5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
София, 09.03.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 859 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в[населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. А., против въззивното решение № 361 от 27 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 155 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. в частта му, с която е оставено в сила решение № 265 от 12 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 632 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. за осъждане на касатора да заплати на Д. А. и М. М. по 59000 лева обезщетение по чл. 200 КТ.
Срещу същото решение, но в частта му, с която е отменено решението на първоинстанционния съд и са отхвърлени исковете на Д. А. и М. М. против [фирма] за заплащане на обезщетение от по 11000 лева, е постъпила касационна жалба от Д. К. А.-М. лично и като майка и законен представител на малолетния М. К. М. – двамата от[населено място], обл. П., чрез процесуалния им представител адв. Б. Б..
В жалбата на [фирма] се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, защото не е доказано основанието на чл. 200 КТ за ангажиране на отговорността на дружеството, а и на ищците вече им е присъдено обезщетение в пълен размер за претърпените от тях неимуществени вреди; няма издадено разпореждане на Н., с което злополуката да е приета за трудова; настъпването на вредоносния резултат е станало по изключителна вина на пострадалия; исковете са и неоснователни, защото на ищците вече им е присъдено обезщетение в пълен размер за претърпените от тях неимуществени вреди – в рамките на наказателен процес са уважени предявените искове от наследниците на пострадалия и следователно за ищците не съществуват права за получаване на по-голямо обезщетение от това, което им е присъдено срещу прекия причинител. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е противоречиво решаван от съдилищата и е от значение за правилното прилагане на закона и за развитие на правото. Преповтарят се съображенията на касаторите в касационната жалба относно обстоятелството, че съдът не е взел предвид присъдените обезщетения на ищците за същите неимуществени вреди, предмет на предявения иск, тъй като нямало данни тези обезщетения да са изплатени; отговорността на възложителя на работата не може да бъде по-голяма от отговорността на прекия причинител; не е взето предвид и присъденото в полза на ищците обезщетение от застрахователя; решението е постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД. Решението противоречи на решението по наказателното от общ характер дело и на решението по иска срещу застрахователя, както и на три решения на ВС. Преповтарят се и съображенията по приетата от съда липса на съпричиняване във вредоносния резултат, в който смисъл е налице противоречие с решение на ВС.
Ответниците по тази жалба Д. М. лично и като законен представител на малолетния М. М., чрез процесуалния си представител адв. Б. Б., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК поддържат доводи за неоснователност на жалбата.
В жалбата на Д. М. лично и като законен представител на малолетния М. М. се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, защото съдът не е обсъдил с необходимата задълбоченост и прецизност събраните писмени и гласни доказателства, както и доводите и възраженията на касаторите във връзка с коренно променения живот на ищците след смъртта на наследодателя им. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба се сочи, че съдът се е произнесъл по процесуалноправните въпроси: нарушена е разпоредбата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, защото съдът не е решил делото въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона (сочат се решение на апелативен съд и ППВС № 4/68 г.); не са обсъдени факти и обстоятелства, които са от съществено значение за повдигнатия спор (сочат се три решения на ВС); съдът е решил в противоречие с практиката на ВКС в противоречие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С решението си въззивният съд приел, че, след като злополуката е настъпила през работно време и при изпълнение на служебните задължения, то тя е трудова по смисъла на чл. 55 КСО и характерът й може да се определи в исковото производство; липсват доказателства за проявена от починалия груба небрежност; смъртта на наследодателя довела до неимоверни болки и страдания на ищците, но е нарушен принципът на справедливост – максималният размер на обезщетението е определен с присъдата в гражданската й част и съдът е обвързан от силата на пресъдено нещо за отхвърлената или непредявена част от претенцията, поради което предвид данните по делото за отношенията между починалия и ищците, тежестта на увреждането и ефектът му завбъдеще, обезщетяването следва да е в размер от по 59 хиляди лева за всеки от ищците; от присъденото обезщетение не следва да се приспадат присъдените обезщетения, тъй като от една страна такова искане не е направено, а и липсват данни присъдените суми да са изплатени на наследниците, като дори решение № 21 от 7 април 2009 г., постановено по гр.д. № 485 за 2008 г. не е влязло в сила.
Касационният съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по жалбата на [фирма], а жалбата на Д. А. лично и като законен представител на М. М. не следва да се допуска до касационно обжалване.
В жалбата на Д. А. не са поставени правни въпроси, които да дадат основа на касационния съд да даде отговор в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК и да разреши спора.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по спора. Както приема задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. ВКС така също не може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но касаторът не го сочи, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В касационната жалба и изложението към нея основното твърдение е за допуснати съществени нарушения на съдопроизводството, изразили се в необсъждане на относимите доказателства по делото и доводите на страните, насочено към определяне на справедливия размер на обезщетението. В тази връзка се твърди, че съдът не е решил делото въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото, без да се сочи кои обстоятелства са били пренебрегнати от съда, нито кои доводи на страните не са били обсъдени. След като не е изпълнено основното задължение на касатора да посочи обуславящия изхода на спора въпрос в контекста на разглеждания спор – кои доказателства и доводи не са взети предвид и как съобразяването им би довело различен краен резултат, то съдът не може да се произнесе дали в атакуваното решение е дадено разрешение, което противоречи на дадено разрешение по същия въпрос в други съдебни решения или е налице твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика.
Твърди се още, че стореното от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е в противоречие с практиката на ВКС. Такава практика на ВКС не е посочена. Ако всъщност се има предвид разрешението, дадено в т. ІІ на ППВС № 4/68 г., то следва да се посочи следното: въззивният съд е приел, че търпяните от наследниците на починалия болки и страдания са неимоверни, но е съобразил приетия размер с определения такъв по друго влязло в сила решение. По този решаващ аргумент на въззивния съд, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, не е поставен правен въпрос, а ВКС не може да дава отговор на въпроси, които не са поставени по съответния ред, макар да са обусловили съответния правен извод. В този смисъл, относимо и към поставените процесуалноправни проблеми за обсъждане на доказателствата и доводите на страните, в самата касационна жалба се сочи, че животът на ищците се променил коренно след смъртта на наследодателя им и влиянието на злополуката върху здравословното им и финансово състояние е огромно. Без съмнение данните за въздействието на загубата на съпруг и родител следва да бъдат преценявани според критериите на чл. 52 ЗЗД, но в разглеждания случай въззивният съд е обосновал намаляването на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение с други аргументи, както беше посочено. Липсата на поставен правен въпрос не дава възможност на съда да прецени и налице ли е основанието за допускане на касационния контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В изложението към касационната жалба на [фирма] също не е посочен правен въпрос, който да е включен в предмета на спора, да е обусловил изводите му и да е от значение за изхода на спора. Като цяло са третирани три проблема – въззивният съд е пренебрегнал обстоятелството, че на ищците вече са били присъдени обезщетения, дължими от прекия причинител на вредата, така и от застрахователя, нарушение на принципа на чл. 52 ЗЗД и пренебрегване на данните за съпричиняване от страна на пострадалия. Въззивникът обаче не е посочил правни въпроси, чието разрешаване да преодолее неправилното тълкуване, дадено от въззивния съд в противоречие с други съдебни решения или от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е ясно какво се твърди – недопустимост или неоснователност на претенцията, какво значение има плащането на обезщетенията по други дела за същите вреди, на каква база е нарушен принципът на чл. 52 ЗЗД. Касаторът не е посочил още в какъв аспект следва да се тълкува разпоредбата на чл. 201 КТ. Допускането на касационното обжалване в случай, че касаторът не е посочил значимите според него правни въпроси, би могло да доведе до нарушаване на принципа на диспозитивното начало, закрепен в чл. 6, ал. 1 ГПК, а оттам – и до накърняване на правата на страните по спора.
В самата касационна жалба на този касатор обаче е поставен правен въпрос, който е обуславящ изхода на спора и който следва да бъде конкретизиран по следния начин – може ли в рамките на производството по чл. 200 КТ да бъде установена трудова злополука. По този въпрос е постановена задължителна съдебна практика – решение на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 319 по гр.д. № 204 за 2009 г. на ІІІ ГО), поради което решението в обжалваната му част следва да се допусне до разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За касационното разглеждане касаторът дължи държавна такса в размер на 2360 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 361 от 27 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 155 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. в частта му, с която е отменено решение № 265 от 12 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 632 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. за осъждане на [фирма] да заплати на Д. А. и М. М. по 11000 лева обезщетение по чл. 200 КТ и вместо него исковете в тази част са отхвърлени.
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 361 от 27 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 155 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. в частта му, с която е оставено в сила решение № 265 от 12 декември 2008 г., постановено по гр.д. № 632 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. за осъждане на [фирма] да заплати на Д. А. и М. М. по 59000 лева обезщетение по чл. 200 КТ.
УКАЗВА на [фирма] в едноседмичен срок от получаването на препис от настоящото определение да представи в деловодството на съда доказателство за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2360 лева, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на доказателство за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: