.д. № 204/ 2003 г. на Софийски окръжен съд).
При тези ясно изложени твърдения и искане към съда спорното право е по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ – тъй като се твърди от ищците, че за един и същ имот са издадени позитивни решения от ОбПК за възстановяване на правото на собственост на различни лица. Твърди се също, че собственик на този имот към момента на образуване на ТКЗС са били ищците, а не наследодателите на ответниците и се иска това да бъде признато за установено. При това положение спорът е за това, кое лице е притежавало правото на собственост към минал момент, а не понастоящем. Ето защо правилно този спор е квалифициран по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ.
Постановеното решение не е недопустимо. Неоснователни са доводите, че под формата на поправка на фактическа грешка по чл.192 ал.2 от ГПК (отм.) е ревизирано по същество първоначалното решението на първоинстанционният съд. От мотивите на решението от 08.04.2002 г по гр.д. № 285/ 2001 г. става ясно, че съдът се произнася по спора за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот – нива от 2 591 кв.м., която сега съставлява имоти с № 2 и 3 масив 29 по плана за земеразделяне на с. М.. В диспозитива на решението обаче имотът е посочен в землището на с. Л., което очевидно не е истинската воля на съда – той е разгледал спора за имота в с. М., а не за имот в с. Л.. Налице е несъответствие между формираната воля на съдебния състав и нейното обективиране в документа, съдържащ съдебното решение. Това несъответствие се дължи на техническа грешка, а не на порочно протекъл процес при формиране на волята на съда и се отстранява по реда на чл.192 ал.2 от ГПК (отм.). В този смисъл постановеното решение за поправка на явна фактическа грешка от 05.01.2004 г. не подменя волята на съда, обективирана в документа от 08.04.2002 г., съответно не води до недопустимост на решението.
Решението е и правилно. От фактическа страна е установено, че ищците, като наследници на М. С. , и ответниците, като наследници на Р. Б. и Д. Л. , са подали заявления за възстановяване на собствеността върху земеделски имоти в землището на с. М.. Всеки от тях е установявал собствеността на наследодателя си по реда на чл.12 ал.3 от ЗСПЗЗ – с декларация с нотариална заверка на подписите. На 03.01.1997 г. (ДВ бр.1 от 1997 г.) ОбПК Г. малина е публикувала съобщение до заявителите за възстановяване на собствеността върху земеделски земи в землището на с. М. в срок 30 дни от обнародването да се явят за съвместно уточняване на границите на земеделските земи, разположени в териториите, върху които собствеността ще се възстановява в стари граници. Ищците не са се явили на това съобщение – този факт е в тяхна доказателствена тежест и при липса на ангажирани доказателства за осъществяването му, съдът е длъжен да приеме неявяването за установено. За извършването на уточняването на границите явяването или неявяването на ищците няма значение. Процедурата по анкетиране съгласно чл.18д от ППЗСПЗЗ е стартирана, а правоимащите по нея сами решават дали да се възползват от правата си. Съответно неоснователни са доводите на касаторите, че въззивният съд не е установил проведена ли е такава процедура – този факт е установен както от заключението на вещото лице, така и от обнародването на съобщението в Държавен вестник.
След изтичане на срока за анкетиране, на 12.08.1997 г., ОбПК е издала на ответниците решения за възстановяване на собствеността върху ливади, съставляващи имоти № 0* и 029003 по картата на землището на с. М.. За тези имоти ответниците са се снабдили и със скици. На 06.10.1997 г ОбПК е издала решение, с което възстановява на наследниците на М. С. А. собствеността върху нива от 2 600 кв.м., находящ се в землището на с. М., м.”Р”. За този имот на ищците не е издадена скица поради съмнения, че ливадите, възстановени на ответниците, са идентични с нивата, претендирана от ищците. Обаче от заключението на вещото лице, прието в настоящето производство, е видно, че не може да се установи дали въпросните нива и ливади са един и същ имот. Противно на изложеното в касационната жалба, идентичността на имотите не може да бъде установена и от събраните по делото свидетелски показания. Свидетелите съобщават, че в същата местност наследодателката на ищците е владяла нива от около 2,5 дка, но по никакъв начин не е ясно дали тази нива е била на мястото, на което сега на ответниците са възстановени двете ливади общо от 3 дка. Поради това не може да се приеме за доказано, че възстановените на ответниците ливади представляват именно нивата, която ищците са притежавали по наследство от М. С. към момента на образуване на ТКЗС. И тъй като доказателствената тежест за този факт се носи от ищците (чл.127 ал.1 изр.1 от ГПК – отм.), неуспешно проведеното доказване на същия не може да има друга последица освен отхвърляне на иска като недоказан.
Следователно не са налице сочените в касационната жалба основания за отмяна на въззивното решение. Същото следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора право на разноските по настоящето производство имат само ответниците. Обаче при липса на искане от тяхна страна, по отговорността за разноски съдът не следва да се произнася.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски окръжен съд № 405 от 04.12.2007 г. по гр.д. № 482/ 2006 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: