О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 372
гр. София, 21.03.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. МАРИО ПЪРВАНОВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. дело № 1591 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 във вр. чл. 280 от ГПК.
Обжалвано е решение № 1297 от 21.07.2011 г. по гр.д. № 1546/2011 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 4127 от 30.07.2010 г. по гр. д. № 4724/2008 г. на Софийски градски съд, ГО, 8 състав в частта, с която предявеният иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ – за обезщетение на неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, предмет на сл. дело № 293/2001 г. на О. – Б., е уважен за разликата над 2 000 лв. до 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 21.07.2006 г. до изплащането; в частта, с която е присъдена законна лихва върху сумата от 2 000 лв. за периода 21.07.2006 – 22.08.2006 г. и в частта, с която предявеният на горното основание иск за обезщетение на имуществени вреди, като пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за периода 02.11.2005 г. – 04.05.2006 г., е отхвърлен за сумата от 19 885. 86 лв. и вместо него е постановено друго такова, с което : (1) искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 2 000 лв. до 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 21.07.2006 г. до изплащането, както и претенцията за законна лихва върху сумата от 2 000 лв. за периода 21.07.2006 г. – 22.08.2006 г. и (2) е осъден ответникът да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ обезщетение на имуществени вреди, като пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за периода 02.11.2005 г.-04.05.2006 г., в размер на 19 885. 86 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 22.08.2006 г. до изплащането, а в останалата му обжалвана част първоинстанционното решение е оставено в сила.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че като последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление по посоченото дело ищецът е търпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психични изживявания през периода на воденото срещу него наказателно производство. Съобразил е релевантните за определяне размерът на дължимото обезщетение обстоятелства по чл. 52 ЗЗД и е намерил, че сумата от 2 000 лв. е справедливо обезщетение за действително понесените морални вреди. Присъдил е обезщетението със законната лихва, считано от влизане в сила на прекратителното постановление на прокуратурата – 22.08.2006 г. до окончателното му изплащане. Формирал е извод за частична основателност на претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за обезщетение на имуществени вреди, като пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за исковия период, до размер на 19 885. 86 лв., като е установил наличие на причинно – следствена връзка между вредите и наложената по наказателното производство в същото това време забрана на ищеца да напусна пределите на страната. Размерът на дължимото обезщетение за тези вреди е определен въз основа на данните за трудовия доход на ищеца по експертно заключение. Присъдената сума съставлява цялостна обезвреда за понесените вреди от неполучено трудово възнаграждение за исковия период, поради забраната на ищеца да напусна пределите на страната, която е наложена по всички образувани срещу лицето наказателни производства, общо 14 на брой.
Решението е обжалвано и от двете страни по спора.
В изложението към касационните жалби на страните се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси, които уточнени и конкретизирани се свеждат до : приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението на неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, както и до предпоставките по чл. 4 ЗОДОВ в хипотезата на незаконно обвинение за обезщетение на имуществени вреди като пропуснати ползи от нереализиран трудов доход.
В изложението към жалбата на ищеца се застъпва тезата, че въпросите се разрешавали противоречиво от съдилищата, а в това на прокуратурата – и че те са решени в противоречие с практиката на ВКС : ППВС № 4/1968 г.; Тълкувателно решение (ТР) № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК – т. 3 и т. 11, както и ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК – т. 19.
От ответниците по жалба ищецът е изразил становище, че повдигнатите от ответника правни въпроси не обосновават допускане на въззивното решение в съответната му част до касационен контрол, както и че решението в тази му част е по същество правилно.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5 000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване.
К. жалби са подадени в срок, редовни са и са допустими.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Двата повдигнати правни въпроса обуславят делото, както обща предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
По първият от тях обаче не се отриват останалите условия, въведени като конкретни изисквания на основанията за допускане на касационно обжалване.
Приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяването на търпени неимуществени вреди изисква решаващият съд да изследва всички факти и обстоятелства, които изпълват съдържанието на засегнатото нематериално благо, т. е. определят стойността, което то е имало за своя притежател, имат своите обективни характеристики и позволяват то да бъде компенсирано посредством неговия паричен еквивалент. Преценката обаче е конкретна във всеки отделен случай. Тя се формира според данните за естеството и проявните му характеристики, и не изхожда от някакви общи критерии. Практиката по приложение на поставения въпрос е уеднаквена с Решение № 407/26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о., ГК и въззивният съд я е съобразил в случая. Не се установява поддържаното противоречие с цитираната и приложена задължителна практика : визираните по – горе ППВС и тълкувателни решения. Липсват данни и за наличие на противоречиви решения на съдилищата по поставения въпрос, както и за съществено отклонение от трайната съдебна практика по приложението му.
Вторият формулиран въпрос обаче обосновава приложение на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. П. от ищеца обезщетение за пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за исковия период по силата на трудов договор с относим срок на действие, сключен между него и чуждестранно дружество, намира своето основание в разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Същото обаче е заявено в общ размер на 20 540 лв. (съгласно допуснатото му увеличение с определение от о. с. з. на 29.10.2008 г. на Софийски районен съд по гр. д. № 10537/2008 г.), при запазване на твърдението (вж. уточнението на исковата молба от 03.10.2007 г. на СГС), че представлява 1/14 част от дължимото му обезщетение за този вид вреди, по четиринадесет образувани досъдебни производства, във връзка с които са образувани 14 броя граждански дела срещу същия ответник. Част от тези производства са приключили (вж. определение №1230/16.11.2011 г. по гр. д . № 754/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., ГК; определение № 39/13.01.2012 г. по гр. д. № 912/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., ГК) и по тях е присъдено обезщетение на имуществени вреди от посочената липса на трудово възнаграждение в конкретно претендиран размер, съответстващ на 1/14 от общия такъв. Въззивният съд обаче е присъдил целия размер на обезщетението на имуществените вреди, което е определил да възлиза 19 885. 86 лв. за исковия период, без да отчете, че по делото се иска присъждане на 1/14 част от него.
По горните съображения въпросът за дължимото се обезщетение на имуществените вреди по чл. 4 ЗОДОВ за съответната, съдебно предявена част от общия размер на същите, е разрешаван противоречиво от съдилищата, за което възниква необходимост да се извърши проверка на въззивното решение във фазата на разглеждане на жалбите по същество, а това пък предпоставя допускането му до касация – по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1297/21.07.2011 г. по гр.д. № 1546/2011 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.
УКАЗВА на В. Д. Д. от [населено място] в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5 лв. за разглеждане на жалбата, съгласно чл. 18, ал. 3 във вр. чл. 2а, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.