3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 374
С., 14,05,2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 7 май две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Никола Хитров
т. дело № 761 /2011 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на НЧ Д-р П.Б. 1926-С. против решение № 1807/31.03.2011 г. по гр.д. № 6171/2009 г. на СГС, с което по същество се: 1. Осъжда М.И.Г.-Г. АД-С. да заплати на касатора сумата 1 000 лв. равностойност на движимите вещи, ведно със законната лихва и разноски., 2. Потвърждава решението по гр.д. № 5811/2004 г. на СРС в частта, с която са отхвърлени исковете на касатора за заплащане на сумите: 10 643.32 лв. на основание чл.236,ал.2 ЗЗД и 122.23 лв. на основание чл.86,ал.1 ЗЗД. Касаторът обжалва решението изцяло, но правния му интерес се свежда само до частта по т.2, с която се потвърждава решението на СРС в частта, с която исковете са отхвърлени.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че по въпросите: Приложим ли е чл.236,ал.2 ЗЗД само при срочните или и при безсрочните наемни договори, и дали обезщетението обхваща минимум договорения наем или следва да се определя от експертиза, като среден пазарен наем за този имот?, били налице основания по чл.280,ал.1,т.1 и 2 ГПК.
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Първият въпрос е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС.
С обжалваното решение е прието, че обезщетение по чл.236,ал.2 ЗЗД се дължи само при срочен договор за наем, а касаторът твърди, че съдебната практика не прави разлика с безсрочен договор.
Действително с представеното Р 701/12.11.2010 по гр.д. 219/2010 на ІV г.о, постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че съгласно чл.236,ал.1 ЗЗД, когато ползването продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок и наемателя дължи уговорения наем, а съгласно ал.2, когато ползването продължи въпреки противопоставянето на наемодателя, наемателят дължи обезщетение в размер на средния пазарен наем за имот като процесния. Чл.236,ал.2 ЗЗД определя минимума на дължимото от дотогавашния наемател възнаграждение. Няма пречка да бъде присъдено и по-голямо обезщетение на основание чл.59 ЗЗД, ако бъде въведено такова основание на иска и се докаже.
Следователно, същественото е договорът да е прекратен, независимо от основанието, и наемателят да е продължил ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя. Няма значение дали договорът за наем е бил срочен или безсрочен.
По вторият въпрос-на каква база се определя размера на обезщетението, всъщност няма произнасяне от въззивния съд и затова по него не може да се обуслови приложно поле на касационно обжалване. Но и по този въпрос има произнасяне в цитираното решение на ВКС-ІV г.о.
По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК и затова следва да се допусне до разглеждане по същество.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Допуска касационно обжалване на въззивно решение № 1807/31.03.2011 г. по гр.д. № 6171/2009 г. на СГС в частта, с която исковете са отхвърлени.
Указва на касаторът в едноседмичен срок от съобщаването да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 215.30 лв. по с/ка на ВКС. При неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено.
След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: