О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№373
Гр.С., 29.10.2014год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия В. гр.д.№ 4764 по описа на ВКС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] против Решение № 196/ 26.03.2014 г. по в.гр.д. № 134/14 г. на Окръжен съд-Перник. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 1179/ 11.11.2013 г. по гр.д.№ 7816/11 г. на Районен съд- Перник в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма]- [населено място] положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване правото на собственост на ищеца върху недвижим имот, представляващ сграда-трафопост „ТП-11” с идентификатор № 55871.507.312.9, находящ се в [населено място],[жк], със застроена площ от 86 кв.м., съвкупност от сграда и енергийно съоръжение, изградени в поземлен имот с идентификатор № 55871.507.312 по К. на [населено място]. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което искът за собственост на гореописания имот бъде уважен със законните последици.
Ответникът по касационната жалба- [фирма]- [населено място] оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение съобрази следното:
При формиране на крайния си извод за неоснователност на предявената от [община] положителна установителна искова претенция за собственост, въззивният съд е изложил мотиви, според които процесният трафопост не е обект от техническата инфраструктура на общината по смисъла на П..7, ал.1, т.7 от ПЗР на З., тъй като е предвиден да обслужва не само потребители на територията на общината и представлява част от единната енергийна система съгласно чл.4, ал.1 от Закона за електростопанството /отм./, собствеността върху която е била държавна. В този смисъл обектът е предназначен да задоволява потребности от национално, а не местно значение. Аргументация в този смисъл е почерпена и от нормата на чл.68 ЗЕЕЕ /отм./, според която всички електроенергийни обекти на територията на страната се свързват и функционират в единна електроенергийна система с общ режим на работа и с непрекъснат процес на производство, преобразуване, пренос, разпределение и потребление на електрическа енергия.
Изложени са също така съображения, че съобразно разпоредбата на чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството /отм./, електрическите централи за производство на електрическа енергия и електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост. Легалната дефиниция на понятието “електрически мрежи” е дадена в П..3 от ДР на Закона за електростопанството /отм./ и това е съвкупност от електропроводни линии и подстанции и трансформаторни постове, свързани помежду си. Следователно, трафопостът като част от електрическата мрежа по силата на чл.2 от посочения закон, е държавна собственост. Изключение от правилото, че собствеността е държавна, се съдържа в разпоредбата на чл.2, ал.2 от Закона за електростопанството /отм./, където е предвидена възможност кооперативни и други обществени организации с разрешение на Асоциация “Енергетика” да придобиват и притежават отделни електроенергийни обекти, но по настоящето дело, не се представят доказателства, от които да се направи извод, че спорният трафопост е бил такъв обект по ал.2.
С оглед всичко изложено е прието, че предвид специфичното си предназначение процесният трафопост не може да бъде разглеждан като отделен, изцяло самостоятелен обект на собственост, а само като част от единната енергийна система, собствеността върху която, съгласно цитираните законови разпоредби, е държавна.
Съдът приел, че не е налице и втората предпоставка на П..7, ал.1, т.7 от ПЗР на З. за уважаване на иска- трафопостът да не е вписан в баланса на търговско дружество. Съгласно разпоредбата чл.12 от Закона за електростопанството /отм./, дейностите по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическа енергия за общо ползване, се извършват от електропроизводствените и електроснабдителните организации към Асоциация “Енергетика”, т.е. след като със закон е възложено на определени правни субекти осъществяването на дейностите по чл.12, то обектите, служещи за извършването им, които обекти са изключителна държавна собственост по силата на чл.2, следва да се считат предоставени на съответните предприятия по силата на закон и без наличие на изричен акт за това. Като част от мрежата за производство и разпределение на електроенергия и част от енергийния пръстен на страната, процесният трафопост е предоставен за ползване и стопанисване на съответните предприятия, осъществяващи тази дейност.
Съобразена е практиката на ВКС по Решение № 150/07.05.2012г., по гр.д. № 1052/2011г., II г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно което липсата на писмени доказателства за установяване обстоятелството, че процесният имот е бил включен в уставния фонд на държавната фирма, праводател на ответника, респективно в капитала на такова дружество или да се води по баланса му към 17.09.1991г., не води до извод, че процесният имот е собственост на ищеца. Съдът е посочил, че е достатъчно процесният имот да е включен в баланса на фирма с държавно имущество, какъвто е настоящият случай, за да се приеме, че държавата запазва правото на собственост и след влизане в сила на З.. Съгласно решение, постановено на 28.12.1991 г. по ф.д. № 29869/1991г. по описа на СГС, [фирма] е регистрирано на тази дата, като в същото обаче е отбелязано, че съгласно чл.15 от Разпореждане № 46 на МС от 7 ноември, то поема всички активи и пасиви на описаните държавни предприятия, комбинати, централи и т.н. Също така, съгласно практиката на ВКС, е достатъчно имота да е отразен в инвентарните книги, за да се счита, че същия е собственост на предприятието.
За неоснователно е прието направеното възражение на [община], че текстът на П..7, ал.2 от ПЗР на З., действал от момента на влизането му в сила през 1995 г., няма обратно действие. Тази правна норма представлява допълнение към разпоредбата на ал.1, поради което, макар и приета по– късно, то нейната цел е преценката на фактите и обстоятелствата към 17.09.1991 г., а не в по– късен момент. С тази разпоредба не се преотреждат с обратна сила вече уредени правни последици от юридически факти, а се доизяснява правилото на ал.1 на П..7 от ПЗР на З.. За неоснователно е прието и направеното възражение на [община] за редовността на счетоводните документи на ответното дружество, с оглед доказателствената им сила, тъй като съгласно чл.2 от Закона за електростопанството /отм./, действащ от 1975 г. до 1999 г.– електрическите уредби и мрежи за разпределение на електрическа енергия са държавна собственост. Само по разрешение на Асоциация „Енергетика“, отделни кооперативни и обществени организации са могли да придобиват и притежават енергийни обекти за задоволяване на собствени нужди. [община] не е от категорията на посочените субекти. Според последвалия Закон за енергетиката и енергийната ефективност /чл.58 и П..67 ПЗР/ и сега действащият Закон за енергетиката /П..4 ПЗР/, енергийните обекти следва да са собственост на юридически лица, лицензирани да извършват дейности в енергетиката, поради което ответното дружество е собственик на енергийното съоръжение по силата на законовите разпоредби, а не с оглед счетоводните записвания.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни изводи касационното обжалване следва да се допусне по два от формулираните от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, а именно:
– Ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на П..7, ал.1, т.7 ПЗР на З., дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа.
– Д. нормативна уредба на енергийната система към момента на влизане в сила на З. /17.09.1991 г./ дава ли основание да се приеме, че по силата на закона мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система е предоставена на съответните държавни електропроизводствените и електроснабдителните организации към Асоциация „Енергетика”.
Отговорът на посочените въпроси във въззивното решение е обусловил изхода на спора, като касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед необходимостта от тълкуване на закона в кои случаи енергиен обект става общинска собственост на основание П..7, ал.1, т.7 ПЗР на З..
Липсва основание за допускане на касационно обжалване въпроса за тълкувателния характер и обратното действие на нормата на П..7, ал.2 от ПЗР на З., тъй като по същия е създадена константна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК /решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 3122 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр.д.№ 99 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 200 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 5293 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о./, с която въззивното решение на Пернишкия окръжен съд е съобразено. Останалите формулирани от касатора правни въпроси не са от обуславящо изхода на спора значение и като такива не представляват основание за допускане на касацията по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 196/ 26.03.2014 г. по в.гр.д. № 134/14 г. на Окръжен съд-Перник.
УКАЗВА на касатора [община]
в едноседмичен срок от съобщението касаторът представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 220,75 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за таксите, които се събират от съдилищата по ГПК.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: